Сандра Дюбай
Пламъкът на верността (32)

Глава тридесет и първа

Фиделити се събуждаше бавно. Измъкваше се от унеса си като човек, гмурнал се на голяма дълбочина, който усеща, че никога няма да може да изплува на повърхността. Пред очите й сякаш имаше някаква пелена, беше й ужасно горещо и се потеше от тежките завивки, метнати върху изгарящото й в треска тяло.

Въпреки че завесите бяха спуснати, тя видя слънчевата светлина, която се процеждаше през тях, и като дочу, че някой се движи из стаята, попита със слаб глас:

— Колко е часът?

Някаква размазана фигура се наведе над нея и Фиделити дочу непознат женски глас:

— Господарке? Чувате ли ме?

— Аз… аз… — промърмори Фиделити, усещайки главата си невероятно тежка и сякаш омотана във вълна. — Кой е?

— Ами, аз съм, Роуз — каза фигурата. — Вашата камериерка.

— Роуз?… — опита се да си спомни Фиделити.

— Чакайте — изрече непознатата. — Ще ида да викна…

Името на човека, когото щеше да викне, се изгуби в отварянето и затварянето на вратата.

— Роуз — повтори Фиделити, опитвайки се да не заспива. — Роуз…

Главата я заболя от усилието, но все пак си спомни момичето с това име Роуз. Прислужничката, която Скайлър й бе пратил, когато бяха в дома на семейство Хингам. Още ли е в Поплар Хил? Огледа се с усилие наоколо. Въпреки че погледът й все още беше замъглен, успя да различи, че не е в траурно наредената стая, заемана от нея в Поплар Хил. Значи си е у дома, в Уилмингтън Хол. Но Роуз също е тук. Скайлър я беше пратил. Скайлър. Спомни си нощта и бурята, и беседката в градината на Поплар Хил. Снощи ли беше? Колко време е била болна — защото със сигурност е боледувала… Никой не се чувстваше толкова зле, колкото тя сега. Нишката на мисълта й започна да се губи, сънят отново я обсебваше.

Фиделити вече потъваше в дрямка, граничеща с безсъзнанието, когато чу смътно как вратата се отваря и някакви стъпки се приближават към леглото. Роуз отново се наведе над нея.

— Роуз? — прошепна Фиделити.

— Още е будна, сър — каза Роуз.

Фиделити чу още едни стъпки да се приближават. Някаква по-едра фигура се надвеси над нея от другата страна на леглото и една голяма ръка легна върху горещото й чело. Толкова хладна беше тази ръка! Фиделити въздъхна със затворени очи, когато попи потта, избила по челото й. Толкова нежна беше тази ръка, тъй ласкава. Фиделити отново въздъхна, фигурата се надвеси още по-близо над нея и един нисък мъжки глас прошепна името й. Тя се усмихна едва-едва, припомни си нощта и беседката, гласа на Скайлър. Отвори с мъка сухите си, напукани от треската устни и промълви, без да обръща внимание на болката в гърлото:

— Скайлър! О, Скайлър!

Фигурата се отдръпна назад, стана още по-мъглява и Фиделити окончателно престана да се бори със съня, който натежаваше на клепачите й.

Филип Уилмингтън, който беше дотичал от току-що закотвения кораб, стоеше край леглото и гледаше спящата Фиделити. Скайлър! Тоя проклетник, който ги раздели в Лондон, сега пак се вмъкваше между тях. Вдигна очи към Роуз. Срещна я за пръв път преди малко, когато бе дотичала на пристанището, за да повика лейди Уилмингтън, която му разправяше за болестта на Фиделити. Когато разбра, че Фиделити се е събудила, Филип така и не се сети да попита кое е това момиче, което вижда тук за пръв път.

— Тя ви взе за лорд Пиърпойнт! — изкиска се Роуз и си каза, че този мъж е доста красив, обаче все пак би предпочела предишния си господар с хубавата руса коса.

Филип беше объркан. Ако Фиделити е разказвала на това момиче за Скайлър, значи не е преставала да мисли за него.

