Сандра Дюбай
Пламъкът на верността (4)

Глава трета

Когато граф и графиня Уиндам заедно с барон Пиърпойнт се настаниха във Феърфакс Хауз, домът стана сцена на невиждани дотогава контрасти. Графът бе пратил предварително част от своите хора в Лондон и по някакво чудо бе успял да си възвърне Уиндам Хауз, разкошната къща на модната улица Странд близо до двореца Уайтхол. Когато къщата станеше отново обитаема (а графът нямаше истинска представа как го възприемат в дома на братовчед му), той и графинята щяха да се преместят в Лондон, а баронът щеше да им гостува, докато реши окончателно какво ще прави по-нататък.

Макар да даваше вид, че сдържа (както се очакваше от нея) благопристойното си неодобрение, Фиделити бе очарована от веселието и блясъка, които братовчедът и съпругата му излъчваха.

Всяка вечеря бе изключително събитие — семейството на Ричард Феърфакс, сбрано около масата, изглеждаше като ято невзрачни гълъби, а графът, графинята и баронът пъстрееха като пауни. Всяка вечер графинята се появяваше в различна рокля — червено, синьо, зелено, коприна, сатен, кадифе. От накъдрената й коса понякога се спускаха грациозни букли, друг път пък беше прибрана в стегнат кок на тила. Често пъти в къдриците й бляскаха вплетени перли, сапфири, дори диаманти. Графът не отстъпваше на жена си по пищност на тоалетите. Само баронът се появяваше в неизменните тъмни цветове — черно, кафяво, тъмнозелено и виненочервено. Но и той носеше обшити с дантела ризи, а на пръстите му просветваха едри пръстени.

Братята на Фиделити слушаха с отворена уста разказите на графа за гражданската война, поднасяни винаги така, че да не раздразнят домакина му, а Сара зорко наблюдаваше графинята, търсейки непрекъснато недостатъци, каквито откриваше с хиляди, Фиделити седеше мълчалива през повечето време, сравнявайки своя живот с този на бащините си гости, и напразно търсеше достатъчно убедителни доводи, за да отрече предимството на аристокрацията. Трудно й беше да осъжда хора, които — като се изключи единствено барон Пиърпойнт, който й се струваше донякъде страшен — винаги са толкова учтиви и благовъзпитани.

Сутринта на четвъртия ден след пристигането на графа тя седеше сама в приемната. Сара и двамата по-малки братя бяха отишли у съседите да одумват на воля скандалните гости, а баща й заедно с по-голямото момче и графа бяха излезли на разходка по нивите и ливадите, за да огледат добитъка и посевите.

— Давам едно пени, за да прочета мислите ви — сепна я мелодичният глас на графинята.

Фиделити се изчерви.

— О, нищо особено не мислех — промърмори тя смутено.

Графинята седна до нея на пейката под прозореца и утринната й рокля от фино импримирана тафта примеси полите си със строгия кафяв муселин, в който бе облечена Фиделити.

— Би трябвало да носите синьо и розово, скъпа — отбеляза графинята. — Това ще подчертава тена ви и красивите ви очи.

— О, не мисля, че… — прекъсна я смутена Фиделити.

— Разбирам — и графинята потупа ръката й. — Разбирам. Но честно да ви кажа, според мене е грях да пропилявате такава хубост. Красотата е висш дар от Бога. Не бива на нея да се гледа като на клеймо.

— Наистина ли? Дар?

След толкова много години на укоризнени и подозрителни погледи Фиделити бе очарована, че някой хвали външността й.

— Майко! Майко! — чу се внезапно от хола гласът на Сара.

Елспет излезе с бързи стъпки от шивалнята.

— Какво има? — запита тя.

— Госпожа Уикам… — Сара спря, дишайки учестено. — Вече й е време! Всеки момент ще роди!

Елспет надникна в стаята, но нямаше никакво време да направи нещо, виждайки по-голямата си дъщеря в толкова интимен разговор с графинята.

— Отивам у семейство Уикам — съобщи тя. — Наглеждай готвачите и се погрижи обядът да е готов, ако не се прибера навреме.

— Да, госпожо — отвърна Фиделити.

Тя гледаше през прозореца как майка й и Сара бързат към намиращия се недалече дом на семейство Уикам.

— Както изглежда, сега сме съвсем сами — забеляза графинята.

— Да. Не. Мисля, че баронът още е тук.

— Не. Струва ми се, че нашият прекрасен Скайлър е отпътувал за Лондон неизвестно по каква причина. — Графинята млъкна за миг и бавна въздишка се отрони от гърдите й. — Ах, барон Пиърпойнт. Знаете ли, той има роднини в двора на Луи XIV. Но семейството му е дошло тук още със Завоевателя^[1]. Много стара и много благородна фамилия. А Скайлър, смея да твърдя, е най-изящната издънка на това старинно родословно дърво.

