Сандра Дюбай
Пламъкът на верността (2)

Глава първа

Оливър Кромуел беше мъртъв. За кратко време синът му пое неговия пост, като прояви всичките слабости на бащата и никоя от добродетелите му. Чарлз II се завърна в страната, за да претендира за своето кралство.

Нямаше кой да чуе онези, които жалеха за падането на протектората и връщането на монархията. Оплакванията им се губеха във веселите песни и ликуването на народа. На англичаните, или поне на повечето от тях, бе омръзнала скучната, набожна и сива атмосфера на Кромуеловото управление. Те копнееха за майското дърво и игрите, за интригите и страстите, които съпровождаха грандиозното зрелище на разточителната аристокрация.

Това личеше най-ясно в Лондон — лондончани по принцип не бяха тихи или наплашени хорица и най-много от всичко обичаха да зяпат напетите кавалери, които си пробиваха път през градската тълпа.

Феърфакс Хауз се намираше не много далече от Лондон сред сочни зелени пасища, тучни ливади и плодородни ниви. Построена преди няколко поколения, величествената сграда доста се различаваше от домовете на най-първите благородници и на онези, които разполагаха с достатъчно средства, за да подражават на пофренчения им вкус.

Къщата беше разположена сравнително близо до пътя и това позволяваше от прозорците й да се вижда кой минава наоколо, а и пътниците можеха да се наслаждават на вида й. Вита пътека водеше към дъбовата порта. Сградата беше триетажна, построена от здрави сиви камъни, с големи, симетрично разположени прозорци. Безбройните комини по шистовия покрив издаваха наличието на множество големи камини. Украшенията по фасадата бяха изработени с вкус и от качествени материали, по-скоро в солидния, масивен стил, който вече започваше да отстъпва пред крехката елегантност, въздигната в мода от роялистите, които се завръщаха от изгнанието в изтънчения френски двор на Луи XIV.

Фиделити Феърфакс стоеше до един от големите прозорци в предната приемна и гледаше замислено навън към неспирния поток от облечени в кадифе и сатен роялисти, запътени или връщащи се от големия град. От време на време момичето свеждаше очи и към собствената си тъмносива вълнена рокля, разнообразена само от бяла ленена якичка плътно по шията и набрани ленени маншети. На краката си носеше обувки от сиво шевро с ниски токове.

— Виж какви красиви хора! — въздъхна тя, когато по-малката й сестра Сара се приближи до прозореца.

— Те са порочни и затънали в грях! — възрази Сара.

Двете момичета имаха разлика само една година, но бяха така различни, както само природата може да сътвори, Фиделити беше красива и оформена седемнадесетгодишна девойка, вече почти жена. Косата й, скрита под скромното бяло було, имаше цвета на лунен лъч, отразен в езеро. Очите й грееха с блясъка на тъмен сапфир, обградени от гъсти ресници и извити вежди, рязко открояващи се върху прекрасната кожа с цвят на бледа слонова кост.

А шестнадесетгодишната Сара беше непохватно, бързо израснало дете и макар да имаше почти същото телосложение като сестра си, липсваше й грацията, отличаваща всяко движение на Фиделити. Косата й, по-рано светла като на Фиделити, сега бе потъмняла и станала по-груба. Бледосините й очи бяха обградени от руси, почти незабележими мигли и вежди. Външността беше точно такъв извор на противоречия между двете както графството Уиндам между баща им и неговия братовчед.

— О, какво знаеш ти за злото и греха! — присмя й се Фиделити, която не откъсваше очи от двамата елегантни конници, спрели до коритото пред портата, за да напоят конете си.

— Знам! — заспори ожесточено Сара. — Всеки, който се предава на плътски удоволствия, като се облича в такива бляскави дрехи и се държи като роялистите, е зъл и изпаднал в грях!

— Доникъде няма да стигнеш с тая твоя ревност! — засмя се Фиделити.

— Хм! — изсумтя Сара и промърмори: — Иска ми се татко да беше заповядал да махнат онова корито от пътя. Знам, че тези мъже ме наблюдават!

Фиделити се изкикоти подигравателно и пак погледна през прозореца. Сърцето й подскочи, когато забеляза, че двамата господа — единият рус като нея и облечен в сатенена дреха с цвят на черница, и другият, толкова тъмнокос, колкото светъл бе спътникът му, облечен в червеникавокафяво кадифе — гледаха към техния прозорец. Ръката на Фиделити инстинктивно се вдигна към гърлото и бузите й порозовяха. Тя се огледа и забеляза, че никой от домашните й не я наблюдава. Усмихна се колебливо, отначало едва-едва, а после се засмя широко, розовите устни откриха два реда равни бели зъби. Затаи дъх, когато двамата господа отвърнаха на усмивката й и се поклониха, размахвайки украсените си с пера шапки в учтив жест.

— Фиделити! — Момичето се извърна рязко и видя майка си Елспет да я гледа неодобрително от отсрещния ъгъл на стаята. — Дръпни се от прозореца!

— Да, госпожо.

Фиделити нерешително се отдръпна от прозореца и се приближи към майка си, слабичка и невзрачна жена, която управляваше с желязна ръка домакинството си.

— Нима искаш да те накарам да изповядаш греховете си пред цялото паство? — запита сурово Елспет.

— Но, госпожо — протестира Фиделити, — аз не…

— Не прибавяй и лъжа към прегрешението си, госпожице — смъмри я Елспет. — Сестра ти вече ми разказа как охотно си хвърляла погледи към ония безнравствени кавалери. Трябва да смириш суетността си, палавнице, и да разбереш, че не е християнско жената да намира удоволствие в извивката на нечии устни или в цвета и прическата на нечия коса. Запомни веднъж завинаги, че трябва да се надяваш някой богобоязлив мъж да те поиска за съпруга.

— Да, госпожо.

Фиделити гледаше засрамено към пода. Но някъде дълбоко в душата си тя оставаше вярна на своята същност и ако кавалерите, минали оттук, бяха зли и безнравствени, пратеници на дявола, а скучните млади мъже от нейната енория — добри и набожни християни, тя по-скоро би предпочела да бъде безнравствена.