Сандра Дюбай
Пламъкът на верността (6)

Глава пета

Фиделити лежеше лениво върху бодливото сено и слушаше с половин ухо стърженето на щурците зад хамбара. Тя и Скайлър бяха почнали да се срещат тук, в отдалечената и изоставена плевня на бащината й конюшня. Сега, когато се напрегна, за да види по-добре чертите му в полумрака, Фиделити отрони една драматична и попресилена въздишка.

— Струва ми се — започна тя, играейки си с някаква сламка, — че скоро ще си тръгнеш.

Тази мисъл не я напускаше, откакто кралят се бе върнал в Лондон преди два дни.

— Да, ще трябва — отвърна Скайлър. — Баща ти едва ли ще бъде очарован, ако продължим престоя си тук повече, отколкото е необходимо.

— Ще ми бъде мъчно, когато си отидеш. Не мога да понеса тази мисъл.

— Не мога да кажа, че ужасно ще съжалявам, когато си тръгна.

Фиделити рязко седна.

— Защо, Скайлър Пиърпойнт? Какви гадни неща говориш!

Скайлър се засмя.

— Заминаването ми ще е в твоя полза, скъпа. В края на краищата, аз водих срещу изкушението такава борба, която би се харесала и на самия Кромуел.

Бузите на Фиделити пламнаха от задоволство.

— Но аз не съм те молила да се бориш срещу изкушението.

— Да, не си, но знаех, че трябва. Какво оправдание можех да имам, ако си бях заминал, изоставяйки те с накърнена репутация? Семейството ти щеше да се откаже от тебе. Животът ти щеше да е съсипан.

— Знаеш, че не ме е грижа за тях или какво си мислят — възрази Фиделити. — Изобщо няма да ме е грижа, ако никога повече не ги видя.

Тя млъкна, като че ли проверявайки още колко смелост й е останала, и се хвърли с главата надолу:

— Стига само да съм с тебе.

— Точно там е въпросът. Не можеш да бъдеш с мене.

Усещайки обидата в мълчанието на Фиделити, той продължи:

— Фиделити, знаеш, че не съм богат. — Тя отвори уста да възрази, но той не й позволи. — Знам, ще кажеш, че това няма значение, но не е така. Не съм в състояние да ти осигуря дори най-насъщните неща. Аз мога някак си да преживея, докато получа земя и привилегии от краля, но как да принудя и теб да споделиш живота, който ще водя дотогава.

— А по-късно? — осмели се тя.

— По-късно, аз няма да съм тук, в страната.

— Няма да си… — Тя бе поразена. Бленуваше за романтично бягство със Скайлър и за бляскав живот в двора като баронеса Пиърпойнт. — Но защо?

— Ще ида в Новия свят.

— В Америка?

В разговорите на баща си и приятелите му, докато обсъждаха търговските си намерения, Фиделити бе чувала често да се споменава за многото англичани, които създавали плантации в Америка.

— По-точно, в Барбадос.

— Това в коя част на Америка е?

— Барбадос е остров, на юг от Северноамериканския континент. Разположен е в тропиците, смятам да отглеждам екзотични култури.

— Ще станеш фермер?

Тя бе разочарована. Израснала като дъщеря на преуспяващ фермер, Фиделити бе убедена, че на света няма по-досадно занимание.

— Ако наричаш плантацията ферма — засмя се той.

— Скоро ли заминаваш?

— Веднага щом получа имение от краля. Сигурно няма да е толкова скоро. Кралят едва пристигна в Уайтхол и вече го нападнаха разорени роялисти, опитващи се да си възвърнат владенията. — Скайлър поклати глава. — Обедняла монархия и орди нейни последователи, които очакват награда. Не съм си представял такъв подарък за рожден ден.

Фиделити знаеше, че кралят, Чарлз II, бе влязъл в Лондон, за да заеме трона си точно на 29 май, на тридесетия си рожден ден.

— Представи си, човек да получи кралство като подарък за рождения си ден — пошегува се тя. Очите й бяха вперени в някакво призрачно видение.

— О, не е точно така — поправи я Скайлър. — Кралството си беше негово след убийството на баща му. Той просто си възвърна владението.

— Ах, Скайлър! Бъди малко по-романтичен! Да не говорим за минали неща! — Тя се нацупи, но след миг възвърна веселостта си. — Толкова ми се искаше да ида в Лондон, да видя как негово величество влиза в града. Хубава ли беше процесията?

— Да. Нали съм ти казвал толкова пъти — хубава беше.

— Днес си тъй скучен, Скайлър Пиърпойнт.

— А ти ще се радваш ли, като ме видиш да си тръгвам?

Лицето й помръкна.

— О, не! Няма! Почти съжалявам, че кралят си дойде, защото това означава, че ти, графът и графинята ще си отидете.

— Няма да идем толкова далече. Лондон е съвсем наблизо.

— Все едно е, дори да беше на другия край на света. Баща ми никога няма да ме пусне да ида в града.

— Дори за да посетиш братовчед му?

— Особено пък за да посетя братовчедите му! Той е убеден, че вече съм тръгнала по пътя към ада заради графа и графинята… и заради тебе!

