Сандра Дюбай
Пламъкът на верността (11)

Глава десета

В дните след смъртта на Джейми Фиделити посвети много време на плановете си да избяга. Беше сигурна, че съпругът й няма да остави нещата така и може би един ден ще поиска да я убие. Нищо нямаше да е в състояние да го възпре. Законът беше на негова страна, съпругът беше господар на жена си и имаше пълното право да се разпорежда с нея. Може би щеше да обясни, че тя е била лъжлива кучка, да накара близките й (най-вече сестра й Сара) и членовете на църквата да дадат показания за неизброимите й прегрешения и щеше да бъде оправдан за престъплението, защото тя го била предизвикала. Фиделити бе изцяло в негова власт, животът и смъртта й зависеха единствено от него.

Дните и седмиците се нижеха, а той й обръщаше все по-малко внимание, сещаше се за нея само когато измислеше някое ново унижение. Кейт се държеше с неуважение, преминаващо почти в пълно пренебрежение, Фиделити свикваше да понася нахалството на слугинята, защото Никодимъс просто се надсмиваше над оплакванията й и казваше, че ако животът тук не й харесва, може просто да последва скъпия си покоен Джейми.

Фиделити започна отново да язди по много. Но когато една сутрин реши да прекара по-голямата част от деня на седлото, видя с неудоволствие как небето се забулва с дъждовни облаци. Тъкмо чоплеше закуската си, сама на дългата полирана маса, когато Никодимъс мина през трапезарията.

— Харесва ми да те виждам сутрин, Фиделити — ухили се той. — Винаги си толкова свежа и приветлива.

Фиделити побутна почти недокосната си чиния.

— Исках да ида на езда — рече тя. — Но май няма да мога.

— Не виждам защо да не можеш.

Тя вдигна очи към него, изненадана от внимателния му тон и от интереса, проявен към нейното разочарование.

— Как да тръгна, като всеки момент ще завали?

— Вземи каретата.

— Мислех, че ти ще излизаш с нея. — Тя знаеше, че Никодимъс се кани да иде за няколко дена в Лондон.

— Ще тръгна с коня. Искам да се прибера колкото може по-скоро. Ще взема повечето телохранители с мене, но мисля, че Уилям с радост ще те повози.

Фиделити кимна.

— Предполагам, ще вземеш Кейт със себе си в Лондон.

— Ти ум имаш ли — как ще изглеждам, като пристигна в Лондон с камериерката на жена си, но без самата нея?

— Ще изглежда така, че камериерката на жена ти върши повече неща, отколкото влизат в задълженията й.

Никодимъс се усмихна криво.

— Дръж си езика! — той се наведе над нея и клъвна слепоочието й с нещо, наподобяващо целувка. — Заминавам, а ти внимавай как ще се държиш, докато ме няма!

Фиделити отиде с него до вратата и двамата слязоха в двора, където го очакваха конят му и неговите придружители. Гледаше го как се качва на големия черен кон и повежда групата мъже. Предстоеше й дълъг следобед и тя реши да приеме съвета му. Прати един лакей да иде в конюшнята и да накара Уилям да приготви каретата.

Уилям (Фиделити не бе чувала да го наричат с някакво презиме) беше най-старият слуга в Крайтън Манър. Беше служил при бащата на Никодимъс и когато мъжът й бе купил имението след гражданската война, Уилям бе дошъл тук да се грижи за конете. Беше доста стар и възрастта му пречеше да взема участие в дълги пътувания като сегашното заминаване на Никодимъс за Лондон, но беше все така сръчен с конете и Фиделити му имаше пълно доверие, когато я возеше.

Голямата черна карета, използвана обикновено за ходене на гости и други специални случаи, изтрополя през портата с един-единствен пътник — Фиделити. Тъй като беше само с Уилям, тя се чувстваше съвсем сама — нещо, което й се случваше извънредно рядко като домакиня на Крайтън Манър. Слугите винаги подслушваха с голямо удоволствие и разнасяха всевъзможни клюки, породени от някой дочут спор или от разговор, воден на прекалено висок глас.

Тук обаче в трополящата карета тя можеше съвсем спокойно да се отдаде на мислите и чувствата си. Без притеснение, както рядко й се бе случвало да го прави у дома си, Фиделити протегна крак към пухкавата кадифена възглавничка на отсрещната седалка, но не можа да я стигне, защото разстоянието беше голямо. Затова се извърна настрани и опъна обутия си в чехъл крак върху своята седалка, облягайки се на тапицираната стена на каретата. Независимо от тежките дъждовни облаци, надвиснали ниско и заплашващи всеки момент да излеят водния си товар, въздухът беше топъл и влажен. Тя развърза панделката на наметалото, която стягаше гърлото й, и махна бялото покривало от главата си. Прииска й се да извади иглите, които придържаха кока на тила, но й беше много приятно да усеща как въздухът гали кожата на врата й. Вместо да разпусне косата си, Фиделити откопча задушаващите я най-горни копчета на затворената рокля с висока бяла яка, стигаща до брадичката. В края на краищата, мислеше тя, кой ще я види? Беше сама в тъмната карета, още по-тъмна заради мрачния ден, а Уилям нямаше как да я зърне, кацнал горе на капрата, нямаше и причина да слиза оттам, докато не се приберяха в имението.

