Кристина Дод
Опасност в червена рокля (21)

Двайсет и едно

Гейбриъл влезе в „Би-уичид“ в Ню Йорк сити и се насочи право към масата, където почти преди една година Карик за първи път му беше показал снимка на Хана. Гейбриъл седна там не защото чувстваше някаква сантиментална привързаност към Хана. Тъкмо напротив. Седна там, защото предпочиташе да седи с гръб към стената. По този начин никой не можеше да се промъкне зад него, без той да го види.

Веднъж беше достатъчно.

Келнерката бързо се приближи.

— Аз съм Аста. — Беше нова, млада, с боядисана в гарвановочерно коса и го гледаше отгоре.

Не му пукаше. Беше прегорял. Нямаше да стъпи пак в огъня.

— Искам студен чай — черен, неподсладен, без аромати. Ако обичате. — Добави „ако обичате“, защото докато бе живял у семейство Прескот се бе научил на добри маниери, въпреки че по-късно дори най-вежливите обноски му бяха докарали доста много неприятности.

— Веднага. — Аста се наведе да остави едно меню върху масата, предоставяйки му безпрепятствен изглед към деколтето на черната си блузка, което по-скоро откриваше, отколкото скриваше двойката гладки, щръкнали гърди. — Ако се нуждаете от нещо друго, каквото и да е…

— Ще обядваме двама души. — Той взе друго меню и й махна да се отдалечи.

Ето резултата от вежливите маниери. Келнерка, която искаше да си бъбри, когато Гейбриъл искаше да свърши работата си с Карик.

В този момент Карик влезе в заведението. Това бе първият път, в който Гейбриъл го виждаше след онази ужасна нощ миналата година. Карик не се беше променил; изглеждаше елегантно, както винаги… въпреки че може би беше малко по-слаб. Вечно напрегнатото изражение бе издълбало няколко бръчки около устата му.

Но все пак майка му беше убита миналата година при обстоятелства, които бяха докарали Гейбриъл до състояние на ярост и болка. Гейбриъл прекара четири месеца в търсене на Хана Грей в дванайсет щата. В Бекет, Масачузетс, беше открил глупака, който дълбоко вярвайки, че човек, облечен в палто от визон и шофиращ Мерцедес, не може да лъже, й беше преиздал карта за сметката й, въпреки че тя не беше показала документ за самоличност. Във Филаделфия Гейбриъл бе открил същото това палто от визон на гърба на една бездомница. В Чикаго беше локализирал останки от мерцедеса. След това в Минеаполис вече бе изгубил следите на Хана напълно. Всички нейни следи бяха изчезнали.

Той обаче не се отказа. Никога нямаше да се откаже. Щеше да я намери и да я изправи пред правосъдието за онова, което беше сторила на госпожа Манли, на Карик… и на самия него.

Защото за няколко кратки, прекрасни, момента той бе забравил, че тя е заподозряна и й беше повярвал. Беше я обикнал. Обикнал илюзията за нея. Тя го беше направила да изглежда като пораженец, беше го направила на глупак и му беше разбила сърцето.

Не, не, сърцето — мечтите му.

Никога нямаше да й прости.

Сега той седеше отново на този стол, в този ресторант, за да каже онова, което не можеше повече да отлага.

Аз съм ти брат.

Аз съм ти полубрат.

Аз съм едно от копелетата на баща ти.

— Здрасти, Гейбриъл. — Карик протегна ръка и с мрачен глас додаде: — Радвам се, че се обади. Надявам се това да означава, че най-после си разбрал какво се случи миналата есен. Никой не би могъл да заподозре дълбочината на позора на Хана Грей и никой не те обвинява за…

Гейбриъл не можеше да понася повече съчувствието и искреността. Той се изправи.

— Карик, аз съм твой полубрат, едно от копелетата на баща ти.

Ръката на Карик се дръпна назад мигновено. За част от секундата лицето му стана безизразно от шок и смайване. После на устните му се разля усмивка.

— Я стига, поднасяш ме!

— Вярно е. — Гейбриъл седна. По-добре да оставеше на Карик доминиращата позиция в момента. Това нямаше да му струва нищо, а щеше да направи нещата по-лесни за Карик.

— Значи не е било случайност, че се появи точно когато имах нужда от някой, който да намери братята ми. — Карик изглеждаше сякаш се е съвзел, но гласът му потреперваше леко.

Гейбриъл разпери ръце в съжалително оправдание.

— Отначало нямах нищо, освен подозрение, така че когато започна процесът срещу майка ти и ти трябваше помощ…

— Ти си се задействал. Много умно. — Карик си придърпа стол, очите му блестяха с нескрито възхищение. — Изобщо не заподозрях.

Гейбриъл се облегна назад с облекчение.

