Сандра Дюбай
Пламъкът на верността (8)

Глава седма

Фиделити чу, че вратата на стаята й се отваря, но не си даде труд да погледне. Вече осми ден стоеше затворена. Не виждаше никого, освен госпожа Бриджър, която й носеше ядене и вода за миене и спеше на одър в стаята й всяка нощ. Нямаше причина да повярва, че някой ще наруши заповедта на баща й и ще се осмели да я посети.

Беше права. Госпожа Бриджър затвори след себе си вратата, носейки един поднос.

— Ето го обяда ви, господарке — каза тя.

Опитваше се да бъде строга и твърда с Фиделити, както бе наредил мастър Феърфакс, но обичаше това дете. То беше тъй близко до сърцето й; беше дъщерята, с която Бог не бе пожелал да дари нея и покойния й съпруг. Сърцето й се смекчи, когато погледна лицето на момичето, бледо от напрежението и мъката през изминалата седмица.

— Не съм гладна — отвърна вяло Фиделити.

Тя прекоси стаята и се отпусна на пейката под прозореца. Виждаше през него конюшнята, където в онази страшна нощ преди седмица почти щеше да стане свидетелка на смъртта на Скайлър Пиърпойнт.

Госпожа Бриджър сложи подноса на масата и се приближи до Фиделити. Хвана сребристата й коса и започна да я сплита. Но вече не усещаше привичния блясък и плътност — мъката и депресията на Фиделити, седемте дни без никакви, дори елементарни грижи бяха изтощили и обезцветили косата й.

— Трябва да ядете — каза нежно и загрижено госпожа Бриджър. — Поне мъничко хапнете.

Фиделити сви рамене и седна край масата, пред покрития поднос. Когато го отхлупи, в носа й нахлу ароматът на димяща супа от месо и зеленчуци. Тя взе лъжицата и гребна малко. Горещият бульон я опари и тя започна да кашля, а госпожа Бриджър веднага дотича и взе да я тупа по гърба. Това продължи, докато камериерката не усети, че кашлицата е преминала в хлипане. Фиделити се давеше от плач. Възрастната жена взе положението в свои ръце, както го бе правила години наред след кошмарни сънища и ожулени колене, и зачака хлипането да поспре.

— О, госпожо Бриджър — прошепна накрая Фиделити, — какво правят долу? Какво ще стане с мене?

— Сега се съвещават с черковните настоятели. Баща ви им разказа всичко.

— Той не знае истината. — Фиделити изтри очи с опакото на дланта си. — Вярва на лъжите, които Сара му е разказала. Никога не е имало нищо срамно между мене и лорд Пиърпойнт. Моля ви, скъпа госпожо Бриджър, моля ви, кажете, че ми вярвате.

Летис Бриджър, пуританка от рождение и с не особено високо мнение за двора, все едно дали на покойния крал Чарлз I или на току-що върналия се Чарлз II, жената, която никак не одобряваше цялата история с Пиърпойнт и беше възмутена от това, че дъщерята на такива богобоязливи родители се е държала така, погледна в очите на момичето и му повярва.

— Ах, скъпа моя, вярвам ви. Не зная какво ще стане, но нещо се мъти долу и откровено казано, сигурно няма да е никак приятно.

Фиделити стоеше насред стаята и мачкаше нервно кърпичката си, докато госпожа Бриджър закопчаваше роклята на гърба й.

Късно сутринта баща й бе пратил да й съобщят заповедта му. Фиделити трябваше да се изкъпе и облече и да се яви в кабинета му точно в три следобед.

Роклята на Фиделити беше една от най-безличните и най-скромните в гардероба й — сива ленена рокля, която висеше около тялото й, особено след седмичното постене, с бяла ленена яка до брадичката. Маншетите на роклята и покривалото на главата, което скриваше и най-малките кичури коса, бяха от една и съща бяла материя.

Когато най-накрая госпожа Бриджър привърши и се отдръпна, Фиделити запита:

— Време ли е?

Камериерката кимна и се извърна, за да прикрие чувствата си.

