Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Зестрогонец (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Danger In A Red Dress, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 44 гласа)

Информация

Сканиране
Violeta_63
Разпознаване и корекция
Regi (2020)

Издание:

Автор: Кристина Дод

Заглавие: Опасност в червена рокля

Преводач: Диана Райкова

Година на превод: 2012

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Ергон

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Инвестпрес“ АД

ISBN: 978-954-9625-96-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1981

История

  1. — Добавяне

Четири

— Ето я. — Карик направи пореден завой по лъкатушещата магистрала на назъбеното мейнско крайбрежие и спря колата. Държеше волана с една ръка, а с другата сочеше към скалистия морски залив. — Къщата „Балфур“.

Хана впери очи в класическото имение от деветнайсети век, кацнало на скалата. Беше масивно, на два етажа, изградени от бял камък, с чудновати купички, широки балкони и бели прозорци, предизвикателно обърнати към Атлантическия океан.

— Къщата „Балфур“? — повтори тя. — Не би ли трябвало да е къщата „Манли“?

— Моминското име на майка ми е Балфур. Тя е последната от рода. И тъй като новоангличаните не си променят лесно навиците, къщата завинаги ще си остане „Балфур“. — Той рязко отвори вратата, излезе и се подпря с една ръка на покрива на колата — Порше „Карера“.

Хана също излезе, погледна имението, след това премести очи върху него.

Бризът си играеше с красивия водопад на кестенявата му коса, а слънцето я целуваше отгоре, ограждайки го със златен ореол. Но изражението му, докато гледаше къщата, беше замислено, неподвижно, почти… огорчено. Беше се надявала, че ще прояви най-малкото същия ентусиазъм, с който й бе показал колата — а тя дори не беше негова. Каза й, че ремонтира семейното имение. Каза й, че не би могъл да си позволи подобна кола. Каза й, че един от приятелите му е настоял да му я заеме, за да пътува дотук, а той така се бе възторгнал от управлението и скоростта й. Може би ако къщата можеше да вдигне от нула до шейсет мили за по-малко от трийсет секунди…

— Май не харесвате къщата? — попита тя.

— Разбира се, че я харесвам. Ако не беше тя и нейната история, щях да съм никой.

Никой. Това ли си мислеше той за хората без високопоставени предци?

Не. Сигурно не осъзнаваше колко снизходително е прозвучало. По време на пътуването от Ню Хемпшир той беше приветлив, демонстрирайки познаването си на градовете по шосе 95, а после, когато завиха на югоизток към Елсуърт я забавляваше с разкази за семейството на майка си и как съдбите на членовете на семейството бяха тясно преплетени с тези на щата Мейн. Тя слушаше с удоволствие и се смееше, като се чудеше на късмета, който я беше споходил, да се намира в тази луксозна кола с този удивителен мъж.

В този миг той обърна към нея зелените си очи и каза:

— Трябва да разберете тези изтъкани от любов и омраза отношения, които имам с имението „Балфур“. Майка ми има приличен доход от завещание, оставено от нейната майка — неголямо, но достатъчно състояние — и всеки цент от него отива за плащане на данъците и минималната поддръжка на тази купчина свещени камъни. Майка ми би могла да си живее добре в Бангор или Елсуърт, в апартамент с хора на нейната възраст, но не иска да напусне. Имението „Балфур“ я държи като пленник така сигурно, както ако би била в затвор. Боже, то дори се слави с подземие с помещения, изсечени толкова дълбоко в скалите, че могат да бъдат използвани като тъмници, освен това се носят слухове за тайни проходи, въпреки че когато бях момче съм търсил, но така и не открих дори знак за такива. — В усмивката му се промъкна печал.

Хана предпазливо му каза:

— Повечето възрастни пациенти не желаят да напускат домовете си, независимо от ползите, които могат да имат, ако го направят.

— Майка ми не е като повечето възрастни пациенти. Тя е трудна жена. Почти се чувствам виновен, че ви въвлякох в тази ситуация.

— Не се чувствайте виновен. Накрая винаги успявам да спечеля пациентите.

— Виждам, че това би помогнало — каза той, — ако пациентът ви беше мъж.

Тя се обърна рязко да го погледне.

— Какво искате да кажете?

— Нищо. — Той изглеждаше сепнат от избухването й.

Тя бавно се отпусна. Беше направил невинен коментар, а тя отново се сети за обвиненията на семейство Дресер. Карик не заслужаваше да го свързва с тях дори и в съзнанието си.

— Ще направя всичко по силите си, за да работя с госпожа Манли.

— Знам, че ще го направите. — Той заобиколи вратата и й отвори вратата да влезе.