Някакъв кон изпръхтя тихо и двамата скочиха на крака, Фиделити се взря в полумрака, обезпокоена, че някой може да ги е видял, знаейки, че ако ги разкрият, това означава катастрофа. Не видя никого.

— По-добре да се връщаме в къщата — предложи Скайлър и Фиделити, която обикновено отлагаше възможно най-много края на срещите им, веднага се съгласи.

През целия ден след това Фиделити наблюдаваше внимателно лицата на околните, за да долови дори по най-слабия признак дали някой от тях е бил онзи мистериозен подслушвач в конюшнята предната вечер. Но не забеляза на ничие лице признаци на подозрение относно техните тайни срещи. Нямаше начин да е бил баща й. Щеше да направи сцена още там, на място. Не би се спотайвал и изчаквал. Сигурна бе, че не е и някой от братята й. Те не само не биха се промъкнали като змии в конюшнята, а веднага щяха да изтърсят пред всички какво са видели. Оставаха само майка й и сестра й. Тя много се надяваше да е била майка й. Елспет Феърфакс винаги бе показвала особена привързаност към най-голямата си дъщеря и Фиделити се надяваше да се отърве само със строго конско.

Семейството напусна трапезата и се разпръсна из къщата и двора, всеки се зае с обичайните си занимания, Фиделити, жадна за още разкази из живота на двора, бе щастлива, когато остана насаме с Дивайна Феърфакс.

— Разкажи пак за кралската процесия и за бала в Уайтхол — настояваше тя.

Дивайна се разсмя.

— Ти си ненаситна. Толкова пъти вече ти го разказвах, че започна да ми се струва нереално. Разказвах ти как процесията се движеше по претъпканите улици, как тълпата викаше и хвърляше цветя.

— Колкото повече слушам за това, толкова по-малко съжалявам, че не съм била там. О, Дивайна, все едно че наистина съм присъствала!

— Да беше присъствала наистина! — рече великодушно лейди Уиндам.

Тя и съпругът й нямаха деца и макар че би се чувствала доста по-възрастна от своите тридесет и пет години, ако имаше седемнадесетгодишна дъщеря като Фиделити, Дивайна охотно би предпочела да е майка на тази млада братовчедка.

— И на мене така ми се искаше! Исках да отида, но нали познаваш баща ми. Чувахме фойерверките, виждахме светлината на огньовете покрай Темза, но… — и тя тъжно сви рамене.

— Е, може би ще може да дойдеш на гости при нас, когато се установим в Лондон, а аз ще те заведа в двора.

— Ще ме представиш ли на краля? — запита нетърпеливо Фиделити.

Графинята се засмя.

— Кралят. О, да, сигурна съм, че ще го омагьосаш.

— Аз ли? — ококори се Фиделити. — Самия крал!

— Рангът няма никакво значение, когато става въпрос за жени.

— Но той никога няма да ми обърне внимание. Ти самата казваше, че не вижда никоя друга, освен мадам Палмър.

Графинята бе разказала на Фиделити за кралската любовница, госпожа Барбара Палмър, описвайки я като жизнерадостна червенокоса красавица.

— Тук грешиш. Кралят може да е луд по мадам Палмър, но това не му пречи да търси с поглед и други красиви жени.

— Може би госпожа Палмър ще се разведе със съпруга си и ще се омъжи за краля — предположи Фиделити и се изненада, когато графинята избухна във възторжен смях.

— Фиделити! Не само че разводите са почти невъзможни, но дори госпожа Палмър да беше свободна като вятъра, кралят пак нямаше да се ожени за нея.

— Но защо? Нали я обича?

— Да. Обича я. Само че като любовница. Кралството е обедняло и кралят трябва да се ожени за богата принцеса с огромна зестра, за да подпомогне финансите на страната.

— Значи, парите! — разочаровано пророни Фиделити. — Защо всичко трябва да се върти около тях?

— Какво друго се върти около парите? — запита графинята, долавяйки особена заинтересованост в тона на Фиделити.

— Скайлър… — Фиделити спря и се озърна, за да е сигурна, че никой няма да ги чуе. — Скайлър казва, че не може да ме вземе със себе си, когато си отиде, защото няма достатъчно пари.

— Разбирам — Дивайна беше учудена. — Не смятах, че нещата между вас с лорд Пиърпойнт са толкова сериозни.

— Казваш го така, като че ли не одобряваш — Фиделити изгледа изпитателно братовчедка си.

— Напротив, миличка. Но мъничко ревнувам.

— Ревнуваш?

Фиделити не можеше да си представи как тази красива и опитна дама може да ревнува от нещо, което не я засяга лично.

— Да. Ти си толкова млада и невинна. Целият живот е пред тебе, всичките прекрасни приключения, които, уви, за мене са вече само сладки спомени.

— Говориш, сякаш си на сто години!

— Понякога така ми се струва. Когато аз и Хенри последвахме негово величество в изгнанието, бях само на двадесет и две години, но дори това е твърде много в този свят, където ухажваните жени са по на петнадесет-шестнадесет години. А когато бях на тази възраст, помагах на майка си и сестрите си да държим кръглоглавите далече от нашите имения, докато баща ми и братята ми се биеха за бащата на негово величество, покойния крал.

