Сандра Дюбай
Пламъкът на верността (14)

Глава тринадесета

Фиделити стоеше насред просторна си стая в Уиндам Хауз. Приготвяха я за бала по случай рождения ден на краля в двореца Уайтхол. Вече я бяха изкъпали в парфюмирана вода, бяха измили грижливо косата й и я бяха изтъркали със сурова коприна, за да стане още по-бляскава, а сега тя стоеше в мълчалив захлас, докато камериерката на братовчедка й й слагаше пудра, руж и сенки за очи. Фиделити не бе свикнала да се гримира и имаше чувството, че е греховно разкрасена, че е станала едно от ония създания, които баща й наричаше „нацапотена блудница“.

Стоеше само по риза и фуста, балансирайки на един крак, докато камериерката обуваше един по един копринените чорапи и връзваше копринените жартиери. Нахлузи внимателно обувките с квадратни носове и високи токчета и се огледа в огледалото с такова възхищение, че прислужничките, които й помагаха да се облече, прихнаха в неудържим смях.

Дивайна, вече облечена в сатенена рокля с цвят на черница, украсена с черна дантела, влезе в стаята, за да даде последни наставления относно тоалета на младата си братовчедка.

— Колко си красива, скъпа — каза тя възхитено.

Фиделити се усмихна.

— Но аз още не съм облечена!

— Уверявам те, прекрасна си!

Графинята седна внимателно на една табуретка, като роклята си, за да не я измачка. Докато гледаше как прислужничките нахлузват роклята през главата на Фиделити, я обзе пристъп на завист. Колко хубаво щеше да бъде, ако беше отново на осемнадесет години, ако бе тъй красива и имаше пред себе си толкова време за невероятно хубави неща! Дивайна беше вече на тридесет и шест. Наистина, бе красива, но със зряла красота, не толкова ценена от меродавното мнение на придворните, според които залезът на всяка жена започва, когато навърши двадесет и две години. А Дивайна бе достигнала този свой връх на младост и красота в суровите години на гражданската война, когато безгрижният и колоритен кралски двор не съществуваше и младите момичета нямаха възможност да флиртуват и да се показват в обществото.

Тя въздъхна — нямаше как да си върне обратно изгубените години, но не можеше и да не завиди на братовчедка си, чиито перспективи изглеждаха далеч по-блестящи.

— Внимавайте да не повредите дрехите! — каза тя на прислужничките и проследи внимателно как подреждат гънките на роклята.

Роклята на Фиделити беше от сапфиреносин сатен, точно като цвета на очите й. Над широката, набрана в кръста пола и над прилепналия корсаж се вееше облак от сребриста дантела. Ръкавите, богато набрани в горната част, стигаха до лакътя, а под тях ръката бе обвита от сребрист брокат. Обувките й бяха от сапфирена коприна със сребърни закопчалки, на тоалетката лежеше сребристо ветрило. В основата на шията й, точно над дълбоко изрязаното кръгло деколте на роклята, бе вързана сребриста панделка, на която висеше сапфирена висулка, дадена й на заем от графинята. Косата й се спускаше свободно по гърба, с изключение на един голям кичур, събран от слепоочията и от върха на главата, който бе изтеглен назад и вързан със сапфиреносиня сатенена панделка. На всяка китка имаше по една сапфирена гривна, сапфири като водни капки висяха и от ушите й.

Графинята я огледа внимателно, искаше Фиделити да изглежда свежа и естествена. Бе замислила да я представи колкото е възможно по-млада, за да контрастира с прекалено гримираните придворни дами. Когато Фиделити взе ветрилото си, Дивайна стана.

— Готова ли си? — запита тя.

— Не! — пое си дъх Фиделити. — Много съм нервна!

— Глупости! — възрази Дивайна, докато прислужничките драпираха на раменете й тафтеното наметало в цвят на черница, а други загръщаха Фиделити в сапфиреносиньо наметало, също от тафта. — Хайде, трябва вече да вървим.