Тя остана за миг, позволявайки на бриза да охлади пламналите й страни, вперила очи в къщата, искайки й се Карик да не я бе описвал като затвор. Понякога й се струваше, че целият й живот е бил затвор от бедност и отчаяние и не й бе приятно да влиза в друг такъв. Но отчаянието я бе довело тук, а това при всички случаи щеше да е по-добро място от онова, което бе оставила, сигурна беше.

След това влезе в колата и се настани, когато Карик я затвори вътре и се върна на шофьорската седалка. Поеха по тесния, виещ се път, минаха през отключващите се електронно, врати и спряха пред входната врата на „Балфур“.

Когато се изкачиха по стъпалата, вратата се отвори и в рамката й застана набит, млад джентълмен, облечен в безукорен черен костюм.

— Добре дошли вкъщи, господин Манли.

— Благодаря, Нелсън. Госпожице Хана Грей, Нелсън — талантливият заместник на стария ни иконом, Торес. Подчертавам „стар“. Торес почина преди четири месеца.

— Радвам се да се запознаем, Нелсън. — Хана се усмихна и кимна.

Нелсън направи лек поклон.

Карик му хвърли ключовете.

— Куфарите ни са в багажника.

Нелсън сигнализира в къщата и друг мъж, облечен в същия безукорен костюм взе ключовете и забърза към колата.

— Куфарът на госпожица Грей трябва да бъде оставен в спалня, близо до апартамента на майка ми — каза Карик.

— Сър? — С тази единствена дума Нелсън успя да изрази съмнение и изумление.

— Госпожица Грей е дипломирана домашна медицинска сестра от Ню Хемпшир. Нали така, госпожице Грей?

— Да, точно така — кимна Хана.

— Назначих я да се грижи за госпожа Манли. — Карик й се усмихна одобрително.

Обезоръжена от унищожителната му харизма, тя му се усмихна в отговор.

— Да, сър. — Погледът на Нелсън се плъзна по Хана.

Тя улови някаква емоция… съчувствие? Скептицизъм?

— Как е днес госпожа Манли? — Карик хвана за ръка Хана и я поведе нагоре по стъпалата, за да влязат в къщата.

Нелсън ги последва.

— Трудно ми е да кажа, сър. Не е напускала спалнята си повече от месец.

— По дяволите! — Карик се обърна към него. — Докторът каза, че трябва да прави гимнастика.

— Според личната прислужница на госпожа Манли тя постоянно се движи с инвалидната количка, отказвайки дори да се опита да използва проходилка.

Хана слушаше… но не съвсем. Всъщност, не беше очаквала нещо по-различно от пациентката си, освен това като невиждала селянка бе погълната от разточителното и старомодно великолепие на къщата „Балфур“.

Фоайето беше кръгло, подът бе от черно-бели мраморни плочки, подредени така, че да оформят компас с широко „С“ в края на дълга стрелка. Широкото махагоново стълбище се издигаше към втория етаж във внушителна извивка, а в близкия ъгъл стоеше старомоден асансьор, снабден с желязна решетка. Отдясно, като се минеше през един свод, стоеше дълга маса за хранене в пълния си блясък под серия кристални полилеи. Отляво се виждаха две красиви врати, които в момента бяха отворени и разкриваха просторна бална зала. Погледът на Хана се издигна нагоре към боядисаните в златно корнизи на ниши и бледосиния таван, и съзнанието й я пренесе към истинския разкош на френското шато в Прованс.

— Хана, ще трябва да се запознаете с работата си — каза Карик.

Хана върна вниманието си към него.

— Мога да се издигна до предизвикателството.

— Ето това е правилното отношение. — Карик я потупа по рамото. — Да отидем сега да я видим. След това, Нелсън — вечеря и една хубава бутилка вино, за да отпразнуваме идването на госпожица Грей при нас. Сигурен съм, че тя ще е точно това, което докторът препоръча.

— Да, сър. Ще предам желанието ви в кухнята. — Нелсън изчезна в една странична врата.

Когато Хана и Карик изкачиха стълбището и тръгнаха по дългия коридор, Хана каза:

— Обзалагам се, че майка ви го презира.

— Защо смятате така?

Изненадана, че не е разбрал, тя каза:

— Нелсън е плъх.

Карик спря, ръката му се вдигна, за да почука по вратата.

— Върши това, за което съм го наел.

Тя усети нотки на отвращение.

— Ролята на един иконом не включва това да е клюкар.

— Казвате го сега. Почакайте да се запознаете с майка ми. — Карик отвори вратата.

Въздухът беше спарен. Завесите бяха плътно спуснати. Дълбокият глас на госпожа Манли беше саркастичен, когато произнесе:

— Блудният син се завръща.

— Здравей, майко. — Той включи осветлението и тръгна към фигурата в инвалидния стол. После се наведе да я целуне по бузата. — Как си…

Тя го прекъсна:

— Коя е тази?