Сега каретата пресичаше гората. Гъсто израсналите дървета правеха деня още по-мрачен и Фиделити усети как кочияшът подканя конете да бързат. Излязоха отново на открито и тя си представи как старият кочияш си отдъхва облекчено, че е излязъл от гората.

Черни буреносни облаци се спуснаха ниско и въздухът се изпълни с влага, предвещаваща дъжд. Малкото дневна светлина съвсем изчезна, денят заприлича на вечер, въпреки че бе пладне.

Кочияшът спря и Фиделити се подаде през прозореца, за да види какво има. Уилям се наведе от капрата и каза:

— Госпожо…

— Да, Уилям?

— Май ще е по-добре да се връщаме — и кимна към буреносните облаци.

— Да, мисля, че си прав.

Фиделити се отпусна отново в каретата, а Уилям обърна и потегли по обратния път.

Минаваха отново през гората, когато Фиделити долови гласове и тропот на копита. Каретата подскочи, защото Уилям беше шибнал конете да побързат.

— Уилям! — извика Фиделити. — Уилям! Какво има?

— Разбойници, госпожо! Скрийте се вътре!

Конете понесоха бясно каретата и тя заподскача по неравния горски път. Но скоро стана ясно, че четирите коня, които влачеха голямата тежка карета, няма да могат да изпреварят онези, които галопираха подпре им само с по един човек на гърба си. Когато усети, че разбойниците наближават, Фиделити дръпна завесите на каретата и се сви на седалката. Сърцето й затупа бясно, щом разбра, че разбойниците са я обкръжили. Чу как заповядват на Уилям да спре.

Каретата подскочи и спря и Фиделити чу как един груб глас заповядва на кочияша да слезе от капрата.

— Слизай, старче — изкомандува гласът, — или ще съжаляваш. Фиделити чу едни ботуши да се приближават към каретата.

Лъч светлина се промъкна през вратичката, която се отвори, Фиделити съзря един мъж, около педя по-висок от нея, който стоеше до каретата. Кестенявата му коса стигаше до раменете. Не беше накъдрена като на роялистите, а се спускаше по раменете му върху жакета. Тъмнокафявите му очи бяха засенчени от гъсти мигли, тъмните мустаци контрастираха с ослепителната белота на зъбите му.

— Охо! Я какво имало тук!

Фиделити се изчерви. Бясната езда беше разхлабила кока й и косата падаше на сребристи кичури по гърба й. Якичката, все така разкопчана, откриваше шията й, а наметалото й се спускаше по седалката, метейки пода с краищата си. Тя погледна мъжа в очите и се сви на седалката. После премести поглед върху ръката му, която държеше отворена вратичката на каретата. Беше загоряла, тъмнокафява, на единия пръст блестеше красив златен пръстен със забележително голям и чудесно шлифован смарагд. Кадифеният му жакет и панталоните бяха в същия тъмнозелен цвят. Макар да бяха износени и без бродерии, личеше, че са добре ушити и скъпи.

— Стойте мирно и няма да се отнеса лошо с вас. Дайте ми само скъпоценностите си.

С треперещи пръсти Фиделити откачи перлените обици, подарени й от Никодимъс. Развърза перленото си колие и изхлузи от пръста си диамантения венчален пръстен. Разбойникът се разсмя, когато тя пусна накитите в ръката му.

— Много мило от ваша страна — каза той, докато ги разглеждаше. — Не е много, но все е повече от нищо. — И протегна обратно венчалния пръстен. — Искате ли да го задържите? Само не казвайте на другарите ми — кимна той към двамата разбойници, които пазеха Уилям с насочени пистолети. — Не вярвам, че ще искат да ви го върнат.

— Не, моля ви се — настоя Фиделити. — Щом вземате другото, поне вземете и него.

Разбойникът прихна.

— Никога досега не съм спорил с жена, която настоява да й взема накитите! Пръстенът не е много скъп.

— Мразя да го гледам — изрече тя през зъби.

Разбойникът сви рамене, но Фиделити зърна зад гърба му как Уилям се кани да го нападне въпреки пазещите го двама мъже. Старецът вдигна камшика си, но проехтя изстрел и той се строполи на земята.

