Сандра Дюбай
Пламъкът на верността (27)

Глава двадесет и шеста

Фиделити остана на кея много след като другите изпращачи се бяха върнали в къщата. Не чу приближаващите се стъпки и подскочи стресната, когато Хенриета обви ръка около талията й.

— Хайде да се връщаме у дома — подкани я момичето. — Дошла е шивачката на майка ми. Трябва да си приготвим роклите за бала в Стантън Хауз.

— Добре — съгласи се Фиделити; Филип и корабът му се бяха изгубили от погледа й, нямаше защо да стои и да гледа подир него.

Двете седнаха в дневната на баронеса Уилмингтън и зачакаха кога шивачката ще свърши пробата на новата рокля на баронесата. Една слугиня донесе кафе във великолепни чаши, Фиделити мразеше кафето. Сръбна малко, като се мъчеше да не прави кисели физиономии.

— Разкажи ми за двора — помоли неочаквано Хенриета.

— Защо се сети за това?

— О, татко говореше с мама за краля. Чух как тя каза, че ти завижда, защото си била в двора и си станала любимка на негово величество.

— Да, дворът е наистина вълнуващо място, но не е много изискано. Човек би могъл да предположи, че придворните се държат учтиво и се стараят да дават добър пример на обикновените хора, но единственият пример, който дават, е как да излезеш на първо място в Англия по развратност, пиянство, ругаене и прахосване на собствените доходи!

Хенриета кимна.

— Горе-долу така беше и когато кралят живееше в изгнание в Холандия.

— Ти си била там, нали?

Хенриета вдигна рамене.

— Само за малко. Татко живееше там, но мама, Чарлз и аз живяхме известно време с кралицата майка във франция.

— Интересно ли беше?

— Не. Кралицата беше много бедна и носеше траур за съпруга си крал Чарлз I. Живеехме на издръжка на френския крал Луи XIV.

— Значи не сте се познавали отблизо с крал Чарлз?

— Ами аз му бях представена. Мама и аз живеехме в Холандия, когато за пръв път го видяхме. След това сме ходили понякога, а после дойдохме във Вирджиния. Всъщност не мога да кажа, че го познавам. И той сигурно не ме е запомнил. Беше лудо влюбен в Луси Уолтър.

— Майката на Джеми?

— Да, тя му роди дете и го нарече Джеми. Откъде знаеш?

— Той дойде да живее в двора, след като кралят се върна на престола. Красиво момче.

— Луси беше красива жена. Жалко, че не доживя да види как кралят се връща в родината. Но сега ми разкажи какво става в двора, разкажи ми за крал Чарлз.

— Ще ти разкажа, обаче и ти трябва да ми разкажеш за Франция и за крал Луи.

Хенриета се съгласи и Фиделити й разправи за бала в Банкетната зала, когато за пръв път я представиха пред краля, за бала в Уиндам Хауз, за апартамента й в Уайтхол, за ревността на Барбара Палмър. Завърши разказа си с момента, когато Барбара и Никодимъс я примамиха в кръчмата, и внимателно избягваше да споменава за Скайлър Пиърпойнт. Когато свърши, каза на Хенриета:

— Сега е твой ред. Разкажи ми за Франция.

На свой ред Хенриета разправи на Фиделити всичко, каквото си спомняше за френския кралски двор. Беше заминала оттам преди женитбата на Луи с испанската инфанта, затова спомените й бяха от онзи двор, в който управляваше кралицата майка Ана Австрийска заедно с кардинал Мазарини, за когото се шепнеше, както спомена и Хенриета, че бил неин любовник и дори може би таен съпруг. Тя разказа за баловете в Лувъра и за скромния, студен и спартански обзаведен апартамент на овдовялата английска кралица в двореца Сен Жермен.

— Кажи за краля — помоли Фиделити.

Хенриета сви рамене.

— Не се познавахме с него. Не бяхме достойни за вниманието му. Той е много суетен. Станал е крал на пет години, майка му го обожава, говори му, че е въплътен бог и други такива. Според мене съвсем естествено е да бъде толкова суетен и да се занимава единствено със себе си. Много е красив и това само допринася да бъде още по-суетен. Не е толкова висок като крал Чарлз, всъщност не е много по-висок от мене или от тебе. Има по-светла коса от тази на крал Чарлз, светлокестенява, а очите му са сиви.

— Мисля, че повече ми харесва Чарлз. По-хубав е, отколкото Луи, както го описваш.

Хенриета се съгласи.

— А придворните дами в Англия хубави ли са?

— Е, поне повечето от тях са.

— Но няма много като вас, сигурен съм.

Джон беше застанал на вратата. Поклони се, когато двете погледнаха към него, и изчезна.

— Пфу! — изсумтя Хенриета. — Винаги ласкае другите жени, за да ме кара да ревнувам.