Окуражена от прислужничките, Фиделити напусна стаята и се отправи към каретата, която трябваше да я отведе в двореца.

Не малко коли трополяха по Странд на път за двореца Уайтхол. Балът в чест на рождения ден на краля щеше да се състои в Банкетната зала. След като завиха на Чаринг Крос и тръгнаха по Кинг Стрийт, от прозореца на каретата Фиделити забеляза как факлоносци осветяваха пътечката, по която елегантни мъже и жени, вече слезли от каретите си, се отправяха към стълбището, което водеше към огромната Банкетна зала.

— Чудно ми е как ли се чувства кралят, който трябва да яде и да се забавлява в тази сграда — каза Дивайна, когато наближиха извисяващия се пред тях дворец.

Графът отърси прахта от ръкава си.

— Да си крал, скъпа моя, наред с всичките привилегии означава да излизаш с чест и от най-неприятните ситуации.

— Какво искаш да кажеш? — запита Фиделити.

Графинята посочи великолепната Банкетна зала, чиито прозорци грееха в ярка светлина.

— От един прозорец на тази сграда непрежалимият баща на краля пристъпи към ешафода, където загуби живота си!

Фиделити замълча. Макар че тогава нямаше още шест години, тя помнеше екзекуцията на покойния крал Чарлз I, помнеше как домът на баща й изживя един ден, пълен с огромно ликуване. А сега тя отиваше на бал в чест на друг крал — сина на онзи крал, когото баща й наричаше тиранин.

Графинята отгатна мислите й.

— Няма да си единствената бивша парламентаристка тук тази вечер, скъпа — засмя се Дивайна. — Ще дойде и дъщерята на друг братовчед на баща ти. Познаваш ли Мери Феърфакс?

— Мери Феърфакс! — възкликна Фиделити. — Познавам я! Баща й сър Томас Феърфакс беше главнокомандващ парламентарната армия на Оливър Кромуел! Баща ми се възхищаваше от него. Единственият, на когото се възхищаваше повече, бе самият Кромуел!

— Както и да е, тази вечер Мери Феърфакс ще се появи като Мери Вилиърс. Тя е омъжена за Джордж Вилиърс, втория Бъкингамски дук.

Графът се засмя:

— Той пък е братовчед на кралската любовница Барбара Палмър. Фамилията му гъмжи от кралски любовници.

— Наистина — съгласи се графинята. — Баща му, първият дук Бъкингам заслужи титлата си в леглото на дядото на краля, Джеймз I.

Фиделити местеше смаяния си поглед от единия към другия и обратно. Като видяха колко е шокирана, те се разсмяха, а графинята потупа ръката й.

— Колко малко знаеш ти за придворните нрави! Въпреки това в двора просто има някои общоприети неща.

— Защо — започна Фиделити — Бъкингамският дук е поискал да се ожени за Мери Феърфакс? Влюбил ли се е в нея?

— Едва ли — отвърна графът. — Кромуел подари именията на Бъкингам на Феърфакс и тъй като Мери е единствената наследница на баща си, те ще бъдат наследени чрез нея. Бъкингам си възвръща именията чрез женитбата си с Мери. Може би скоро ще си ги възвърне и фактически, понеже баща й е много болен там, на континента, където живее в изгнание.

Фиделити отвори уста да запита още нещо, но каретата спря. Бяха пристигнали.

Когато влязоха в сградата, оставиха наметалата си и се отправиха към една двойна врата, обградена от кралски слуги в бляскави ливреи.

Графинята се обърна към Фиделити:

— Ние влизаме първи. След като влезем, ще кажеш името си на мъжете на вратата. Не се притеснявай!

— Но… но… — заекна Фиделити.

Беше толкова нервна, а на това отгоре трябваше и да влезе вътре самичка!

Тя гледаше как графът съобщава имената им на лакея, изправен до вратата. Лакеят се поклони и им отвори вратата. От мястото си Фиделити успя да зърне залата, обляна в светлината на хиляди свещи. Чу как обявяват тържествено имената на братовчедите й сред музиката и глъчката, които се носеха в залата.