— Уилям! — изкрещя ужасена Фиделити.

Кочияшът без съмнение беше мъртъв. Куршумът бе пронизал тялото му и Фиделити видя как кръв избива по лявата страна на износеното му палто.

— Стар глупак! — подхвърли разбойникът.

Фиделити гледаше трупа на Уилям и внезапно усети остра мъка по загубата на смелия стар слуга.

— О, горкичкият Уилям! — възкликна тя. — Какво ще каже Никодимъс?

— Никодимъс? Да не би да говорите за Никодимъс Крайтън?

— Познавате ли го?

— Виждал съм някога тая фъшкия. Хващам се на бас, че живеете под моя покрив.

— Под вашия покрив ли?

— Дядо ми беше барон Уилмингтън, бившият собственик на Уилмингтън Манър — сега Крайтън Манър. И той, и баща ми загинаха през гражданската война. Виждате пред себе си по-малкия брат на сегашния барон Уилмингтън, наследник на имението, за което говорим. Брат ми отиде във Вирджиния, защото сега земите му тук са владение на вашия съпруг.

Той отстъпи настрани с красив жест. Изпомачканите пера на шапката му пометоха земята в поклон като онези, които Скайлър и братовчедите й демонстрираха пред нея във Феърфакс Хауз.

Зад наведената му глава Фиделити зърна пак трупа на Уилям, отново изтръпна от ужас и запита:

— Какво ще правите с мене?

Мъжът й отправи една ленива и чувствена усмивка.

— Още не съм решил.

Внезапно в ума й нахлуха мислите за бягство, които зрееха седмици наред, Фиделити си припомни плановете, които бе кроила толкова усърдно и от които бе принудена да се отказва.

— Защо не ме заведете в Лондон?

— Какво? Какво казахте? — запита той смаян.

— В Лондон, заведете ме в Лондон. Мразя съпруга си, насила ме омъжиха за него, за да ме накажат. Моля ви! Граф Уиндам ми е братовчед, ще ви възнагради, ще ви представи в двора, той е приятел на краля!

— Всеки, които има претенции за кралски земи, е приятел на краля — изсмя се разбойникът. — Но както чувам, напоследък и негово величество не е в по-добро положение от останалите.

Те останаха загледани един в друг за момент, но приближиха другите двама разбойници и подканиха мъжа да побърза. Той им подхвърли накитите.

— Вземайте това и тръгвайте. Имам още работа тук.

Двамата не чакаха втора покана и след миг Фиделити остана сама с третия разбойник — бе казал, че името му е Филип Уилмингтън — и с трупа на кочияша.

— Значи, братовчед ви ще ме възнагради, а? — запита той.

— Да! Да, непременно!

— Откъде да съм сигурен, че няма да извика полицията?

Фиделити поклати глава.

— Ако ме освободите от мъжа ми, не бих позволила да ви се случи нищо лошо.

— Това звучи добре. — Той като че ли се замисли над думите й, но Фиделити усещаше с притеснение как я оглежда от горе до долу. — Но мисля, че ще поискам част от наградата си още сега.

— Тук ли? — Тя не бе успяла да превъзмогне пуританските схващания на семейството си, според които сексът се прави само в спалнята, под юргана, нощно време.

— Няма никой — усмихна се той. — А подът на тази карета няма да е толкова твърд, ако постелем вашето наметало…

— Аз… аз…

— Освен ако не искате да забравя за молбата ви да ви отведа в Лондон.

— Не!

Фиделити го погледна по-внимателно. Беше симпатичен въпреки страшния си вид и Господ й бе свидетел, че щом като бе успяла да изтърпи Никодимъс цяла една година, и сега нямаше да й бъде много трудно.

— Добре! — съгласи се тя накрая.

Той влезе в каретата и й помогна да разстеле тафтеното си наметало на пода. Спуснаха завесите и в каретата стана съвсем тъмно. Фиделити стаи дъх, когато устните на разбойника докоснаха разголената кожа на шията й. Неговите милувки ставаха все по-настойчиви и Фиделити разбра, че въпреки очакванията си му отговаря с такава страст, каквато Скайлър Пиърпойнт никога не бе могъл да се похвали, че е предизвикал някога у нея, със страст, каквато Никодимъс Крайтън никога не бе поискал да породи. Макар да бе обхваната от напрежение, което тази атака, тъй подобна на посегателствата на мъжа й, бе предизвикала, тя постепенно почна да забравя къде се намира и какво се е случило преди това, отдаде се изцяло на един мъж, който бе ограбил накитите й, но сега й даваше в замяна такива усещания, за чието съществуване досега не бе и подозирала.