Фиделити мълчеше, за да не нарушава спомените на лейди Уиндам.

— Какво стана накрая? — запита тя.

— Баща ми падна убит, а майка ми доживя да види дъщерите си омъжени в роялистки семейства, които отидоха в изгнание заедно с двора.

— И тогава ти се омъжи за графа?

— Да. Наистина нямах голяма зестра, но Хенри ме искаше. — Очите на графинята излъчваха топлота.

— Той не е бил толкова влюбен в парите.

Дивайна потупа ръката на Фиделити.

— Имаше повече пари от другите и изгуби по-малко от тях във войните.

Фиделити щеше да продължи да разпитва графинята, когато майка й дойде, за да ги повика за вечерня.

Фиделити лежеше полубудна в широкото легло. Разказът на графинята за любовта на Хенри към нея и пренебрежението му към парите, за връзката на краля с Барбара Палмър се преплитаха с мечтите й за живот до рамото на Скайлър Пиърпойнт, постепенно се превръщаха в сага за всеотдайна и безкористна любов, чиято героиня, разбира се, беше тя. Едно скръцването на вратата я извади от мечтите й. Някой влезе в стаята.

— Кой е? — попита Фиделити шепнешком, защото завесите на прозореца бяха спуснати и в стаята беше много тъмно.

— Аз съм — дочу се гласът на сестра й Сара.

— Какво искаш? — запита тя нетърпеливо.

Не можеше да понася Сара, а сега още по-малко, особено заради начина, по който говореше с графа и графинята и най-вече с барон Пиърпойнт.

Сара запали свещ и по стените се люшнаха огромните отражения на балдахина.

— Искам да говоря с тебе.

Фиделити улови с крайчеца на окото си самодоволната усмивка, издаваща кога сестра й смята да направи нещо особено злобно — в такъв момент Сара изглеждаше като котка, стиснала в лапите си особено охранена мишка.

— Какво има? — запита тя, заемайки отбранителна позиция.

— Знам за тебе и онзи джентълмен.

— Името му е Скайлър — осведоми я сестра й, но напразно, за Сара Скайлър винаги щеше да бъде „онзи джентълмен“.

Сара не обърна внимание на поправката.

— Знам за вас двамата — повтори тя. — Знам, че се срещате в конюшнята.

— И какво? — подхвърли небрежно, но вътрешно уплашена Фиделити.

— И какво? — имитира я злобно Сара. — Знаеш какво! Знаеш какво ще направи татко, ако узнае.

— О, Сара! — Фиделити се насили да изобрази презрителна усмивка. — Ако не беше толкова ревнива, нямаше да ме шпионираш.

— Ревнива ли? Уверявам те, няма за какво да ревнувам!

— Ревнива си, защото никой мъж досега не те е поглеждал. Ревнива си, защото татко ще трябва да приготви доста големичка зестра, за да ти купи съпруг.

Разширените очи на Сара блеснаха гневно и с омраза, Фиделити осъзна, че е направила сериозна грешка, като я е предизвикала.

— Ще кажа на татко! — изсъска Сара през зъби. — Ще му кажа за вашите срещи в конюшнята и че си станала една роялистка блудница!

— Не е вярно!

Думите на Фиделити отекнаха в тихата стая и за миг двете момичета бяха сигурни, че викът е събудил цялата къща. Когато се увериха, че никой не ги е чул, Фиделити продължи:

— Не е вярно! Скайлър не ме е докоснал!

— Нали не очакваш някой да ти повярва? — ухили се безмилостно Сара. — Всички ги знаят тези кавалери. Не се церемонят с жени, които отказват да им угодят.

— Ти си ужасно осведомена за прищевките на тези мъже, Сара Феърфакс — отбеляза безцеремонно Фиделити.

— Много добре, прехвърляш греховете си на чужда глава — и Сара стисна устни в права линия като набожните лицемерни матрони, които Фиделити толкова често бе виждала в черквата.

— Сара — рече накрая Фиделити, — заклевам ти се, че не съм извършила нищо, от което да се срамувам.

— Някои хора нямат срам. Не виждат нищо лошо в делата си, каквито и да са те.

— Никога не съм направила нищо, което да посрами семейството ни — уточни Фиделити.

— Ти се възхищаваш от тези таткови гости много повече, отколкото прилича на скромните хора — започна проповедта си Сара. — Но гледай да промениш държанието си, защото, кълна се, ще разкажа всичко на татко и обещавам ти, той ще ми повярва. — Тя се усмихна злостно, наведе се и духна свещта, а когато срещна погледа й, Фиделити потръпна. — Обещавам ти, ще ми повярва.

Фиделити стоеше сама в тъмнината, взряна в мъждукащия край на фитила. Сара се отдалечи тихо, Фиделити изчака вратата да се затвори. Едва тогава си легна пак и придърпа тежката горна покривка плътно под брадичката си. Въпреки топлината на пролетната нощ бе потръпнала от необичаен студ.