Сандра Дюбай
Пламъкът на верността (33)

Глава тридесет и втора

Уилмингтън Хол тънеше в мрак. Всички негови обитатели вече си бяха легнали с две изключения — Филип Уилмингтън, който още не се бе върнал оттам, където бе отишъл следобеда, и Фиделити, която очакваше връщането на Филип.

Роуз спеше на леглото на колелца в стаята на Фиделити необезпокоявана от нищо, с отворена уста, издавайки разнообразни звуци.

Семейство Сен Кентен спяха в стаите, обитавани доскоро от Хенриета и Джон Хингам. Баронът и баронесата също отдавна бяха заспали в своите стаи в другия край на дългия коридор.

Фиделити обаче не можеше да намери покой. Въртеше се на всички страни и най-накрая се примири с безсънието. Легна по гръб и се заслуша с мъничко завист в похъркването на прислужницата си.

Чу как часовникът удари един часа. Филип можеше и да не се прибере. Сигурно е решил да остане там, където е отишъл, и да се върне чак на сутринта. Тя се сви примирена на една страна и дръпна завивките чак до брадичката. Нямаше никаква полза да лежи будна цяла нощ, ако Филип не се прибере.

Изведнъж скочи и се ослуша в тъмното. Не се ли чуваха някакви стъпки по стълбите? Тя наостри уши и долови стъпки от ботуши по коридора. Отминаха и спряха пред вратата на Филип. Значи си е дошъл! Тя се накани да стане, но изведнъж замря. Може би е решил веднага да си легне? А ако нямаше такова намерение, по какъв начин би могла да иде при него и да поговорят за Скайлър? Може би ще е най-добре това да стане сутринта. Сигурно сега е уморен и няма да я посрещне много любезно.

Тя пак си легна и се загледа в ивицата светлина, която идваше изпод междинната врата. След малко светлината угасна. Филип навярно щеше да заспи веднага. Тя обърна гръб към стената между двете стаи и затвори очи, но се унесе едва когато часовникът удари три часа.

Фиделити се събуди от издрънчаване на счупен порцелан. Роуз беше изпуснала легена за миене и той се бе разбил на хиляди малки парченца.

— О, госпожо! — изви Роуз. — Не исках да го изпусна. Кълна ви се, не исках!

— Разбира се, сигурна съм, че не си — измърмори Фиделити, разсънвайки се.

Тя загледа как Роуз събира счупените парчета от легена и слага малките в по-едрите. Часовникът над камината започна да отброява часовете и Фиделити по навик се заслуша в ясните камбанни звуци. Един… два… три… четири… пет… шест… седем… осем… девет… десет. Десет! Скочи от леглото и изтича към прозореца. Дръпна рязко тежките завеси и се вгледа в двора и в пристанището, където кипеше обичайният всекидневен труд.

— Боже Господи, Роуз! — викна тя. — Не биваше да ме оставяш да спя толкова много!

— Не казахте кога да ви събудя — оправда се Роуз, клекнала на пода. — И така хубавичко си спяхте!

Фиделити навлече пеньоара над нощницата и прекоси внимателно стаята, пазейки се да не настъпи парчетата от легена. Стигна до междинната врата. Въпреки че много щеше да се учуди, ако беше заварила Филип тук в този късен час, тя почука и след като никой не отговори, отвори вратата и влезе. Стаята беше празна. Филип го нямаше.

— По дяволите! — изкънтя гласът й в празната стая.

— Какво има, госпожо? — обади се Роуз.

Тя тъпчеше парченцата от легена в каната, която вървеше в комплект с него. Сега комплектът вече беше развален и трябваше да се махне. Лейди Уилмингтън сигурно щеше да го даде на някого от слугите. Роуз отиде до вратата, на чийто праг стоеше като закована Фиделити, и надникна в съседната стая.

— Чия е тая стая? — запита тя. — Мислех, че е килер или нещо такова.

— Това е стаята на Филип Уилмингтън — отговори троснато Фиделити. — Исках да говоря с него, преди да е отишъл на пристанището. Сега сигурно ще има много работа. Трябва да почакам.