— Ти познаваш ли лорд Пиърпойнт? — обърна се той към Роуз.

Тя пак изхихика.

— Ами как да не го познавам! Бях камериерка на жена му, преди да ме прати да работя при госпожа Фиделити. И тя като се оправи и иде да живее с него, значи пак ще ми е господар!

— Какво искаш да кажеш с това, че щяла да живее с него?

— Ами в Йоркби, в неговата плантация. — Роуз се плесна през устата. — Ау, май не биваше да ви го казвам. Щото жена му не трябва да разбере, обаче ми се струва, че скоро ще научи къде живее любовницата на мъжа й — точно на другия край на плантацията.

Тя погледна с любов към Фиделити и въздъхна:

— Луд е по нея! Срещнаха се тайно, затова се разболя тя!

Филип се отпусна на един стол, а Роуз, доволна, че е намерила слушател, окончателно се развихри:

— Стана на погребението на мастър Хингам, в Поплар Хил. Те се срещнали в беседката в градината — тъкмо нощта след погребението! Взе да вали и тя излязла само по копринена нощница и едно наметало, и се измокрила страшно! Нищо чудно, че така настина — щеше да умре! Лорд Пиърпойнт ме прати да й помогна да си легне след това. — Тя видя изражението на Филип и млъкна за момент. — Да не съм казала нещо лошо, сър?

Филип не отговори. Стана от стола и без да погледне пак към Фиделити, излезе от стаята.

— Е какво пък толкова! — каза си Роуз, вземайки реакцията му за отегчение. — Нали вие ме попитахте!

Два дни по-късно, малко преди обяд Фиделити се вдигна от леглото — за пръв път от близо две седмици. Седна в голямата вана и Роуз й помогна да се изкъпе, а после изсуши косата й и я изтри до блясък със сурова коприна. Когато започна да се облича, Фиделити забеляза какво беше направила болестта с нея.

— Дрехите ми се въртят! — възкликна тя, докато Роуз връзваше дантелените връзки на сиво-синята й копринена рокля, обточена с тъмносиньо. — Тази рокля ми е нова, стоеше ми разкошно!

— Много отслабнахте от тая болест — потвърди Роуз.

— Ужасно ли изглеждам? — запита Фиделити със страх.

— Божичко, госпожо! Де аз да имах половината от вашата хубост! Дайте да стегна малко тия дантели.

— Хенриета защо не дойде да ме види?

Роуз задърпа със зъби възела и когато го отвърза, отговори:

— Щото тя изобщо не си дойде от Поплар Хил! Старата госпожа Хингам я уговори да стои при нея и двете да правят панихиди за младия мастър Хингам.

— Разбирам. Е, надявам се тя да не прекара остатъка от живота си във вечен траур по него. Сигурно е много безбожно да го казвам, обаче не мога да скърбя за човек като Джон Хингам!

Когато свършиха с обличането, Роуз я придружи до стълбището. Фиделити се зарадва на свежия въздух, така ободрителен след задушната й стая. Надяваше се лейди Уилмингтън да прати някоя прислужница да проветри хубаво, преди да се върне там.

— Още ми е малко горещо — каза тя на Роуз, докато слизаха към първия етаж. — Иди ми донеси ветрило от стаята.

И Фиделити застана на площадката, за да изчака прислужницата да й донесе ветрилото. От мястото си можеше да вижда почти цялото фоайе. Видя, че вратата на приемната се отваря. Оттам излезе някакъв непознат господин.

Той погледна нагоре, видя я и веднага се заизкачва по стълбите. Беше нисичък и по-скоро възпълен, с груба кожа, по която ясно личаха следи от едра шарка. Носеше костюм от пурпурен сатен с много широки панталони, стигащи до коленете, и къс жакет, който не стигаше дори до кръста му. Между жакета и панталоните се виждаше доста широка ивица от снежнобялата му риза. Нагръдникът и маншетите на ризата преливаха от разкошни дантелени водопади, а костюмът изобилстваше с пурпурни и бели галони.