Тя замълча и насочи мислите си по други пътеки.

— Искате ли да направите нещо много греховно поне веднъж в живота си? — блеснаха изведнъж зениците й.

— Какво искате да кажете? — запита Фиделити с широко отворени очи.

— Ние с вас сме еднакво високи, макар че, трябва да призная, вие сте по-стройна. Не искате ли да дойдете с мене в моята стая и да махнете тези скучни дрехи, за да заблестите поне за миг?

— О! — Сърцето на Фиделити замря. — Не бих…

— Никой няма да научи — настоя графинята. — Тук няма никой, освен нас двете. Ще запазя нашата малка тайна.

— Ами…

Фиделити спря, но кипежът в кръвта й подсказа, че ако сега не използва тази възможност, винаги ще съжалява, че е била толкова нерешителна. Знаеше, че е предопределена да се омъжи за някой от безличните младежи, с които беше отраснала. Щеше да прекара живота си точно по същия начин, както и досега, може би щеше да се превърне в копие на майка си. Можеше ли в такъв случай един кратък момент на греховно развлечение да изличи насажданите е години принципи на църквата?

Двете с Дивайна изтичаха бързо по стълбите и когато влязоха в стаите на графа и графинята, Фиделити забеляза огромната промяна, настъпила тук. Мебелите си бяха същите, огромното легло с балдахин все тъй се извисяваше, украсено с едноцветните си ресни от тъмнозелена дамаска, драпериите на прозорците си бяха на местата, но във въздуха се носеше някаква неуловима възбуда. На тоалетката се мъдреше огромно огледало — известно бе, че във Феърфакс Хауз може да се намерят само две малки огледала (както казваше Ричард Феърфакс, достатъчни, за да прогонят всяка суета), а пред разкошната вещ бяха натрупани бурканчета и кутийки с мазила, пудри, парфюми и кремове. През отворените врати на гардероба се виждаха окачени нагъсто рокли и всякакви дрехи, различни накити бяха небрежно пръснати из стаята.

— Първото нещо, което ще свалим от вас, ще бъде тази забрадка — реши графинята.

Тя смъкна бялото платно от главата на Фиделити, взе четка с дръжка от слонова кост и вчеса разкошната й дълга коса, която падаше като сребрист водопад чак до бедрата и се виеше прелестно по краищата.

— Каква красота! — възкликна Дивайна, прокарвайки четката по разкошните бухнали кичури. — Прекрасна коса! — Тя я разстла като блестяща мантия по раменете на Фиделити. — Така. Когато свършим с разкрасяването, ще се погрижа за прическата ви.

Графинята взе няколко големи игли, обсипани с перли, и с няколко сръчни движения забоде косата на Фиделити на върха на главата й.

— Сега да ви облечем.

Фиделити стоеше неподвижна насред стаята, а графинята сновеше около нея и разкопчаваше ловко копчетата на корсажа и полата й. Дрехите й се изхлузиха на пода и Фиделити ги сгъна грижливо, за да ги сложи на облегалката на един стол.

— И обувките, и обувките — настоя Дивайна и Фиделити ги смъкна от краката си. — Ризата също.

Фиделити измъкна нерешително широката риза през главата си и остана притеснена по средата на стаята. Не бе свикнала да стои гола, дори когато беше сама, а сега, когато около нея имаше и друг човек, й се щеше да избяга и да се скрие.

— Не се срамувайте, Фиделити — успокои я Дивайна. — Тялото ви не е нещо, от което трябва да се срамувате. — Тя се зарови в сандъка и измъкна риза от почти прозрачен лен с ниско изрязано деколте и набрани ръкави, обточени с фина дантела и пристегнати с бляскава сребриста панделка. — Облечете това. — И подаде ризата на срамежливо извърнатата Фиделити.

Фиделити се напъха с благодарност в леката дреха, чиито дълги поли обгърнаха с нежен трепет краката й. Графинята я отведе до тоалетката и тя се погледна в огледалото, докато Дивайна подреждаше косите й. Фиделити с изумление забеляза, че кожата й прозира през тънката риза.

— О! — извика тя, скръствайки ръце пред гърдите си.

Графинята я погледна от долу на горе, докато й обуваше тънките зелени копринени чорапи, и се засмя покровителствено.

— Никой, освен вас, не вижда. Не бъдете прекалено скромна.

