Кристина Дод
Опасност в червена рокля (25)

Двайсет и пет

Изстрелът явно бе накарал Гейбриъл да превърти от болката, защото той погледна как неговата жена влиза в неговия пентхаус и се изпълни с дълбоко задоволство.

Нямаше никакво значение, че Хана в действителност не беше негова жена, или че е станала убийца за пари, или че той самият иска да я убие, че е разрушила последната му малка, жизнена искрица вяра в човека.

Някъде дълбоко една примитивна част от него, която нямаше нищо общо нито с логиката, нито с добрия вкус му каза, че е правилно да доведе Хана в неговия дом, където й е мястото.

Ако нещо можеше да го успокои, то това беше очевидното й безпокойство, когато се огледа.

— Това… ъъъ… наистина е много приятно.

— Благодаря. — Това беше наистина приятно. Веднага щом един от хората на Гейбриъл му се обади да докладва, че някаква откачена, живееща в приют в Хюстън се е свързала с тях за наградата, и снимката за самоличност, която бе приложила, бе потвърдена от тяхната компютърна програма, Гейбриъл беше изпратил Даниел да намери някакво приятно, мебелирано и добре охранявано местенце. — Заемам целия най-горен етаж. — Защото по този начин асансьорът беше единственият начин да се влезе вътре и той контролираше напълно това кой влиза и излиза.

Имаше тотален контрол върху нея.

Тя се пресегна за раницата си, взе я от ръцете на шофьора, но все пак бе прекалено изтощена, за да я повдигне, затова я извлачи по лъскавите плочки и ориенталските килими до огромните прозорци, обърнати на юг. Погледна навън към залязващото слънце и светналите лампи по дължината на магистрала 59 към Шугър Ленд.

— Поразително.

Даниел не го беше попитал защо не я е предал веднага на полицията или на Карик. Гейбриъл беше в такова отвратително настроение през изминалите единайсет месеца, че не му трябваше да пита. Той знаеше.

Шефът му беше развил мания към една студенокръвна убийца.

— Главната спалня е вляво — обясни Гейбриъл. — Тя е моята.

Тя отиде до там и надникна. Той знаеше какво вижда. Голяма стая със спалня в средата, кресло и масичка до прозореца, бюро с лаптоп и стол близо до банята. Спалня и домашен офис, комбинирани в едно.

— Спалните за гости са отдясно. Изберете си, която искате.

Тя погледна към вратите, които водеха към стаите за гости, после към него.

Не го позна. Изобщо. Нито истинския му глас, нито лицето, което не можеше да се сбърка. Софтуерът за преобразуване на гласа, маската на Фантома и мъждивата светлина на партито за Хелоуин в къщата „Балфур“ си бяха свършили работата.

И все пак тя се чувстваше неловко, може би заради ситуацията, а може би и заради това, че усещаше неговия интерес. Неговият интерес… Да, на път за насам положи огромни усилия да скрие този интерес. Единственото нещо, което го караше да се сдържа, беше увереността, че трябва да я доведе тук, за да я задържи — и ако тя се опиташе да избяга, не би могъл да я спре.

Това го раздразваше също.

— Даниел ще се погрижи за мен. — Гласът му прозвуча принудително сурово.

Тя разчете тона му правилно и се дръпна рязко, сякаш я беше отхвърлил.

Раздразнението му се засили. Как смееше тя да се преструва на обидена?

За щастие, преди да се обади, Даниел се намеси.

— Не му обръщайте внимание. Господин Прескот става заядлив, когато го боли. — Той говореше спокойно, явно привлечен от външната невинност на Хана, която бе привлякла и него самия… навремето.

Така беше. Гейбриъл я искаше тук.

— Идете да си легнете, Грейс. Даниел ще ви донесе нещо да хапнете, както и болкоуспокоителни.

— Щом сте сигурен… — Тя залитна, сякаш коленете й вече не я държаха.

— Сигурен съм. Лека нощ, Грейс.

Гейбриъл и Даниел изчакаха да се уверят, че е намерила спалня и е затворила вратата след себе си.

— Камерата там работи, нали? — прошепна Гейбриъл.

— Разбира се, че работи. Лично проверих. — Даниел се усмихна невесело. — Какъв е проблемът, шефе? Не я искаш тук, когато си безпомощен? Страхливец ли си?

— Това не е страхливост. А проява на разум.

— Ясно. — Даниел, циник като всички останали, с които работеше Гейбриъл, продължи да гледа в посоката, в която бе изчезнала.

— Наистина си я бива.

Обръщайки се към Даниел — негов шофьор, бодигард и приятел, Гейбриъл попита:

— Искаш ли да видиш записа отново? Онзи, на който се вижда сестрата, която показва такава грижа към госпожа Манли, която с такова внимание слага инжекция, пълна с отрова, спираща дишането и сърцето й… и то напълно съзнателно?

— Не. Нито пък ти. От известно време насам го гледаш толкова често, че си помислих, че си си изгубил ума.

— Не, по-скоро го намерих. — Тя изглеждаше различна от онова, което си спомняше, различна от онази на записа. Всеки намек за мекота бе изчезнал; тя беше прекалено слаба, с хлътнали страни и тесни устни, които държеше плътно стиснати. Евтините й дрехи висяха на нея, дънките й бяха толкова изтъркани, че направо прозираха, а маратонките й бяха залепени с тиксо. Големите й сини очи изглеждаха по-малки, по-тесни и гледаха всичко и всекиго с подозрение.

Животът не беше милостив към Хана Грей.

Добре.

— Но тя те предупреди, когато някой се опита да те застреля — каза Даниел.

— А може би е искал да застреля нея. — И въпреки че Гейбриъл помнеше престъпленията й, той не можеше да забрави как тя се бе притиснала към окървавеното му тяло, прикривайки го от евентуални летящи куршуми… как го бе издърпала зад живия плет, при положение че китката й е била ранена. Това беше двойствеността на Хана Грей. В имението „Балфур“ за седмиците, в които беше наблюдавал всяко нейно движение, тя се бе проявявала като мила, грижовна сестра — с изключение на онзи единствен момент на убийството.

Така че тази вечер той щеше да спи и да се лекува, а на сутринта щяха да говорят. Скоро щеше да знае всичко, което можеше да се знае за Хана Грей. Скоро щеше да разбере всичко.

— Тя не те познава — каза Даниел.

— Не е чувала гласа ми. Не е виждала лицето ми. — Той горчиво напомни на Даниел и на самия себе си: — За сметка на това тя е най-добрата актриса, която някога съм виждал. Може да получи награда от Академията за спираща дъха невинност.

— Знам. Прав си.

— Разбери кой е изстрелял онзи куршум и защо. — Защото Гейбриъл си беше мислил, че той пръв ще се свърже с Хана. Със сигурност не беше очаквал да бъде застрелян.

— Вече съм се заел.

— Разбери, освен това кого от нас са се опитвали да улучат.

— Добре.

— Даниел?

— Да, шефе?

— Най-важното — не й позволявай да се отдалечи. По един или друг начин ще я накарам да си признае и тогава ще я арестувам.