— Мадмоазел! Мадмоазел! — извика той. — Не бива да се разхождате! Тъкмо казвах на мадам баронесата, че трябва да ви се пусне кръв, за да прогоним от тялото ви лошите сокове.

— Да ми се пусне кръв ли? — запита Фиделити и го изгледа объркана.

Не беше чувала наоколо да има някакъв французин.

— Mais oui! — настоя той. — Аз съм квалифициран…

И взе да бърка в предния джоб на панталона, а после извади ръка и захапа палеца си със сподавено възклицание. Бръкна отново в джоба, извади един ланцет и триумфално го протегна към нея.

Като зърна малкия двуостър нож, Фиделити отстъпи една-две крачки назад.

— Благодаря, мосю — каза тя, без да изпуска ланцета от погледа си. — Сега съм много по-добре.

— Ами соковете! — не се предаваше той. — Ако не им позволим да се оттекат…

— Гастон, остави дамата и соковете й на мира!

Фиделити погледна зад човека и видя една жена, застанала точно на вратата на приемната, откъдето беше излязъл той. Без съмнение и тя беше французойка.

— Но, Орор — започна мъжът, — тя може пак да се разболее.

— Според мене изглежда напълно здрава! Елате, мадмоазел, преди Гастон да е опитал ланцета си върху вас!

Роуз, появила се откъм стаята на Фиделити с едно синьо ветрило, отвори широко очи, като видя странно облечения мъж със заплашителен, хирургически инструмент в ръка, мина предпазливо покрай него, притискайки се към стената, и стигна при Фиделити и французойката точно когато баронеса Уилмингтън излезе от приемната.

— О, Фиделити! — възкликна тя. — Колко хубаво, че си станала! Разбрах, че вече си по-добре, но нямах представа, че така бързо се възстановяваш. Мога ли да ти представя маркиз и маркиза Дьо Сен Кентен? — Тя посочи мъжа на стълбите и жената, която бе спасила Фиделити от ланцета. — Мадам, мосю, това е Фиделити Феърфакс, гостенка на девер ми Филип, макар че по-скоро я възприемаме като член на нашето семейство.

Фиделити направи реверанс пред маркизата — нисичка и пълна жена, доста приличаща си със своя съпруг, макар кожата й да не беше белязана от шарка като неговата. Обърна се, за да направи реверанс и пред маркиза, но той така ненадейно взе ръката й и я целуна, че тя забрави за реверанса.

— Елате в приемната — каза баронесата. — Фиделити има да научи толкова много неща!

Гастон, маркиз Дьо Сен Кентен, се извини, че трябва да намери барона, и се оттегли, покланяйки се на жена си и на домакинята, а после се обърна към Фиделити и каза:

— Mademoiselle Fidelite, vous etez tres belle et tres charmantc^[1].

— Merci, Monsieur le Marquis^[2] — отвърна Фиделити.

Надяваше се той да я остави, защото уроците по френски в Лондон отдавна се бяха изпарили от главата й.

Надеждите й се оправдаха. Маркизът й целуна ръка, обърна се и излезе.

— Не знаех, че говориш френски — обърна се към нея лейди Уилмингтън, кога го маркизът се оттегли.

— Страхувам се, че преди малко демонстрирах целия си запас от думи — призна Фиделити.

Дамите се засмяха и Фиделити запита учтиво:

— Откога е във Вирджиния госпожа маркизата?

Маркиза Дьо Сен Кентен приглади полите на ръждивокафявата си копринена рокля, чийто цвят подчертаваше червеникавата й коса.

— Само от два дни — каза тя. — Дойдохме от Мартиника заедно с мосю Уилмингтън. Когато той тръгне за Англия, ще заминем с него. Сестра ми се омъжи за англичанин, докато крал Чарлз беше в изгнание. След като я посетим, ще се върнем във Франция.

— А, разбирам — каза Фиделити. — Дошли сте с мосю Уилмингтън? — Тя погледна към баронесата. — Да не би Филип да се е върнал?