Фиделити наблюдаваше как графинята връзва копринените жартиери над чорапите и как намества краката й в зелени сатенени обувки с висок ток.

— Сега какво ще правим? — запита тя, понеже любопитството надделяваше над останалите й чувства.

— О, струва ми се, ще сложим малко грим и ще пооправим косата — реши Дивайна.

Фиделити наблюдаваше графинята, която отваряше разни бурканчета и кутийки, слагаше черна боя на и без това черните й мигли и очертаваше очите й със специален прах. Тя сложи малко руж на бузите й и оцвети устните й в прекрасно ябълковочервено. Графинята реши, че на косата й ще подхожда не нещо натруфено и сложно, а една съвсем семпла прическа. Тя събра трептящата в отблясъци коса високо над главата на Фиделити и върза зелената панделка на красив възел. Сребристата коса падаше на прекрасни вълни по раменете на Фиделити и стигаше чак до кръста й. С малко гребенче Дивайна издърпа няколко кичурчета над ушите и ги нави пред бузите й. Направи същото и над челото и след миг лицето на Фиделити бе обкръжено от малки къдрички.

— Сега да изберем дрехата — сви устни Дивайна, посегна към гардероба и извади една рокля от блестящо зелено копринено моаре. Заобленото деколте на корсажа, обточено с редове сребриста дантела, хармонираше със стигащи до лактите ръкави. Над набраната пола се развяваше втора, ушита от сребриста дантела. Графинята вдигна тежката дреха над главата на Фиделити и докато я издърпваше, за да прилегне добре, извади дантелата на ризата над деколтето и от ръкавите.

— Но това са долни дрехи! — възкликна Фиделити, спомняйки си коментарите на Сара при пристигането на графа. — Вие показвате долните си дрехи!

Графинята се разсмя и приглади косата на Фиделити там, където роклята я беше поразрошила при обличането. Зарови се отново в сандъка, измъкна чифт ръкавици в сребристо и зелено, донесе и изящно ветрило от сребриста дантела.

— Не е необходимо да слагате ръкавиците, само ги дръжте — обясни тя.

Всичко вече беше готово и Фиделити застана пред голямото огледало на тоалетката.

— О, колко е красиво! — отрони се въздишка от устните й.

— Да — съгласи се графинята. — Със съжаление отбелязвам, че на вас ви стои далеч по-добре, отколкото някога ми е стояло на мене.

Смутена, Фиделити усещаше гримовете по кожата си, меката и плътно прилепваща рокля, която ласкаво обгръщаше тялото й. Бе така потънала в собствените си преживявания, че не усети как вратата зад гърба й се отвори.

Скайлър Пиърпойнт застана на прага, пошляпвайки небрежно по дланта си с ръкавиците за езда от еленова кожа. Русата му коса, разрошена от вятъра, лежеше разбъркана върху яката на катраненочерния му жакет: носеше сив панталон, също от еленова кожа. Кремавата ленена риза, небрежно разтворена, бе извадена върху реверите на жакета му, а маншетите едва се забелязваха, тъй като ги беше напъхал в ръкавите, за да не му пречат при ездата.

— Мога ли да помоля за следващия танц? — долетя откъм прага гласът му с характерната присмехулна нотка.

Фиделити се извърна рязко към вратата, осъзнавайки, че ниско изрязаното деколте открива раменете и част от гръдта й. Графинята я наблюдаваше развеселена.

— Как може да нахълтвате така? — викна Фиделити, забравяйки, че не е в своята стая и че този човек е гост на баща й.

— Пфу! — изсумтя баронът, докато влизаше безцеремонно в стаята и приближаваше към нея с котешка грация. — Не мислете, че сте първата млада дама, която се появява пред хора, облечена по този начин. И като ви сравня с повечето млади дами, които познавам, вие сте напълно облечена.

— Не смея да си представя какви са тези млади дами, с които се познавате!

— Бога ми! — засмя се той и погледна към графинята. — Струва ми се, че в тази стая повява хладина.

— Само към вас — отвърна Дивайна.

Фиделити усети как бузите й пламват в гореща руменина.

— Сега ще си облека моите дрехи — обърна се тя към графинята.

— Не, още не — възрази Дивайна. — Сега ще повикам камериерката си, за да ви каже какво мисли.

И излизайки като вихър от стаята, преди Фиделити да може да я спре, графинята я остави за миг насаме с барон Пиърпойнт.

Фиделити проследи с поглед Дивайна и се обърна отново към Пиърпойнт, който се бе приближил до нея. Изгледа го войнствено.

— Ах, господарке Феърфакс — усмихна се той, — не ме гледайте така. Да не смятате, че ще ви похитя в отсъствието на лейди Уиндам?