— Значи тук била стаята на мастър Уилмингтън — поклати глава Роуз. — Не мисля, че милорд Пиърпойнт ще одобри това.

Фиделити хлопна вратата.

— Не ме интересува какво харесва или не харесва лорд Пиърпойнт — продължи тя с рязък тон. — Да върви по дяволите твоят лорд Пиърпойнт!

Роуз отстъпи назад шокирана.

— Това няма да продължи така — каза тя авторитетно, — когато се преместим в Йоркби.

— Няма да се местим в Йоркби!

— Но мастър Скайлър ми каза…

— Мастър Скайлър! Милорд Пиърпойнт! Само това ли знаеш? Не знам какво ти е казал Скайлър, но онази нощ в Поплар Хил аз му казах, че няма да бъда негова любовница и няма да живея във вилата в имението му! Дай ми дрехите, няма да стоя тук затворена цял ден!

Шокирана, понеже беше свикнала с мисълта, че ще отиде да живее в Йоркби с господарката си, Роуз мълчаливо тръгна да изпълни заповедта й. Когато закопчаваше отзад бледозелената й рокля, тя се осмели да каже:

— Вие самата викахте мастър Скайлър, докато бяхте болна! Даже нарекохте мастър Уилмингтън „Скайлър“, когато дойде да ви види.

Фиделити се извъртя и застана с лице към камериерката.

— Какво съм казала?

Роуз кимна самодоволно.

— Точно това. Когато той се наведе над леглото ви, след като се събудихте за пръв път, казахте: „Скайлър! О, Скайлър!“ Сякаш сънят ви се беше сбъднал.

Фиделити пребледня.

— А Филип какво направи?

— Стана бял като сняг, както вие сега. Попита ме коя съм и аз му казах. Казах му, че мастър Скайлър ме е пратил да се грижа за вас, след като сте се срещнали с него в градината на Хингамови. Казах му и че ще се връщаме в Йоркби и вие ще живеете там като любовница на мастър Скайлър.

— Казала си му всичко това? — Фиделити така се разтрепери, че трябваше да седне.

Роуз вдигна рамене.

— Ами, тогава мислех, че е така. Откъде да знам, че ще се скарате с горкия мастър Скайлър?

Фиделити стана и тръгна към вратата.

— Трябва да говоря с Филип! Трябва да му обясня…

Роуз поклати глава.

— Горкичкият мастър Скайлър…

— Ако толкова те е грижа за горкичкия ти мастър Скайлър — изрече ядосана Фиделити, докато профучаваше покрай нея, — защо не си идеш в Йоркби да спиш с него?

Роуз вирна брадичка. Много я беше заболяло от това, че Скайлър полагаше такива усилия да спечели Фиделити, докато тя би се задоволила и да му бъде любовница само от време на време както досега.

— Няма да ми е за пръв път — рече гордо Роуз.

Фиделити хвърли един поглед към прислужницата и в нейната сляпа загриженост за Скайлър видя самата себе си. Знаеше, че няма да има полза, ако се помъчи да убеди Роуз, да й отвори очите, да я накара да разбере, че няма никаква надежда някога да си спечели дори мъничко местенце в сърцето на Скайлър. Сърцето му принадлежеше на онзи, който имаше достатъчно пари, за да го купи. Роуз нямаше да й повярва — както и тя не бе повярвала тогава на родителите си. Без да каже нито дума повече, Фиделити излезе от стаята и забърза към пристанището, за да се срещне с Филип.

Тя изтича покрай стаите на семейство Сен Кентен. Точно в този момент вратата се отвори и маркизът излезе в коридора.

— Mademoiselle Fidelite — каза той, произнасяйки по френски името й, — изглеждате бледа. Да не сте болна?

— Не, мосю — увери го настойчиво Фиделити.

Маркизът, както изглеждаше, много би желал да приложи върху нея своеобразната си терапия. Фиделити не се и съмняваше, че някъде из джобовете на тези бухнали панталони, много модерни напоследък във Франция, ще се намери наточен ланцет, готов да се пробва върху всяка охотно предоставила се вена.