— Да — отвърна баронесата. — Веднага щом пристигна, отиде да те види, но ти сигурно си била много болна и не си го познала.

— Къде е сега?

— На пристанището. Двамата с Едмънд наглеждат ремонта на корабите.

Фиделити се изправи, поклони се набързо към двете дами и помоли за извинение.

— Трябва да отида на пристанището. Ще ме извините ли?

— Разбира се — казаха двете в един глас.

Баронесата добави:

— По-добре си вземи наметало. Няма да е хубаво пак да настинеш, след като едва си оздравяла.

— Разбира се! — каза със смях и маркизата. — Ако пак се разболеете, трябва да сложим пазач пред вратата ви, за да ви пази от Гастон и неговия ланцет!

Фиделити излезе във фоайето и завари там Роуз, която говореше с един от слугите на барона.

— Роуз — повика я тя, — донеси ми едно наметало. Тъмносиньото, сатененото.

— Да, госпожо. — И Роуз изтича послушно нагоре по стълбите, а слугата отиде да си върши работата.

Когато Роуз се върна, Фиделити едва я изчака да нагласи наметалото на раменете й и да го завърже под брадичката. То беше без качулка и косата й, превързана само с една тъмносиня панделка, се спусна като сребърен водопад върху тъмната материя.

— Ще искате ли да дойда с вас? — осведоми се Роуз.

— Ако ти се идва — отговори Фиделити.

— Добре тогава, и аз ще си взема наметало.

— Побързай — почти извика Фиделити.

Не искаше да говори рязко на момичето, но едва се сдържаше. Стори й се, че Роуз се бави с часове. Най-накрая тя се появи, двете излязоха от къщата и се отправиха към пристанището.

Реката отразяваше слънчевите лъчи в чудесния ранен следобед. Гледката напомни на Фиделити за собственото й пристигане в Уилмингтън Хол. Трескава работа кипеше на „Вирджиниън“ и на двата търговски кораба. Тя разглеждаше внимателно групичките от хора, търсейки да зърне Филип.

Най-накрая го откри. Той беше на кея между два кораба и говореше с Едмънд Уилмингтън и с маркиз Дьо Сен Кентен. Фиделити го гледаше, без да помръдне, и изпиваше с очи суровата му красота. Беше още по-красив, отколкото си го спомняше. А толкова често се бе сещала за него през тези два месеца… Тя тръгна към него, без да се притеснява от присъствието на барона и маркиза, но спря, когато чу някой да я вика по име иззад дърветата, които отделяха пристанището от поляната пред Уилмингтън Хол. Фиделити се обърна тъкмо когато иззад дърветата изскочи в галоп един огромен сив кон, управляван от умелата ръка на Скайлър Пиърпойнт.

Той дръпна юздите, изравни се с нея и скочи от седлото.

— Добре дошла отново сред живите! — каза Скайлър. — Много се натъжих, когато разбрах, че аз съм причинил болестта ти.

— Не мога да говоря с тебе, Скайлър — каза тя нетърпеливо. — Трябва да видя Филип.

— Да, чух, че се е върнал — подметна небрежно Скайлър. — Дойдох да видя как се справя с работата си. Нали съм член на дружеството — значи, работи и за мене.

Той се ухили към Роуз и я щипна под брадичката.

Фиделити хвърли учуден поглед към прислужницата си, която се изчерви и изхихика.

— Сигурна съм, че ужасно ще ти се зарадва — отбеляза тя саркастично.

— Пиърпойнт! Елате да се запознаете с брат ми! — извика барон Уилмингтън.

— Така — каза Скайлър на Фиделити. — Ей сега ще разберем колко много ще ми се зарадва!

Той хвана здраво ръката на Фиделити и тя се видя принудена или да тръгне с него към Филип, или да направи сцена, ако поиска да се отскубне от хватката му. Избра първото и тръгна заедно с него към тримата мъже, застанали на кея.

Фиделити погледна Филип извинително. Той обаче спря очи върху нея само за миг, а после извърна леден поглед към Скайлър.