Трябваше да признае, че се беше притеснявал. Никой не обича да му устройват подобни изненади, независимо от причината. Но може би заради кръвната връзка, може би заради кредото на Карик „Животът е игра“, момчето изглеждаше сякаш наистина се възхищава на лъжата на Гейбриъл.

Келнерката отново се появи.

— Здрасти, аз съм Аста. Какво мога да направя за вас, господа?

Гейбриъл побутна менюто към Карик, поръча си сандвич със свинско и чипс от сладки картофи и докато свърши, Карик беше готов с поръчката — салата капрезе и шардоне.

— Ще изпълня поръчката веднага — изчурулика Аста.

Докато се отдалечаваше с кръшна походка, Карик подсвирна.

— Да. Циците й си ги бива доста. — Независимо от случилото се в живота му, Гейбриъл никога не се бе държал като циник. Сестра му Пепър му казваше, че е прескочил цинизма и направо е преминал във фазата заядлив задник.

Гейбриъл вдигна очи от менюто и установи, че Карик го изучава с интерес. Погледът на Карик се плъзна по твърдите очертания на костите, загорялата кожа, правата черна коса и решителния нос.

— Трябваше да разпозная тези очи. Майка ти сигурно е била… каква? Испанка? Индианка? От ацтеките? Или пък от маите?

Гейбриъл затвори менюто.

— Може би от всичко по малко. Когато бях четиригодишен ме изостави, така че не я помня ясно. — Подробностите бяха изчезнали в писъците на едно изплашено дете и потъмнялото петно стара, изсъхнала кръв.

— Татко не ти ли е помогнал? Искам да кажа, преди да изчезне? Винаги е бил отговорен в това отношение.

— Аз явно съм се изплъзнал през пролуките. Тъй да се каже. — Гейбриъл можеше да се шегува с това. Макар да не мислеше, че е забавно. — Взех ДНК, за да потвърдя съмненията си и всички резултати го потвърдиха. Ние сме едно голямо, щастливо семейство. Петима братя. Натан Манли е прелъстил пет жени и ги е оплодил. — Опа. Гейбриъл отново бе забравил за онова нещо, наречено тактичност. — С изключение на майка ти. Не можем да кажем, че я е прелъстил. Все пак се е оженил за нея.

— Оженил се е за нея заради парите й, така че предполагам, че и тук става въпрос за прелъстяване.

Гейбриъл се учуди на липсата на каквото и да било притеснение у Карик. Повечето мъже бяха твърде чувствителни, когато говореха за сексуалния живот на майките си.

Но Карик говореше за своя законен баща, така че може би това беше разликата.

Или пък бе прекарал толкова много години в сянката на бащиния си разврат, че бе изгубил чувствителността си.

А може би просто добре криеше емоциите си.

Всичко беше интересно и важно, когато се отнасяше до това да разбере този сложен мъж, който беше негов брат.

— Признал ли е за други синове? — попита Карик. — Дали ще има още… изненади, които да изникват всеки път, когато се обърна?

Така че Гейбриъл не беше единственият, на когото не достигаше тактичност.

— Това е загадка, която никога няма да разберем напълно. Направих разследването. Проучих данните за пътувания на баща ти… на нашия баща и личните му финансови архиви. Може да има и други синове като мен — синове, заченати по време на неговите пътувания, синове, на които е изгубил следите, макар да не ми се вярва. Той изглежда е бил много добросъвестен по отношение на малкия си навик.

— Сигурно се питаш какво ли си е мислил?

— Виждал съм подобно нещо и преди. Мъже, които пръскат спермата си наляво и надясно.

— Той не е бил сьомга, все пак — каза Карик с раздразнение.

— Предполагам, че не. Не го познавам.

Аста остави чиниите пред тях, предоставяйки им пореден изглед към деколтето си и когато не й обърнаха внимание, възмутено отплува към друга маса, където може би щяха да я оценят по достойнство.

— Татко беше добър баща. Щедър, мил, забавен, когато беше при мен. — Крайчетата на устните на Карик се отпуснаха надолу. — Но не помня време, когато да не съм знаел, че има и други деца.

— Майка ти ли ти е казала? — Виждаше му се неестествено.

— Не. Докато той не замина и не се разрази скандалът, тя не признаваше, че знае. Прислужниците ми пошушнаха за баща ми и неговите… склонности. А съучениците ми ми се подиграваха за това. Когато баща ми заминаваше „по работа“ — Карик направи кавички с ръце, — все си го представях как говори на другите момчета, играе на топка с тях, помага им да си пишат домашните, всички неща, които правехме заедно, когато си беше у дома, при мен. Чувствах се измамен. В известен смисъл детството ми е било също толкова трудно, колкото и твоето.