Тъй като имаше още няколко минути, Фиделити отиде отново до прозореца и се загледа към двора. Купчина слуги се търкаляха лениво под дърветата близо до конюшнята. Бяха дошли заедно с господарите си и след като бяха настанили конете им в конюшнята, нямаха какво да правят, освен да чакат тръгването. Един от мъжете погледна към прозореца и смушка съседа си. Фиделити се отдръпна. Без съмнение запознатите със случая слуги бяха изприказвали много клюки по неин адрес. И още дълго време щеше да е в устата на всички. Тя можеше само да предполага каква ли я наричат — монархистка, блудница и още по-лошо.

Почукването на вратата накара и двете да подскочат. Когато госпожа Бриджър отвори, Фиделити видя Мод, камериерката на майка си, която беше дошла да я отведе.

Домът беше неестествено тих. И някак неестествено просторен. Не че се бе променил през двете седмици, откак Фиделити бе затворена в стаята си. Изобщо малко се бе променял от рождението й насам, доколкото тя си спомняше, но никога не беше държана така изолирана и особено в такова отдалечено помещение, каквото беше стаята й.

Тя вървеше бавно надолу по стълбите, съпровождана от Мод и госпожа Бриджър, които вървяха отстрани като пазачи. Когато слезе, спря за миг, преди да пристъпи прага на бащиния си кабинет.

Кабинетът беше тъмен. Завесите бяха спуснати, за да не може никой да наднича, и само свещите в двата осемраменни свещника хвърляха треперливи сенки по лицата на мъжете, събрани в стаята.

Фиделити влезе плахо. Пробяга с очи по лицата на мъжете, седнали край дългата дървена маса. Трепна, когато чу как тежката двукрила дъбова врата хлопна зад гърба й, оставяйки я насаме с нейните съдии. Застана пред тях от другата страна на масата. Нямаше стол за нея — явно, не се предвиждаше тя да седи.

Баща й седеше в центъра на събранието. На масата пред него лежеше писмото, което Сара бе откраднала, както и медальонът, подарен й от Скайлър, до тях имаше и други книжа, явно показанията на Сара, на майка й и може би на семейство Уикам. Мастър Уикам седеше до баща й.

— Фиделити.

Тя вдигна с усилие очи и ги насочи към баща си. В гласа му нямаше топлина — двете седмици не бяха смекчили сърцето му спрямо нея, не беше й простил онова, което според него бе прегрешение спрямо нейния Бог, спрямо рода и изобщо спрямо пуританския начин на живот.

— Фиделити — повтори той. — Ти посрами себе си и своето семейство, възмути всички нас. Не знаех какво наказание да ти наложа, затова призовах мъдростта на тези богобоязливи и почтени мъже, за да ме посъветват. Ти се обърна против семейството си и напълно съзнателно се остави да бъдеш въвлечена в една неморална и греховна авантюра, чиито последици не могат нито да се поправят, нито да се простят. Ти лепна черно петно върху името ни и нанесе непоправими щети на репутацията си със скандалните си приключения.

Фиделити отмести поглед от него. Прилошаваше й, като го слушаше как омърсява с такива гнусни изрази любовта й към Скайлър. Тази любов беше чиста, без петънце от срамотност, без следа от пълзящите пипала на разврата, които описваше той.

Когато вдигна отново очи към него, гласът му пак гръмна.

— Нищо не съм направила! — извика тя.

— Да мълчиш! — кресна в отговор баща й.

— Нямаше нищо… — опита се тя пак да се защити.

— Тихо! — изрева баща й, стоварвайки юмрук върху масата. — Ще мълчиш! — Той погледна извинително към другите мъже наоколо. — Ето още един пример за нейното непослушание.

Мъжете кимнаха разбиращо.

Той продължи да обсипва Фиделити с гнусни упреци.

— Както казвах, обърнах се към тези мъже от църковното настоятелство, за да ми помогнат да реша как да постъпя. Ти трябва да научиш къде е мястото ти в живота. Твоята отговорност пред църквата и семейството ти, както и пред безсмъртната ти душа, е най-важното нещо в този свят. Вижда се, че майка ти и аз, макар да се опитвахме, не сме успели да възпитаме у тебе чувство за истинските стойности в живота. Говорихме по въпроса и не можахме да стигнем до правилно решение. Но сега, благодарение на великодушното предложение на един от нашите събратя, ние намерихме правилния отговор. Трябва да благодарим на мастър Никодимъс Крайтън.