— Граф Уиндам! Графиня Уиндам!

Вратата се затвори, тя ги изгуби от погледа си и не можа да види как братовчедите й тръгват тържествено по пътеката към другия край на дългата зала, където кралят приветстваше гостите си от своя трон.

Фиделити се поколеба и в този момент зърна една друга двойка, която тъкмо влизаше във фоайето. Разбра, че трябва да побърза. Графът й беше обяснил, че ще я изчака близо до трона, за да я представи, а ако представят други хора преди нея, ще трябва да обяснява надълго и нашироко коя е тя и каква връзка има с него, за да стане ясно на краля.

Тръгна решително към вратата и вече щеше да каже на лакея името си, когато един глас прошепна зад гърба й:

— Ще имате ли нещо против да ви придружа?

Фиделити се обърна и видя усмихващия се Скайлър Пиърпойнт.

— О, Скайлър! Да, моля те, моля те, ела с мене!

Те приближиха заедно към вратата и Скайлър съобщи имената им. Позлатената двойна врата отново се отвори и когато Фиделити пристъпи в разкошно осветената зала, чу как произнасят на висок глас имената им:

— Барон Скайлър Пиърпойнт! Мадам Фиделити Феърфакс!

„Мадам“, спомни си Фиделити, беше начин да бъдат представяни в двора жените без титли, независимо дали са омъжени или не. Фиделити влезе в залата, водена от Скайлър.

Банкетната зала, построена от великия архитект Иниго Джоунс за крал Джеймз I, с великолепния си таван, изписан от Рубенс, за да увековечи този крал, представляваше пищна картина с придворното великолепие. Благородниците, облечени в коприна, сатен, тафта и моаре, разговаряха на групички, смееха се и клюкарстваха, а накитите им проблясваха на светлината на свещите. Огромните фрески на тавана като че ли оживяваха, осветявани от люлеещите се пламъчета на многобройните свещи.

Един мъж привлече вниманието на Фиделити, защото вече го бе виждала. В другия край на залата, под балдахин в алено и сребристо, седнал на сребърния си трон, тя видя краля — Чарлз II. Той носеше черен, бродиран със злато костюм.

Докато вървеше бавно по пътеката, Фиделити не осъзнаваше какъв оживен шепот се носи подир нея в залата. Придворните, живеещи в двореца, бяха малко на брой и не бяха свикнали с парвенютата. А сега виждаха пред себе си едно изключително красиво момиче! Господата бяха заинтригувани, дамите — вбесени. Това беше дворът на един неженен крал, който поне до момента не бе дал признаци, че иска да се обвърже, освен това проявяваше жив интерес към красивите жени. Придворните дами остро възнегодуваха срещу новодошлата, която навлизаше в техния ловен район.

Фиделити погълна с поглед високия красив мъж с дълги черни къдрици и големи тъмни очи. Когато наближи трона, забеляза как белите му зъби блеснаха под черните мустаци, когато той й се усмихна. Не обърна внимание на приказно красивата червенокоса жена, застанала близо до него, която я загледа с убийствен поглед. Барбара Палмър, любовницата на краля, повече от всички други мразеше да вижда как представят непознати красиви момичета на високопоставения й любовник.

Когато доближиха трона, Фиделити и Скайлър коленичиха и целунаха издължената, изящна ръка на краля. Пръстите му бяха отрупани с пръстени, по които бляскаха смарагди, диаманти и огромни рубини. Когато вдигнаха глави, кралят се надигна и дръпна Фиделити, чиято ръка така и не бе пуснал, да се изправи. Тя погледна плахо към мъжа, който стърчеше почти цяла глава над нея. Черните му очи с гъсти мигли уловиха погледа й и тя не можа да се откъсне от тях, докато не усети, че идва братовчед й, граф Уиндам.