Гейбриъл изсумтя.

— Не.

Като надменно пренебрегна фактите, Карик каза:

— Татко ме научи на едно нещо със сигурност. Когато се завираш сред храстите, винаги си слагай дъждобран.

— О, мен също. — Макар че след като Карик му беше показал снимката на Хана, Гейбриъл бе престанал да се интересува от други жени. Хана… добре де, той желаеше Хана, само Хана, а тя беше курва, крадла и убийца. Един танц и — и вече беше успяла да съсипе сексуалното му желание.

Беше сигурен, че няма да трае вечно. Но не беше готов да се обзалага.

— Значи така. Ти си ми брат. — Карик почука с вилицата си по масата. — Още ли работиш за мен?

— Не. Сега работя по този случай за себе си.

— Напрегнат ми се виждаш.

Това явно накара Гейбриъл да почувства ревност.

— Да. — Той се опита да се пошегува. — Освен това не предлагам семейна отстъпка.

— Виж ти каква бизнес съобразителност. Татко щеше да е впечатлен. — Устата на Карик се изви, разкривайки трапчинката му.

От една съседна маса Гейбриъл чу някаква жена да простенва. Да, Карик все още имаше този убийствен ефект върху нежния пол.

— Не ми харесва да бъда сравняван с татко. — Гейбриъл вече не се шегуваше.

— Неизбежно е, човече. Не можеш да избягаш от гените. Наследствеността е най-голямата кучка на съдбата.

Но Гейбриъл беше прекарал известно време с другите си полубратя — Роберто Бартолини, Девлин Фицуилям и Мак Макнот. Братята бяха не само деца на баща си. Майките им бяха оставили своя отпечатък върху синовете си и мъжете, всеки от тях, бяха използвали мозъците, сърцата, духа си, за да моделират своя живот. Гейбриъл им се възхищаваше. Те бяха добри хора и Карик, стига да изоставеше тази склонност към мелодрама, също би бил добър човек.

— Наследствеността не е капан и да се мисли противното е извинение за слабостите.

Сякаш внезапно го беше заболяла главата от всичко това, Карик блъсна с юмрук по челото си.

— За мен е капан — просъска той.

Карик изпитваше съжаление към себе си.

Възможно ли беше?

Гейбриъл го нападна без предупреждение:

— Хана успяла ли е да се докопа до състоянието на баща ти?

— Не. Сметката все още е непокътната.

— Значи знаеш къде са парите сега?

Карик се поколеба.

— Това са толкова много пари, а хората започнаха да се интересуват.

— Хората. — На Гейбриъл не му хареса как прозвуча това. — Имаш предвид, освен прокуратурата?

Карик се огледа на двете страни и каза тихо:

— Просто… не вдигай шум, става ли?

Гейбриъл се наведе напред.

— Неприятности ли имаш?

— Не е нещо, за което можеш да ми помогнеш.

— Пари ли ти трябват? — Гейбриъл винаги се бе чудил как Карик поддържа такъв богат стил на живот. Може би живееше над възможностите си?

— Не. — Карик вдигна брадичка. — Продадох серия интервюта за смъртта на майка ми.

— Разбирам. — Гейбриъл не го одобряваше. Според него говоренето пред сензационните медии беше винаги беля, а в този случай — долнокачествено и безсърдечно.

— Предполагам, че не би трябвало да се възползвам от тази ужасна каша — каза Карик оправдателно, — но беше ясно, че репортерите така или иначе ще се докопат до информация, тогава защо да не е от мен.

Окей, добре. Двамата имаха различни философии за пресата.

— Тогава какъв е проблемът?

— Никакъв. — Гласът на Карик се повиши. — Исусе, какво те кара да мислиш, че има някакъв проблем?

Гласът на Гейбриъл остана равен. Спокоен.

— Защото Хана Грей наистина знае как да стигне до сметката. Гледал съм записа стотици пъти. Нещата, които майка ти й казва, нещата, които тя й отвръща го показват ясно.

— Тогава?

— Тогава защо още не го е направила?

— Може би това може да стане в определен месец, на определена дата? Или… или пък й трябва някакъв сложен софтуер, който не може да намери, докато бяга? — Карик направи същото предположение, което Гейбриъл беше направил.

— Сигурно е нещо такова. Едно е сигурно — че ще опразни сметката. Намирането на Хана е главният ми приоритет. — По много други причини, искаше му се да каже.

— Вярваш ли, че ще я намериш?

— Следя банковата й сметка. Ако се опита да се добере до парите, смятай, че сме я пипнали. — Още не го беше направила, нито пък беше внасяла нещо в сметката за социалната си осигуровка. Тогава какво правеше, за да се издържа? — Имам добри източници из цялата страна — Гейбриъл силно се надяваше, че не е преминала границата с Канада или Мексико — и плащам добре. В случаи като този е нужен само един алчен, бдителен тип, за да я пипне.