Очите на насядалите мъже се обърнаха към единия край на масата и Фиделити също погледна натам.

Никодимъс Крайтън беше грозен. Не по-висок от Фиделити, т.е. около метър и петдесет, той беше тантуресто и червендалесто човече, с кожа като престоял и плесенясал пудинг. Косата му, оредяла на върха на главата и ниско остригана по останалата част на черепа, беше оранжево-червеникава, суха и сплескана. Избелели сини очички едва се виждаха насред подпухналата му физиономия. Бе спечелил доста пари през гражданската война, предимно с умни и на място казани ласкателства към покойния Оливър Кромуел: съумя да запази парите си и при възвръщането на монархията.

Когато погледът на Фиделити срещна свинските очички на Никодимъс Крайтън, тя прочете в тях затаена усмивка и едва скриван триумф, докато той приемаше похвалите на останалите настоятели. С усилие се върна към думите, произнасяни от бащиния й глас.

— Както знаеш — казваше баща й, — Никодимъс е дългогодишен и благонадежден член на нашата църква. Той и покойната му съпруга, мир на душата й, винаги заставаха начело на всяко движение, целящо да вкорени любовта към Бога в тази страна, те преминаха през много изпитания и това причини тъй ненавременната кончина на госпожа Крайтън в доста млада възраст.

— Можеш само да бъдеш благодарна, че подобен човек се е заинтересувал от твоето бъдеще.

Настоятелите си зашепнаха одобрително, докато баща й продължаваше:

— Никодимъс великодушно предложи да те вземе в своя дом като своя съпруга. Ти ще се омъжиш за Никодимъс Крайтън възможно най-скоро и нека Бог се смили над душата ти!

Фиделити стисна ръба на масата. Предполагаше, че ще я пратят в поправителен дом, в някакво училище, където да й дават строги наставления и правила, които да следва неотклонно, но това! Да я омъжат, и то за този човек! За този грозен, гнусен, противен… Тя се обърна и погледна към него, докато настоятелите я наблюдаваха втренчено. Срещна погледа на Крайтън и за секунда набожната скромност в свинските му очички изчезна и той я огледа с блестящ и твърд поглед от глава до пети и обратно. Отблъскващото му лице лъсна в нескривана похот и безогледен разврат. Тя бе извършила престъплението да се влюби в Скайлър Пиърпойнт — с толкова чиста, неопетнена, неконсумирана любов, — а сега я съдиха, осъдиха и наказаха да споделя леглото на този двуличен, отвратителен и непоправимо зъл човек.

Съзнанието й отказваше да възприеме чутото, не съществуваше балсам за наранените й сетива. Без никаква надежда да може да отговори нещо или да избяга от стаята, Фиделити намери убежище в припадъка и се свлече безчувствена на пода.

Брачният договор бе подписан още същата вечер, когато Фиделити научи присъдата си. Според един обичай, толериран сред хората от нейната класа, младоженецът можеше да се възползва от съпружеските си права веднага след подписването на договора, но средите, към които принадлежеше семейство Феърфакс не се придържаха към този обичай, за голямо облекчение на Фиделити.

 

 

Сватбата се състоя в една дъждовна утрин няколко седмици след подписването на договора. Фиделити бе страшно бледа и мълчалива като надгробна статуя. Движеше се машинално, без да отговаря на честитките от страна на семейството си и приятелите им, без да обръща внимание на многозначителните погледи и потайните шушукания на сестра си. Не усещаше нищо, освен неприятния допир на ръката на Никодимъс Крайтън, която стискаше нейната, Фиделити се опита на няколко пъти да отскубне ръката си, но той не я пускаше. Стискащата я студена червеникава плът предизвикваше у нея желанието да повърне.

Макар да не беше гладна, тя се зарадва, когато майка й покани всички на сватбената трапеза. Съпругът й, въпреки че тя упорито отказваше да го възприеме като такъв, най-накрая я пусна, за да спазят ритуала.