— Наистина, милорд — отвърна тя, мъчейки се си придаде високомерието, което й липсваше, — не зная какво ще направите. Хора като вас…

И остави изречението недовършено.

За нейно учудване презрението в гласа й го накара да отхвърли глава назад и да се разсмее с пълен глас.

— Казвате го като истински парламентарист! Усещам ясно влиянието на баща ви!

Фиделити въздъхна. Наистина думите бяха на баща й и както предполагаше, Пиърпойнт бе доловил липсата на достатъчно убеденост в тона и. Пак усети червенината да се изкачва стремително по лицето й.

— Няма нищо, от което да се срамувате — каза баронът. — Но пуританският начин на живот е неестествен.

— Сър! — Фиделити се приготви да защити семейството си.

Той отхвърли с нехаен жест възраженията й.

— Колко пъти досега са ви принуждавали да чувствате, че красотата ви е грях? Че е осъдително да се радвате на онова, с което природата ви е дарила? — Сведените й клепачи говореха колко прави са думите му. — Тези забележки са дело на грозни хора, измислили ги за свое успокоение. Единствено вие от цялото семейство сте красива. Тогава защо останалите да не защитават своята посредствена външност? Те вярват, че доброто ще бъде възнаградено, вярват, че самите те са добри. От това следва, че понеже те са добри и същевременно невзрачни, значи красотата не може да бъде добра.

Фиделити се втренчи в него, преглъщайки бавно чутото. Не можеше да се каже, че го разбираше напълно, но все пак неговите думи я накараха да се почувства по-малко грешна, по-малко като същество, родено в зло. Разбра, че ясно изразеното възхищение на барона от външността й разклаща недоверието й в него. Никога не беше срещала човек или група хора, които да я одобряват и да я приемат така, както граф Уиндам и обкръжението му.

— Просто се погледнете — продължи Пиърпойнт.

Той обхвана талията й и я обърна към огледалото на тоалетката.

Фиделити се вгледа в елегантното видение. Не можеше да се познае. Изглеждаше като дама с голям опит и модерен вкус, а блестящата зелена материя на роклята се открояваше като в елегантна рамка на фона на катраненочерния жакет и сивия панталон на барона, застанал зад гърба й. Незабелязано премести погледа си от своето отражение към неговото и очите им се срещнаха.

Устните му се разтегнаха в бавна усмивка.

— Ние двамата изглеждаме добре заедно. — Ръцете му все още обгръщаха талията й. — Вие сте достатъчно дребничка, за да изглеждам по-висок край вас, а аз съм достатъчно едър, за да изглеждате още по-крехка край мене. — Той замълча, сякаш очакваше нейния отговор, но тя не можа да промълви и думичка. — Дивайна имаше право. Наистина щяхте да бъдете събитие в холандския двор. Както и във всеки друг.

Фиделити се чувстваше неудобно от неговата близост, от лекия натиск на ръцете му върху талията си. Понечи да отстъпи встрани и дочу тихия му кикот.

— Значи и вие го усещате, а? — запита той. — Нашата малка парламентаристка има сърце. Това е урок номер две.

Докато едната му ръка продължаваше да обгръща талията й, другата отмахна лекичко сребристите кичури от тила й и тя зърна в огледалото как главата му се накланя, за да я целуне.

Тя хлъцна леко, щом усети докосването на устните му върху кожата си. Беше толкова ефирно докосване, че не можеше да се закълне, че го е усетила, но все пак странен трепет пропълзя по тялото й.

— Не — прошепна тя, но съзнаваше, че в гласа й няма убедителност.

В затихналата стая внезапно се разнесе изщракването на ключалката. Сърцето на Фиделити подскочи, защото бе сигурна, че са ги открили. Но това беше графинята. Тя влезе и пусна резето.

— Скайлър — усмихна се Дивайна, чийто поглед не пропусна да забележки гъстата руменина по бузите на Фиделити, — излезте оттук още в тази минута и ме оставете да помогна на Фиделити да облече собствените си дрехи.

Баронът се поклони безмълвно на двете дами и взе шапката си. Запъти се към вратата, но изведнъж спря.

— Ще ви покажа и друг обичай на кавалерите — каза той, обръщайки се отново към тях.

Баронът се върна при двете жени, взе ръката на графинята и я повдигна към устните си. След това посегна към ръката на Фиделити. Неговият допир отново я разтърси — усещането не беше тъй силно, както първия път, но все така странно, греховно приятно. Очите й останаха приковани към вратата, зад която се бе скрил. А когато се обърна към графинята, Фиделити съзря дамата да й се усмихва с необикновено многозначителен вид.