Фиделити я погледна, мъчейки се да разбере как е възможно да обича толкова сляпо възглупавия Джон Хингам с неговите отблъскващи навици и държание на мошеник.

Появата на баронесата, която излезе от спалнята си, облечена в пеньоар, прекрати разговора им. Тя изпрати Хенриета и Фиделити да пробват роклите.

Фиделити стоеше насред спалнята на баронесата, облечена в балната си рокля. Беше ушита от бял сатен, покрит от златиста дантела, гъсто обшита с малки златни пайети, които проблясваха при всяко нейно движение. Ръкавиците, ветрилото, чорапите и обувките й бяха в златисто, косата й трябваше да бъде вдигната високо и в нея да бъдат вплетени златни панделки. Златно колие, златни обици и златни гривни, всичкото това украсено с топази, допълваха тоалета.

— О, Фиделити — възкликна Хенриета, когато я видя напълно готова, — изглеждаш великолепно!

— И ти си много хубава, Хенриета!

Хенриета застана до Фиделити, погледна двете фигури, които се отразяваха в гладката повърхност пред нея, и въздъхна.

— Ти си толкова красива. Никой няма да ме забележи, щом ти влезеш.

— Глупости, ще приковеш всички погледи от първия миг.

Те се разсмяха и Хенриета изохка:

— Не мога да го дочакам тоя бал. Разбираш ли ме — просто не мога!

Фиделити, Хенриета, Джон, малкият Чарлз, баронът и баронесата слязоха на пристанището на Стантън Хауз, оставяйки зад гърба си закотвената ладия, с която бяха пристигнали, и последваха слугата, облечен в ливрея, който ги поведе по терасовидната пътека към голямата къща. Тя не се различаваше много от Уилмингтън Хол по външен вид, само не беше и толкова украсена и имаше допълнително дълго крило, което се простираше в задната й част, така че къщата приличаше на буквата „Т“.

Слугата ги поведе не към вътрешността на къщата, а към страничната й фасада, откъдето се откриваше гледка към градината и към няколко групи от дами, господа и деца на различна възраст. Те се отправиха към по-рано дошлите гости и Фиделити забеляза, че прислужничките, които бяха дошли с тях, влизат вътре в къщата. Те носеха балните рокли и аксесоарите на баронесата, Хенриета и Фиделити, защото беше едва следобед и нямаше смисъл да обличат красивите си тоалети, преди вечеря.

Когато минаха през портата в стената, която опасваше градината, един мъж и една жена се отделиха от групичката, с която говореха, и се запътиха към тях с протегнати ръце.

Мъжът изглеждаше малко по-възрастен от барона, може би на около четиридесет години, докато жена му може би с няколко години по-млада. Представиха ги на Фиделити като Джордж Стантън и съпругата му Мери. Не бяха нито изключително красиви, нито пък грозни. Нямаше нищо във външността им, което би ги отличавало сред тълпа хора. Когато се обърнаха, за да заведат новодошлите при останалите гости, Джордж Стантън каза на барона:

— Впрочем, Уилмингтън, казах ли ви вече? Продадох Йоркби.

— Как така! — възкликна баронът. — Мислех, че тази плантация ще е сватбен подарък за Мелинда, когато се омъжи.

— Струва ми се, че по-скоро би се зарадвала на парите от нея! Тя без съмнение ще се омъжи за човек със собствени имения. Този, на когото продадох имението, иска да се присъедини към нашето дружество. Ще ти го представя по-късно, още не е пристигнал.

— Пак работа! — обърна се с въздишка Мери Стантън към баронесата. — Винаги работа! Хайде, елате при другите дами. Мелинда! Хенриета пристигна!

Мелинда Стантън излезе от центъра на групичката млади жени. Беше колкото Хенриета, току-що навършила осемнадесет години, и наистина беше дъщеря на майка си и баща си — със същия невзрачен и неподдаващ се на описание външен вид. Носеше рокля от бежова коприна, която нито подчертаваше лицето й, както яркозелената рокля на Фиделити подчертаваше сребристорусите и коси, нито пък го обезличаваше, както тъмнокафявата рокля обезличаваше Хенриета. Не беше нито красива, нито грозна, но беше доста вятърничава и по детски очарователна.

— Хенриета — каза тя, след като бе направила реверанс пред баронесата, — къде е дяволски красивият ти съпруг?

Хенриета се изкикоти, както правеше винаги, щом някой споменеше за Джон.

— Сигурно се перчи пред останалите господа.

— Перчи се с какво? — пошегува се Мелинда и двете избухнаха в нескончаем кикот, който зарази и Фиделити.

