Сандра Дюбай
Пламъкът на верността (25)

Глава двадесет и четвърта

— Филип — каза Фиделити, седнала на ръба на леглото му, — какво си разказал на брат си за мене?

Той се засмя, посегна към ръката й и я взе в своята.

— Казах му, че си братовчедка на граф и графиня Уиндам, че си била в двора и кралят много те е харесал, а неговата любовница организирала заедно е други хора заговор, за да те премахне от пътя си, и случайно аз съм бил онзи, с когото решили да се свържат, за да те пратят в Америка. Всичко е истина, нали?

Фиделити кимна.

— Да, истина е. Но не си споменавал за Никодимъс, нали?

— Ти искаш ли да им кажа за него?

— Не!

Тя се усмихна на Филип. Чувстваше, че опасностите, която я застрашават в Англия, включително и Никодимъс, са вече зад гърба й. Тя се намираше в Уилмингтън Хол, почти на половин свят разстояние от Лондон и от дворцовите интриги.

Стаята на Филип беше мебелирана почти като нейната, но някои едва доловими разлики показваха, че това си е собствената му стая. Утринното слънце грееше ярко зад зелените кадифени завеси, но понеже бяха много дебели, помещението тънеше в полумрак. Докато стаята на Фиделити беше боядисана и тапицирана в синьо и бяло, тази на Филип пък беше в зелено и кремаво.

— Толкова съм ти благодарна, Филип — поде тя.

Той поклати глава и докосна устните й.

— Няма защо.

Фиделити целуна пръстите му, наведе се над него и го целуна леко. Той я прегърна и точно тогава Фиделити чу как някой чука на външната й врата.

— Фиделити! Фиделити? — през отворената междинна врата между нейната стая и тази на Филип се чу гласът на Хенриета.

— Хенриета е — въздъхна Фиделити.

— Какво мислиш за нея?

— Много е сладка и иска непременно да се сприятелим — каза Фиделити. Почукването се повтори. — И умее да избира най-неподходящите моменти. — Тя го целуна и се изправи. — Струва ми се, че трябва да я пусна да влезе.

Фиделити се върна в стаята си, затвори междинната врата и отвори на Хенриета.

Отстъпи настрана изненадана, когато Хенриета влезе заедно с две прислужнички. Те бяха натоварени с рокли във всякакви цветове и модели. Лен, кадифе, коприна и сатен се трупаха на купчина върху леглото й. Влязоха и двама слуги с кутии в ръце. Оставиха ги на шкафа до леглото. Хенриета махна на всички прислужници да излязат и двете с Фиделити останаха сами в стаята.

— Хенриета! — възкликна Фиделити. — Какво е това?

— Как какво, рокли. Искам да ги вземеш всичките — каза тя весело и свойски.

— Не, не мога…

Хенриета помете с жест протестите й.

— Глупости. Имам страшно много рокли. Тези никога не съм ги носила. Знаеш ли, има само една дамска шивачка в този район и когато дойде в Уилмингтън Хол, поръчвам си всички модели, защото все ме е страх, че няма да имам достатъчно рокли, преди тя да дойде пак. И все поръчвам цветове, които не ми отиват. С моята кожа и коса трябва да нося само пастелни тонове. Ярките цветове ме правят ужасно бледа. Но на твоята коса и кожа ще стоят разкошно!

Тя вземаше една по една роклите от купчината на леглото и ги показваше на Фиделити. Яркорозови, тъмносини, горскозелени, тъмновиолетови, блестящо прасковени — всички бяха много елегантни и добре ушити. С всяка рокля Хенриета отваряше и по една кутия и показваше аксесоарите й. Обувки (за щастие съвсем по мярката на Фиделити), ръкавици, ветрила, голяма кожа, която вървеше заедно с една черна кадифена рокля, подплатено с кожа наметало с качулка. Накрая Хенриета отвори триумфално една голяма лакирана кутия и показа на Фиделити множество гребени, игли за коса, панделки и всякаква козметика. От ъгъла на тази кутия Хенриета извади друга, съвсем малка сребърна кутийка. Вътре имаше няколко малки черни изкуствени бенки от тафта, каквито Фиделити беше виждала по лицата на придворните дами.