Когато свършиха с храненето, Фиделити се прибра в стаята си, за да свали скромната си сватбена рокля и да облече нещо по-подходящо за пътуване. Никодимъс бе обявил, че иска да си заминат възможно най-скоро, а до имението му имаше няколко мили. Беше прав, като казваше, че е най-добре да стигнат у дома преди залез-слънце, защото пътищата гъмжаха от разбойници, според присъстващите, а за това бяха виновни кралят и придворните.

Елспет Феърфакс и госпожа Бриджър помагаха на Фиделити да се преоблече. Сара съзнаваше, че е най-добре да не си показва носа в тази стая.

— Сигурна съм, че с времето ще се научиш да уважаваш мастър Крайтън — опита се да я успокои Елспет.

Явно, според нея беше съвсем в реда на нещата това, че зет й е с няколко години по-стар от тъща си.

— Мразя го! Винаги ще го мразя! — извика Фиделити.

Това бяха първите думи, казани от нея след церемонията, когато трябваше насила да я карат да повтаря клетвените слова. Но съжали, че ги е произнесла, щом видя как майка се обръща и закрива лицето си.

— Мамо — изрече тя нежно; Елспет бе добра жена и Фиделити знаеше, че няма никакво участие в уреждането на тази женитба. — Извинявай.

Елспет пое дъх и се обърна към дъщеря си, насилвайки се да се усмихне поне мъничко.

— Помъчи се да приемеш жребия си, Фиделити. Иначе няма да постигнеш нищо друго, освен мъка завинаги.

Фиделити чу как госпожа Бриджър сподави хлипането си зад гърба й. Разбра, че трябва да излезе от стаята, преди и трите да избухнат в плач. Затова, след като ги прегърна и целуна за по един кратък миг, тя излезе бързо от стаята и слезе долу да срещне съдбата си.

Крайтън Манър беше старинна къща. Откъдето и да я погледнеше човек, виждаше само един неравен покрив и пълна липса на симетрия. Беше построена от бледосив камък, който изглеждаше грозно и плоско на лунната светлина. По стените се катереха лозови ластари, но половината бяха изсъхнали и безлистни. Плодът се ронеше от тях и това напомни на Фиделити за косата на Никодимъс. Къщата беше абсолютен двойник на Никодимъс — той приличаше на нея и тя приличаше на него.

Когато каретата изтрополи пред портата, Фиделити побърза да слезе. Пътят й се бе сторил прекалено дълъг. Бе седяла сгушена вътре насаме със съпруга си и опипващите му ръце. На няколко пъти той бе притиснал насила подпухналите си смучещи устни към устата й и тя се радваше, че бе яла съвсем малко на обед.

Каретата спря и Никодимъс изскочи от нея тъкмо когато двама мъже, единият с факла в ръка, отвориха портата. Той застана там, осветен от треперливата светлина на факлата, и подкани Фиделити да влезе в двора. Те изкачиха стъпалата, водещи към входната врата, и влязоха в къщата, оставяйки конярите и слугите да се погрижат за конете, каретата и багажа на булката.

Когато влезе в хола на Крайтън Манър, Фиделити установи, че и отвътре сградата изглежда точно както и отвън. В усилията си да стане уважаван член на обществото Никодимъс Крайтън беше купил имението от един разорен роялист, който се бе отказал от опитите си да живее при Кромуеловия режим и бе заминал за континента заедно с кралския двор. Родът на този аристократ бе владял имението поколения наред и къщата бе построена още когато селските имения едва бяха започнали да стават модерни постройки и да губят характера си на укрепени замъци. Крайтън Манър приличаше доста много на крепост.

Домашната прислуга я очакваше, построена в редица в каменния хол. Слугите и слугините, готвачките и ратаите зяпаха новата господарка.

Фиделити с радост би се спряла да се запознае с всекиго поотделно, искаше й се по този начин да спечели още малко време, но Никодимъс я побутна да минава по-бързо.

— Можеш да се запознаеш с тях по-късно.

Но той спря пред една жена — според Фиделити най-мизерно изглеждащата от цялата тъжна групичка.

— Това е Кейт — каза й Никодимъс, — ще бъде твоя камериерка.