Всичко, което Карик бе казал за майка си, беше истина. Тя беше с тежко лице, с челюсти, увиснали над набръчканата шия. Устата й беше малка, носът дълъг и сигурно беше прехапала горната си устна. Косата й беше дълга и тъмна, с прошарени кичури и я носеше сресана назад и вързана в основата на врата. На върха на носа й стърчаха дебели очила с черни рамки. Беше със свръхтегло, диабетичка и с артрит, но беше също така аристократка до върховете на изкривените си кокалести пръсти на краката.

Без да я докосва, той се изправи.

— Това е Хана Грей. Тя е новата ти медицинска сестра.

Мелинда Манли не погледна Хана. Тя не благоволи да забележи Хана. Говореше само на Карик.

— Какво те кара да мислиш, че се нуждая от сестра?

Карик хвърли на Хана конспиративна усмивка, от онези, които я караха да се пита дали всички тези мъже са наистина толкова нечувствителни. Карик наистина ли вярваше, че майка му е толкова тъпа, че да не забележи, или толкова добросърдечна, че да не я е грижа? Той произнесе с покровителствен тон:

— Д-р Талман казва, че не се грижиш за себе си.

— И да не се грижа, това си е моя работа. Не твоя, и определено не нейна. — Гласът на Мелинда Манли стана по-дълбок в презрението си.

— Моя работа е. Ти си ми майка. — Карик отново се наведе напред, този път обви ръка около раменете й. — И те обичам.

Ответната реакция, която последва, можеше да пожъне същия успех, ако беше прегърнал дъбова дъска.

Хана сравни тази жена със собствената си майка и изпита съжаление към Карик. Преди да е направил нещата още по-лоши, тя се намеси в разговора:

— Госпожо Манли, имам диплома за домашна медицинска сестра и физиотерапевт, освен това съм специалистка по артритни заболявания. Дайте ми шанс и мога да облекча болежките ви.

— Не обичам хората — каза госпожа Манли ясно.

— Гледайте на мен като на прислужница — предложи Хана.

— Вие подигравате ли ми се? — озъби й се старицата.

— Съвсем не. — Може би мъничко. — Запознах се с иконома. Видях човека, който изнесе куфарите ни от колата. Вие имате прислужници. Имате човек, който идва тук да чисти и да оправя леглото ви. Може и да не ги харесвате, но ги използвате. Аз просто ще поема грижата за вас, а вие ще се отнасяте с мен както бихте го направили с всеки прислужник.

— Опитвате се да ме накарате да направя нещо, което нямам намерение да правя.

— Боли ви. В момента. Тазобедрената става не ви дава мира. — Хана закова очи в тъмния поглед на госпожа Манли. — Освен това имате неприятно изтръпване в пръстите на краката.

— Затова ли не иска да използва проходилката си? — попита Карик.

Хана беше направила верни предположения, базирани на начина, по който госпожа Манли седеше, и собствените й познания в областта на артрита и диабета. Беше привлякла вниманието на госпожа Манли. А Карик беше изпортил нещата, говорейки за майка си, сякаш тя не беше в стаята.

Хана сподави една въздишка и се опита да възстанови крехкия напредък.

— Специалистка съм в лечението и обслужването на болни от артрит. Синът ви няма да престане да се опитва да ви доведе някой, който да се грижи за вас, така че защо да не разполагате с най-добрата?

— Най-добрата… така ли? — Госпожа Манли я изгледа с върховно презрение. — От кои хора си?

Хана застина. Би трябвало да го предвиди.

— Майка ми е израсла в Тайнмаут, Ню Хемпшир, аз също.

— Това не дава отговор на въпроса ми. Какво е фамилното й име? Какво е фамилното име на баща ти?

— Майко, ставаш груба. — На фона на решимостта на майка му гласът на Карик прозвуча неуверено.

— Няма нищо, Карик. Ще отговоря на въпросите й — каза Хана. — Фамилното име на майка ми е Грей. Баща ми… не се е вясвал от години тук.

— Мили боже. Поредната извънбрачна издънка. Като всичките онези на съпруга ми. — Мелинда Манли се изсмя с дрезгав, пропукващ кикот. — Карик, глупако, копеле ли си ми довел?

Преди Карик да успее да отговори, Хана пристъпи между тях, блокирайки гледката на старицата към сина й.

— Родителите ми не са били женени, но аз няма да търпя такъв род обиди, а ако имахте и капка учтивост, щяхте да го знаете по-добре, вместо да сипете отрова наоколо като сгърчена стара змия.

— Въобразявате си, че можете да ме учите на маниери? — вдигна вежди Мелинда Манли.

— Не. Съмнявам се, че някой би могъл. — Хана се завъртя на пети и напусна стаята.