— Нямам достатъчно търпение да си ги слагам и да ги нося — призна смутена Хенриета.

Фиделити се разсмя.

— Ще ги нося, ако искаш.

— Да! — съгласи се Хенриета. — Толкова се радвам, че дойде!

Те започнаха да сортират роклите, да ги пробват и да се шегуват. Фиделити сложи пред себе си една сапфиреносиня рокля и се огледа в огледалото, а в ума й се мярна мисълта колко хубаво биха стояли на нея сапфирите, които Филип й беше подарил. В това време Хенриета търсеше аксесоарите на роклята, Фиделити бе облечена в долна риза от фина кремава дантела, а на краката й имаше кремави копринени чорапи и сини обувки с висок ток. Докато стоеше пред огледалото, бравата на входната врата изтрака леко. Помисли, че Хенриета се е върнала, и попита:

— Намери ли каквото търсеше?

— Така ми се струва — отвърна мъжки глас.

Фиделити се извърна, държейки роклята пред себе си по-скоро за прикритие, отколкото от кокетство. Видя Джон Уиндам, застанал на прага на стаята й. Беше облечен в костюм от морскозелено кадифе със златна бродерия.

— Какво искате? — запита тя.

— Каквото не очаквам, че ще склоните да ми дадете — беше безсрамният отговор. — Всъщност, търсех жена си.

— Тя отиде във вашите стаи, за да…

Не довърши изречението, понеже Хенриета влезе в стаята.

— Охо, Джон — каза тя, сякаш очакваше да го намери тук. — Да не би да ме търсиш?

— Да — отговори той хладнокръвно. — Трябваше да ти предам, че майка ти скоро ще си дойде. Освен това — и че закуската вече ви чака долу.

— Много добре. Веднага щом Фиделити се приготви, слизаме.

— Тя изглежда много съблазнителна и в тези дрехи. — Студените му сини очи още веднъж огледаха Фиделити.

Хенриета изхихика.

— О, Джон! Какъв си противен! — И тя го избута весело от стаята, а после се обърна към Фиделити. — Все се опитва да ме накара да ревнувам! — И пак се изкиска. — Не му се сърди!

— Няма — увери я Фиделити.

Погледът в очите на Джон не беше от онези, които безобидните донжуановци мятат наляво и надясно. Толкова ли беше сляпа Хенриета, та не виждаше как съпругът й я мами безогледно?

Фиделити облече една прелестна ленена рокля в прасковен цвят, обточена с дантела. Двете с Хенриета излязоха от стаята и се отправиха към трапезарията, за да закусят.

Ан, баронеса Уилмингтън, слезе от ладията, с която се бе върнала в Уилмингтън Хол, и се усмихна, като видя, че семейството й се е събрало се да я посрещне на пристанището.

Беше красива жена, малко по-висока от Хенриета и Фиделити, но с по-пълничка фигура и с розови бузи. Кожата и косата й бяха почти като на Хенриета, тя по-скоро приличаше на малко по-възрастно и по-пищно копие на дъщеря си.

— Добре дошла у дома, скъпа. — Баронът пристъпи напред и прегърна нежно съпругата си през кръста. — Както виждаш, Филип си е дошъл. Довел ни е и една очарователна гостенка.

Баронът отведе жена си при Фиделити и ги представи една на друга:

— Скъпа, това е госпожа Фиделити Феърфакс. Тя е братовчедка на Хенри и Дивайна Феърфакс. Фиделити, това е баронеса Уилмингтън.

Фиделити направи реверанс и отвърна на топлата усмивка на баронесата, която каза:

— А, графовете Уиндам! Как са братовчедите ви?

— Много добре, ваша милост. Посещават често двора.

— Колко вълнуващо! Трябва да ми разкажете най-новите клюки!

— С радост!

— И аз бих се радвала, но не казвайте на Едмънд!