Хенриета представи Фиделити на Мелинда, която изглеждаше леко раздразнена от това, че такова очевидно хубаво момиче е нахлуло тук, когато тя се опитва да бъде красавицата на бала. Някои млади мъже, включително Джеймз, двадесет и две годишният брат на Мелинда, и някои от по-възрастните господа вече хвърляха погледи към Фиделити и я обсъждаха. Когато тя видя как към тях се присъединява Джон Хингам, си представи с лека горчивина какви ли истории ще им разкаже за нея.

Мелинда поведе Хенриета и Фиделити към групичката момичета, които бе изоставила за момент, за да ги посрещне, а те приеха Фиделити с малко кисело възхищение пред красотата й и с огромно желание да разберат защо е тук със семейство Уилмингтън.

Вечерята бе поднесена и изядена, а след това господата се оттеглиха в библиотеката да поговорят по работа, докато по-възрастните дами седнаха да си починат в салона, преди да облекат балните си рокли. Дъщерите им и младите омъжени дами отидоха на горния етаж в спалнята на Мелинда Стантън, за да си починат малко и да поклюкарстват, докато стане време да се облекат и да слязат в балната зала.

— Баща ти на кого продаде Йоркби? — заинтересува се една млада дама на име Сюзън.

Мелинда сви рамене.

— Не знам. Не се занимавам с делови неща. Само се надявам той да е красив, а жена му да е грозна!

Момичетата се разкикотиха.

— Хенриета — извика едно от тях през стаята, — знаеш ли, че мъжът ти един ден ще си изяде боя. Кълна се! Наскоро ми помогна да сляза по стръмнината към брега и ръцете му не бяха от най-послушните.

Другите млади дами изглеждаха леко шокирани, макар и недотам учудени, но Хенриета само се изсмя.

— Не му се връзвайте на Джон — каза тя. — Само иска да ме накара да ревнувам.

В стаята настъпи тишина, но след миг отново всички заговориха. Фиделити усещаше, че не е единствената жена в стаята, на която Джон Хингам е досаждал с претенциите си.

След малко Хенриета се умори от клюките и внезапно рече:

— Знаете ли, че Фиделити е живяла известно време в Уайтхол?

Окуражена от вниманието, с което бе посрещнато изказването й, тя продължи гордо:

— И кралят е бил влюбен в нея!

Всички нападнаха Фиделити с въпросите си. Тя чакаше да я облекат за бала и стоеше сред стаята само по долна риза и фуста, така че беше немислимо да се скрие от тяхното любопитство. Затова започна да отговаря тактично, макар и понякога непълно и се почувства ужасно щастлива, когато прислужничките дойдоха да ги викат, за да се присъединят към родителите, братята, сестрите и съпрузите си долу в балната зала.

Фиделити слизаше по стълбите към балната зала. От едната й страна беше Мелинда Стантън, решила да се представи като първокласна домакиня пред такава изключителна светска личност, от другата вървеше Хенриета, горда, че е довела сензацията на бала.

Балната зала на Стантън Хауз се намираше в задното крило на къщата, по-точно го заемаше цялото. Прекрасното помещение богато осветено от свещници и аплици, беше тапицирано в бледорозово, а таваните бяха ослепително бели. Двата реда прозорци, разположени на двете срещуположни дълги стени, имаха високи бели капаци; в средата на всяка стена се възвишаваше по една огромна мраморна камина. Подът представляваше лакиран паркет, подреден в изключително красиви фигури, а блестящата му тъмна повърхност отразяваше светлината на огромния полилей.

Фиделити изостана малко, пропускайки пред себе си останалите момичета заедно с Мелинда. Лека музика се преплиташе с разговорите, а в малкото преддверие, което свързваше балната зала с останалата част на къщата, беше толкова приятно, че на Фиделити не й се искаше веднага да се впусне в шемета на запознанствата в огромната бална зала. Тя отвори златното си ветрило и започна лениво да си вее. Зърна с крайчеца на окото си своето отражение в две големи огледални врати и остана възхитена от начина, по който златните пайети на роклята и златните накити привличаха светлината. След това си помисли колко лекомислена би се сторила на някого, който можеше да я зърне точно в този момент, изчерви се и влезе в балната зала тъкмо когато Мелинда отиваше към майка си и баща си, които говореха с друг мъж, стоящ с гръб към Фиделити. Тя чу господаря на Стантън Хауз да казва на дъщеря си:

— Мелинда, позволи ми да ти представя новия собственик на Йоркби — барон Скайлър Пиърпойнт. Милорд, дъщеря ми Мелинда.

Високият светлокос мъж в тъмносин костюм се обърна и се поклони над ръката на Мелинда, докато тя, изчервена, правеше реверанс. Групата момичета, които бяха слезли заедно с Мелинда, си зашепнаха възхитени и никой не забеляза как Фиделити, застанала до тях, пребледнява, добивайки цвета на белия сатен, от който бе ушита красивата й рокля.