Жената беше висока и слаба, с невчесана тъмна коса и обезобразено от шарка лице. Тя направи нещо като реверанс и се опита да се усмихне, но усмивката й бе доста зловеща поради изпочупените й, гнили и почернели зъби.

— Как сте, госпожо — рече жената, но фразата прозвуча неуместно в устата й, а дъхът й накара Фиделити да извърне глава.

— Иди горе и приготви стаята на господарката си — сряза я Никодимъс.

Жената направи отново подобието на реверанс и си тръгна.

— Гладна ли си? — запита той, докато новата му съпруга обхождаше стаите.

— Не — отговори сухо Фиделити.

Двамата се изкачиха на втория етаж и тръгнаха по един тъмен коридор. Подът беше от камък, застлан с килими, тук-там по стените димяха факли, пъхнати в метални конзоли.

— Това е твоята стая — каза Никодимъс, спря пред една дъсчена врата, обкована с желязо, и я въведе вътре.

Фиделити видя камериерката да оглежда нещата й, докато разопаковаше, без да бърза, двата сандъка, които бе донесла със себе си.

— Остави това за утре — каза й Фиделити. — Само искам да се измия и да се преоблека.

— Да, госпожо — Кейт остави сандъците и донесе кана, леген за миене и една кърпа.

Нямаше огледало, отбеляза Фиделити. Излишна суета навярно. Стаята беше обзаведена с тежки и тъмни дървени мебели — голямо легло с балдахин се издигаше в ъгъла, имаше гардероб, скрин, две маси и два стола. Малките прозорчета стояха като издълбани в дебелите стени. Камината беше без всякаква украса. Върху мебелите нямаше нищо друго, освен каната, легена и една библия. Стените бяха от сив камък, а завесите край леглото и на прозорците, както и килимът на каменния под бяха кафяви. Мебелировката изглеждаше твърде потискаща и отговаряше на настроението на Фиделити.

Кейт помогна на господарката си да съблече прашните пътнически дрехи. Фиделити се изми в легена и облече нощната си дреха с висока яка, дълги ръкави и без сянка от фриволност. Притесняваше се да се преоблича пред чужди хора, особено пред тази непозната жена, която я оглеждаше жадно от глава до пети, явно за да разказва после видяното пред останалите слуги.

Когато най-накрая се приготви за лягане, Фиделити побърза да освободи камериерката и след като духна единствената свещ, се сгуши в голямото легло.

Не след дълго чу една врата да се отваря. Тя не бе спуснала завесите на балдахина и в светлината на лунните лъчи видя как Никодимъс влиза в стаята й през една врата, която не бе забелязала преди.

Беше облечен в дълга влачеща се роба. Приближи се мълчаливо до леглото й, чехлите заглушаваха стъпките му. Застана до възглавницата й и след един безкрайно дълъг миг на мълчание проговори:

— Мислеше си, че няма да дойда, така ли?

Фиделити се уви още по-плътно в завивките и ги придърпа високо над брадичката си, без да каже нито дума.

— Много по-хубава си с разпусната коса, отколкото с вързана и покрита — каза той. — Но, предполагам, че твоят любовник вече ти го е казвал.

Той седна тежко на леглото и Фиделити се дръпна още по-далече.

— Хайде не ми се прави на уплашена! Няма нужда да се церемониш с мене. Не искам никакви превземки.

Той дръпна завивките й с рязко движение и ги сви на купчина, която запрати на пода. Фиделити се прислони към отсрещната страна на леглото.

— Взех да се уморявам от тия твои представления — изръмжа той. — Знам всичко за тебе, палавнице.

С ловко движение на ръката той я сграбчи през кръста, а с другата ръка хвана косата й отзад на тила като в менгеме. Притегни я към себе си и я започна да я целува така зверски, както Скайлър Пиърпойнт никога не бе правил.

Фиделити го отблъсна отвратено, но той я дръпна пак към себе си.

— Стига! — викна Никодимъс. — Аз съм ти съпруг и няма да ми отказваш онова, което си давала с такава радост на твоя развратен роялист!

Той отново я премаза в обятията си и Фиделити разбра, че няма никакъв смисъл да се съпротивлява.