Тя се наведе към Фиделити и й прошепна достатъчно високо, за да чуе и съпругът й:

— Едмънд не знае, че много обичам клюките!

Баронът се засмя и всички тръгнаха към къщата. Докато вървяха натам, Фиделити забеляза, че баронесата посрещна с голяма радост сина си и дъщеря си, поздрави топло Филип, но отмина зет си с едно кратко: „Здравей, Джон“. Явно мастър Хингам не беше най-популярният обитател на Уилмингтън Хол и Фиделити се зачуди какво ли — освен откритото му нежелание да работи нещо и контешкият му вид — е причината за това.

Шапката с перо предпазваше лицето й от яркото обедно слънце, а кадифеното наметало спираше хладния ноемврийски вятър. Така екипирана, Фиделити тръгна на разходка из градините зад Уилмингтън Хол. Филип я поведе да огледа плантацията.

— Филип — каза тя, когато преминаха през портата от ковано желязо и се отдалечиха от къщата, — защо брат ти и снаха ти не харесват съпруга на Хенриета?

— Ти намираш ли го особено приятен?

— Не — съгласи се тя, като си спомни какво се случи в стаята й, — но ми се струва, че не одобряват не само мързела му и външността му. Понякога ми се струва, че направо го мразят.

Филип махна в отговор на поздрава на висок чернокож мъж, когото нарече Джошуа — роб, показал особено големи способности да отглежда екзотични растения и гледащ сега на тях като на своя запазена територия.

— Миналата година, скоро след като Хенриета и Джон се ожениха, стана скандал, в който беше замесена дъщерята на един наемен работник в плантацията на баща му. Джон, изглежда, е нападнал момичето и го е изнасилил. То забременяло и се удавило. Баща му от мъка поискал да убие Джон и самият той паднал убит — Джон го застрелял. Наистина, нападателят беше слуга, а Джон — синът на господаря на плантацията, затова не го обвиниха. Много малко хора разбраха. Хенриета не знае нищо нито за това, нито за слуховете, че деловите пътувания на Джон до съседните плантации всъщност са прикритие за тайните му срещи с жените и дъщерите на плантаторите. Говореше се, че се заинтересувал и от една млада робиня, но според мене засега това са само слухове.

— Разбирам — вдигна рамене Фиделити.

Тя съжали Хенриета и веднага след това си помисли, че всъщност е имала късмет, защото Никодимъс имаше само една любовница, нейната камериерка. Очевидно Джон също така беше способен на насилие, както и Никодимъс, но Хенриета поне беше защитена, защото живееше с родителите си. Фиделити реши, че трябва да стои възможно най-далече от мастър Хингам.

Те излязоха от градината и се отправиха към дългите открити навеси, където сушаха и обработваха тютюна. Оттатък навесите бяха бараките на робите и стопанските постройки на Уилмингтън Хол, а зад тях се простираха широките полета, където се отглеждаха тютюнът и зърното на имението.

— Толкова много земя — възхити се Фиделити.

— Необходима е — обясни Филип. — Тютюнът изтощава почвата за няколко години. Нивите трябва да се оставят на угар, за да възстановят плодородието си.

Далече в полето Филип забеляза бял мъж, възседнал голям кон, и му махна.

— Извини ме за малко — каза той на Фиделити. — Искам да поговоря с надзирателя.

Той тръгна към конника и остави Фиделити на пътеката.

Между постройките и полето имаше малка групичка дървета, оставени да растат на воля. Когато Фиделити се обърна натам, видя в края на горичката Джон Хингам, възседнал голям кафяв жребец. Стоеше там неподвижен и я гледаше, Фиделити замря, прикована към мястото си, ужасена от мисълта, че той може да дойде при нея. Погледна към Филип, видя, че е свършил разговора си с надзирателя и идва към нея. Когато се обърна пак към дърветата, Джон го нямаше. Беше изчезнал. Фиделити знаеше, че навярно е влязъл навътре в горичката, но видя лошо предзнаменование в неговото мълчаливо, потайно появяване и изчезване.