— Мосю — запита тя, — не сте ли виждали тази сутрин Филип Уилмингтън?

— Philippe? — повтори той. — Не съм го виждал. Не е ли тук?

— Не. Исках да говоря с него, но се успах сутринта. Моля, извинете ме.

Тя направи малък реверанс и без да дочака поклона му, хукна надолу по стълбите към вратата.

Излезе от къщата и спря да помисли. Къде ли можеше да е Филип? На полето? На пристанището? Може да е и вътре в къщата, да говори с Едмънд или с някой от партньорите в сдружението. Далече напред по пътеката, която водеше към реката, тя забеляза Чарлз Уилмингтън, който очевидно идваше от пристанището.

— Чарлз! — извика тя, за да привлече вниманието му, преди да е решил да свие нанякъде.

Момчето спря и тя се затича към него.

— Добър ден, Фиделити — поздрави я с усмивка племенникът на Филип и направи поклон, в който Фиделити долови стила на изискания маркиз Дьо Сен Кентен.

— Добър ден, Чарлз — отговори тя.

Не се учуди, че той се обръща към нея с кръщелното й име. Отдавна се бяха разбрали, че тя не е жена на чичо му и следователно няма защо да я нарича „лельо“, а бяха и твърде близки по възраст, за да й казва „госпожо“.

— Виждал ли си чичо си Филип тая сутрин?

— За малко, преди да излезе.

Фиделити беше съкрушена.

— Излязъл ли е?

— Взе кон и отиде до Поплар Хил да види Хенриета. Не я беше виждал, откакто се върна. След смъртта на Джон… каза, че трябвало да иде да ги види.

— Разбирам. Каза ли кога ще се върне?

Чарлз поклати глава.

— Не. Може да иде и до Стантън или до Спринг Гроув.

— Спринг Гроув ли? Работа ли има с Питър Бърдет?

— Питър Бърдет вече не е тук. Двамата с Шарлот се качиха на един кораб за Англия малко след като той зае… искам да кажа, след като умря Джон.

Чарлз се изчерви. Бяха му казали да не разправя на никого, че Питър Бърдет има пръст в смъртта на зет му.

— Ще продават Спринг Гроув — побърза да продължи момчето. — Надзирателят и икономът го управляват сега. Баща ми обеща, че ще помоли чичо Филип от време на време да ходи там.

— Разбирам — каза Фиделити.

Тя видя, че Чарлз поглежда към един роб, който водеше няколко коня към реката. Явно искаше да говори с него, затова тя се сбогува:

— Благодаря ти, Чарлз. Няма да те задържам повече.

Чарлз се поклони с широк жест и Фиделити, засмяна, му отвърна с нарочно небрежен реверанс. Изоставяйки формалностите, Чарлз се обърна и хукна след конете, които отиваха към реката.

Нощта отново се спусна над Уилмингтън Хол след един, както се стори на Фиделити, безкраен ден. Тя едва-едва докосна вечерята си, предизвиквайки загрижените забележки на Ан Уилмингтън и Орор Дьо Сен Кентен, както и замислените погледи на Гастон Дьо Сен Кентен. Извини се в първия удобен момент и се прибра в стаята си.

Седна в креслото до прозореца. Залязващото слънце пращаше последните си лъчи към земята. Чу, че вратата на стаята се отваря, но разпозна тромавите стъпки на Роуз и не се обърна.

— Госпожо? — каза Роуз след няколко дълги минути мълчание.

— Да? — обади се Фиделити, все още с лице към прозореца.

— Съжалявам за това, дето го казах на мастър Филип.

Фиделити най-накрая се обърна.

— Разбирам, Роуз, мислила си, че му казваш истината — каза тя. — Не си искала да го лъжеш. Макар че, дори да беше истина, нямаше нужда да го разправяш на всички.

— Да, госпожо — съгласи се Роуз с такъв вид, като че ли всеки момент щеше да се разплаче. — Ако искате, ще си събера нещата и още утре ще си ида оттук.