— Фиделити — каза Едмънд Уилмингтън, — радвам се, че вече си достатъчно добре и излизаш от стаята си. Тя много ни разтревожи напоследък — думите бяха отправени към Филип. — Жалко, че те нямаше тук, когато й беше най-зле.

Филип не сваляше очи от Скайлър.

— Сигурен съм — отвърна той, — че докато ме е нямало, е била в извънредно компетентни ръце.

Едмънд не схвана подтекста на забележката, а Скайлър не сметна за необходимо да отговори на словесното обвинение, отправено към него. Само простодушният маркиз забеляза:

— Щеше по-бързо да се оправи, ако й бяха пуснали кръв!

— Със сигурност — отвърна учтиво Едмънд.

После се обърна отново към Филип:

— Лорд Пиърпойнт купи плантацията Йоркби от Джордж Стантън. Вече е и член на нашето сдружение.

— Разбирам — каза Филип, без да сваля очи от лицето на Скайлър. — Дано не съжалите за това.

— Сигурен съм, че няма да съжалявам — отговори Скайлър с арогантно самоуверен тон. — Вече получавам някои неочаквани и доста приятни дивиденти от сближаването си с Уилмингтън Хол.

Двамата мъже се гледаха мълчаливо. Накрая Едмънд наруши тишината:

— Лорд Пиърпойнт, мосю Дьо Сен Кентен, елате в къщата и нека оставим Филип да продължи работата си.

— Да — каза Филип, — имам да свърша много неща, макар че, както подозирам, не разбирате много от кораби.

Забележката му бе насочена към Скайлър, а почтителното „милорд“ нарочно бе пренебрегнато.

— Да, признавам, че не разбирам — съгласи се Скайлър, — но човек няма нужда да разбира, ако има на разположение достатъчно служители, които да вършат работата вместо него.

Фиделити видя как ноздрите на Филип се разширяват и беше извънредно благодарна на Едмънд, който тръгна към къщата, подканвайки Скайлър и маркиза да го последват. Тя се помъчи да остане на мястото си, но ръката на Скайлър я държеше като в менгеме и я дърпаше неумолимо.

— Не бива да стоиш близо до реката, още първия ден, след като си почнала да оздравяваш — каза той. — Вятърът тук е доста влажен и можеш много лесно да настинеш.

— Но… аз… — опъна се тя.

— Той е напълно прав — подкрепи го Едмънд.

— Но аз исках да… — опита се да протестира Фиделити.

— Не, не, не! — намеси се и маркизът. — Ако изстинете, ще се разболеете отново и ще трябва да ви се пусне кръв!

— Но аз исках да говоря с Филип! — успя тя да се доизкаже.

Бяха стигнали вече до дърветата и Фиделити се обърна, търсейки да види Филип край корабите.

Той стоеше на кея, където го бяха оставили, и ги гледаше как отиват към къщата. Когато обаче Фиделити успя да се извърти в желязната хватка на Скайлър и да погледне през рамо, той се обърна, скочи на кораба и се изгуби сред работниците.

— Ти може и да искаш да говориш с него — обърна се Скайлър към Фиделити, — но той, както се вижда, не иска да говори с тебе. Ако искаш да чуеш мнението ми, скъпа, бих казал, че твоят любим капер е в лошо настроение.

— О, Скайлър! Престани! — извика тя, отскубна се от него и хукна да настигне барона и маркиза, които ги бяха изпреварили.

Скайлър вдигна рамене. Вече бяха отминали дърветата и вървяха през поляната пред Уилмингтън Хол. Той намигна на Роуз, която се изкикоти високо. Въпреки че дърветата ги закриваха, беше сигурен, че Филип ще чуе от пристанището кикотенето на Роуз и собствения му висок смях. Щеше ли Филип да разбере, че това е кикотът на Роуз, а не на Фиделити? Едва ли, помисли си Скайлър. Щеше ли Филип да допусне, че Фиделити се кикоти на някоя думичка или фриволен жест на любовника й? Несъмнено, реши той.