— Може да е мъртва.

— Не. — Не. Хана не можеше да е мъртва. Гейбриъл не би позволил това да стане. — В момента точно проверяваме една следа.

— Следа? — Карик изглеждаше разкъсван между въодушевлението и невярата.

— Тънка следа. В Хюстън. От една бездомница. Която е луда. В буквалния смисъл. — Гейбриъл беше загубил прекалено много време, следвайки фалшиви дири, и все пак чувството му подсказваше, че този път са ударили джакпота. — Понякога предлагането на възнаграждение е всичко, което се иска, за да се проясни мозъкът.

— Нали ще ме държиш в течение на развитието?

— Ти си първият, на когото ще кажа. Но има и друго. — На Гейбриъл не му се искаше да му казва това. — Създадох връзки в прокуратурата и знам защо е било повдигнато разследване първия път.

— Сериозно? — Карик потръпна, сякаш го бяха полазили тръпки.

Гейбриъл избута сандвича. Разговорът го беше накарал да загуби апетит.

— Преди три и половина години един информатор е подал сведение.

— Кой?

— Някой близък с майка ти.

— Хана — каза Карик мигновено.

— Не, случило се е много преди появата на Хана.

— Така. Така. Разбира се. Забравих. Прокуратурата е започнала разследването отдавна. — Карик избърса длани в салфетката си. — Тогава… Торес. Старият иконом. Той умря преди почти две години, но майка му е казала всичко.

— Възможно е, но не е много вероятно.

— Защо не?

— Торес е умрял твърде скоро, а който го е направил се е надявал да оказва натиск върху госпожа Манли, да я хване докато си връща парите и да получи своя дял.

— Или да вземе всичко — каза Карик.

— Точно така. — Момчето показваше нюх към преценката на ситуацията. Това накара Гейбриъл да се почувства горд. — Не вярвам в съвпадения. Който и да е казал на прокуратурата, че майка ти знае за парите, вероятно е поставил Хана на това място, за да се опита тя да измъкне информацията преди делото.

— Вярно. Има логика. — Карик кимна, сякаш едва сега осъзна, че Гейбриъл ще разгадае случая. — Значи търсиш двама души. Един непознат и Хана Грей.

— В момента, в който завърша разследването си, ще знаем кой е мистериозният ни крадец и ще го накараме да съжалява.

— Възможно ли е да е любовник на Хана?

— Възможно е — дрезгаво отговори Гейбриъл.

— Повече от възможно, бих казал. Може би трябва да се срещнат, преди да могат да стигнат до сметката! — Карик прозвуча развълнувано, сякаш беше открил ключа към загадката.

— Може би. Единственото, което знам е, че намеря ли Хана Грей, ще измъкна всяко парченце информация от нея. — Гейбриъл се усмихна с удоволствие, сякаш обмисляше мъченията, на които щеше да я подложи.

Надяваше се тя да издържи, дълго, много дълго.

* * *

Карик застана на тротоара, усмихна се на Гейбриъл като глупак и му махна да влезе в таксито за към аерогарата, откъдето щеше да се върне към пущинаците на Тексас. След това извади мобилния телефон от джоба си и затърси единствения номер, който беше въвел, но никога не се бе обаждал на него.

Един познат, ненавистен глас вдигна след първото позвъняване.

— Господин Манли, радвам се най-после да ви чуя. Надявам се, че имате за мен някакви новини относно състоянието.

— Мисля, че ще искате да се погрижите за нещо, преди да се е превърнало в проблем. Изглежда моят охранител е сигурен, че Хана Грей знае кода за достъп за офшорната сметка. В момента той е по петите й, смята, че е в Хюстън и след като получи тази информация…

— Не мисля, че ще стигне далеч с толкова много пари, преди… как да го кажем? — да бъде лишен от тях. — Гласът прозвуча почти весело.

— Не разбирате. — Карик наистина трябваше да се справи с това. Беше се сдобил с достатъчно братя, които се навъртаха наоколо, говореха за бизнес и се чудеха от какво живее. Те щяха да искат собствения си дял, когато разбиеха кода за сметката на баща му — знаеше го. Всички щяха да искат дял, особено… — Гейбриъл Прескот ще я предаде на прокуратурата. Той е такъв човек.

Гласът от другата страна на линията стана остър.

— Сигурен ли си?

— Напълно сигурен.

— Добре, тогава, Гейбриъл Прескот официално става вредител, който трябва да бъде премахнат, а Хана Грей се превръща в средство, което да бъде разкрито.

— Добре казано. — Карик затвори и произнесе на себе си: — Надявах се да кажете това.