Фиделити не каза нищо. Но знаеше, че Скайлър няма да приеме отново Роуз. Не се съмняваше, че е пратил това момиче, за да я убеди да приеме предложението му, а щом Роуз се беше провалила, Скайлър вероятно щеше да я изпъди.

— Няма нужда — каза Фиделити. — Ако искаш да останеш, нямам нищо против.

— Благодаря ви, госпожо — изхлипа Роуз. — Ще кажа на мастър Филип истината, ако искате. Ще му кажа, че съм сбъркала, дето съм му разправила за вас и мастър Скайлър.

Фиделити поклати глава и се обърна отново към прозореца.

— Не. Аз трябва да му го кажа. И ще го направя, стига само да се върне!

Седя на прозореца, докато вън стана съвсем тъмно. Тя се обърна — Роуз тъкмо палеше свещите над камината и в свещника при леглото й. Беше издърпала своето легло на колелца изпод леглото на Фиделити и отметна завивките.

— Да ви помогна ли да се преоблечете? — запита прислужницата, когато Фиделити стана от креслото.

— Да — прие Фиделити. — И после можеш да си лягаш. Няма нужда да ми правиш компания.

Роуз й помогна да съблече роклята и да облече нощницата и пеньоара. След това Фиделити седна на стола, а Роуз започна да я реши с гребена от злато и слонова кост, който Филип й беше донесъл от Мартиника.

— Каква хубава коса имате — въздъхна Роуз.

Нейната глава беше покрита със ситни къдрици, което я изпълваше с огромна тъга.

Фиделити не каза нищо. Предпочиташе да седи, без да говори, да се отпусне под ласките на гребена, който преминаваше с дълги плавни движения през косата й. После тя щеше да се спуска като сребрист водопад на раменете й — Роуз редовно я миеше и я търкаше със сурова коприна.

— Достатъчно, Роуз — каза тя накрая. — Можеш да си лягаш.

— Да, госпожо.

Роуз послушно смъкна простичката кафява рокля и легна по риза в леглото си.

— Лека нощ, госпожо — каза тя.

— Лека нощ, Роуз — отвърна Фиделити, угаси свещите над камината, оставяйки само тази до леглото си.

По навик Роуз заспа веднага.

Часовникът над камината удари единадесет и половина, когато Фиделити чу, че Филип минава край вратата й и влиза в стаята си. Тя затаи дъх, помисли, че той може да види изпод вратата светлата ивица от свещта и да влезе при нея. Но не стана така. Чу го как отваря и затваря вратата на килера си, после отваря прозореца, след това някакви чекмеджета и накрая избутва назад стола от бюрото си. Явно нямаше намерение веднага да си ляга.

Фиделити почака малко, за да събере кураж. Накрая, когато часовникът удари полунощ, тя стана, загърна пеньоара си, заобиколи леглото с хъркащата Роуз и отиде до вратата, която свързваше двете стаи.

Ръката й докосна дръжката, но в следния миг по навик се вдигна и почука леко на вратата.

Настъпи тишина. Фиделити помисли, че той може да не иска да й отговори, но след един безкраен мъчителен миг от другата стая се чу гласът му.

— Влез.

Дръжката поддаде под ръката й и тя отвори вратата. Филип седеше на бюрото си с перо в ръка. Другата лежеше върху отворената пред него счетоводна книга. Беше по панталон и бяла риза с широки ръкави. Бе свалил кърпата от врата си и тя лежеше на топка на бюрото. Ботушите му се търкаляха на пода. Беше бос, по чорапи. Погледна нагоре към нея и отметна назад глава, за да отмахне един кичур кестенява коса, паднал върху рамото му.

— Мога ли да вляза? — попита плахо Фиделити.

— Разбира се — отвърна той.

Тонът му бе на сърдечен стар приятел, но не и на влюбен мъж.

Тя мина през стаята и седна близо до него, намествайки се неуверено на крайчеца на стола. Пое дълбоко дъх, докато той оставяше перото и затваряше книгата, и накрая изрече:

— Роуз ми разказа какво се е случило, когато си дошъл да ме видиш по време на болестта ми. — Тя спря, но Филип чакаше мълчаливо, със съвършено безизразно лице. — Наистина отидох да се срещна със Скайлър онази нощ, след погребението на Джон. Той наистина ми предложи да ида да живея във вилата край Йоркби. Но аз отказах! Отвърнах му, че няма да ида там, че няма да му бъда любовница! Роуз дойде при мене онази нощ, вече бях настинала и болна, не можех да разсъждавам ясно. Скайлър й казал, че ще ми бъде камериерка, когато се преместя в Йоркби, а аз бях толкова изморена и ми беше лошо, тресеше ме. Никой не й е казал каква е истината. Така че, когато ти си дошъл, тя е мислела, че ще се преместя в Йоркби. А това, че съм те нарекла Скайлър… ох… За мене Роуз бе свързана със Скайлър, мислех, че още съм в Поплар Хил, виждах те съвсем замъглено…

Тя пак замълча, искаше Филип да каже нещо, но когато той продължи да стои мълчалив, Фиделити се наведе напред и хвана ръката му с две ръце.

— Моля те, Филип, моля те, кажи, че ми вярваш! Чу самата истина!

Тя спря задъхана, замълча и зачака отговора му.

Накрая той пророни:

— Вярвам ти. Но вярвам и че ти още обичаш онзи Пиърпойнт.

Фиделити сведе очи и почувства как по бузите й избива ярка червенина.

— Признавам, че е така, Филип, но трябва да ме разбереш. Когато срещнах Скайлър, бях толкова млада, толкова наивна. Той изглеждаше като излязъл от мечтите ми, целият в кадифе, коприна и дантели. И беше толкова красив! А когато започна да ме ухажва, просто не можех да повярвам! Влюбих се в него. Сега знам какъв е той — егоист и използвач, но все още пазя онзи негов образ в паметта си. Застанал там в хола на Феърфакс Хауз… сякаш нещо невероятно бляскаво и разкошно нахлу тогава в живота ми. — Тя въздъхна. — Вече не харесвам човека, но още съм влюбена в образа.

Филип кимна.

— Предполагам, това ще отмине с времето. Вероятно докато се върна от Англия.

— Англия? — Фиделити се облегна назад. — Кога заминаваш за Англия?

— След няколко седмици. Трябва да откарам някои стоки и да купя там други. Освен това ще отведа маркиз и маркиза Дьо Сен Кентен в Лондон.

— Вземи ме със себе си! — примоли се Фиделити. — Моля те!

Филип поклати глава.

— Нали знаеш какво те чака в Англия? Никодимъс Крайтън и Барбара Палмър. Знаеш, че Никодимъс може да поиска наказанието ти като прелюбодейка.

— Ти ще бъдеш там и ще ме защитаваш.

Той се усмихна, но не се остави да го убеди.

— Мисля, че искаш да дойдеш с мене само за да се измъкнеш от това положение със Скайлър.

Фиделити се накани да каже нещо, но Филип продължи:

— Отсъствието ми ще ти даде възможност да сложиш ред в чувствата си. Не можем да бъдем напълно щастливи, докато ти не дойдеш при мене, без да има друг мъж в мислите или в сърцето ти. Никога не си ми казвала, че ме обичаш. Това е много честно от твоя страна и съм ти извънредно благодарен, че когато ме погледнеш право в очите и ми кажеш: „Филип, обичам те“, наистина ще зная, че окончателно си престанала да изпитваш каквито и да било чувства към Пиърпойнт.

Фиделити не пророни нито дума. Той стана и й предложи ръка:

— Сега, скъпа моя, ще те изпратя до стаята ти.

Тя разбра, че няма какво повече да си кажат по този въпрос.

Положи ръка върху неговата и двамата тръгнаха към вратата, през която тя бе влязла преди няколко минути. Филип я отвори и Фиделити мина в своята стая. Обърна се към него с надеждата, че поне ще я целуне за лека нощ, но той само кимна учтиво и решително затвори вратата пред лицето й.