— Ако е угодно на Ваше величество, бих искал да ви представя братовчедка си Фиделити Феърфакс, която живее в нашия дом.

— Наистина ми е угодно, милорд — отвърна дълбокият глас на краля. — Скъпа, вие сте много по-красива отблизо, отколкото на покрива на Уиндам Хауз:

Фиделити отвори уста смаяна.

— Значи ме помните! — възкликна тя.

— Имам памет за красивото — каза той усмихнат. — За неудоволствие на моите министри, които биха искали да запомням също така внимателно техните уроци по политика.

Той вдигна ръката на Фиделити и я целуна. Кимна на Скайлър. Това беше знак, че разговорът е приключил. Поредната двойка приближаваше, за да му бъде представена. Но се наложи графът да издърпа Фиделити настрана.

— Май че негово величество омая нашата малка парламентаристка — засмя се Скайлър.

— О, недей — изшътка Фиделити, уплашена да не би някой да чуе как я нарича.

— Виждам, виждам — настояваше той. — Сега, когато се запозна с краля, вече нямаш нужда от бедния Скайлър.

— Скайлър! — изрече умолително Фиделити.

Тя съзнаваше, че стоящите наблизо придворни надават ухо, за да чуят разговора им, и не искаше Скайлър да я прави за смях.

В течение на бала Фиделити привлече всеобщото внимание. Млади благородни господа в сатен и дантела и с най-новата украса — модните накъдрени перуки, се надпреварваха да спечелят вниманието й и едва ли не се скараха кой да я придружи на вечерята. Когато почнаха танците, тя не можеше да се оплаче от липса на кавалери и особено хареса бавното коранто, което се състоеше предимно от ходене и заемане на определени пози. Хареса й и да танцува със Скайлър и с братовчед си, защото тогава можеше да не се притеснява, ако сбърка и наруши етикета.

В паузите между танците тя стоеше настрана, веейки си елегантно с ветрилото, като се бореше с импулсивното си желание да го размаха силно, за да разсее горещия, задушен въздух в залата. Видя как един мъж си пробива път към нея, докато стоеше до графа и графинята. Беше едър, с червендалесто лице, облечен в пищна резедава дреха, украсена със златна дантела. Златисторусата му коса, без съмнение с напълно естествен цвят, падаше на гъсти къдрици по раменете му. Той се приближи до тях, отправи към нея умел дворцов поклон и докато тя му отговаряше с реверанс, чу как го представят като Джордж Вилиърс, дук Бъкингам. Фиделити го разгледа внимателно, защото бе съпруг на нейната братовчедка Мери Феърфакс, син на фаворита на Джеймз I и братовчед на кралската любовница Барбара Палмър. Макар че беше само няколко години по-възрастен от краля, с когото бяха играли като деца, порокът и развратеността на Бъкингам, за които отдавна се носеха легенди, бяха оставили дълбоки следи върху преждевременно състареното му лице, и в леко налудничавото лукавство на погледа му. Той взе ръката на Фиделити, целуна я и я задържа в своята. Фиделити опита лекичко да се отдръпне, но дукът я държеше здраво. През цялото това време той й говореше с впит в очите й поглед, от който й се прииска да избяга презглава. Очите му като че ли проникваха до дълбините на душата й, гледаше я едва ли не като касапин, който оценява парче месо.

Когато кралят се приближи към тях под ръка с госпожа Палмър, Фиделити с радост се освободи от неговия плен.

Тя посрещна краля с реверанс и още веднъж потъна в дълбините на черните му очи. Този път обаче не беше толкова хипнотизирана, за да не забележи как Барбара Палмър свива здраво пръсти около ръката на краля — дългите й като на хищна птица нокти, се забиха в разкошния ръкав на кралската дреха и през ума на Фиделити мина мисълта, че госпожа Палмър с удоволствие би ги забила в нейното лице. Тя не пропусна и късия поглед, който кралят хвърли към Бъкингам. Дукът отговори на мълчаливата заповед на господаря си, като хвана братовчедката си под ръка и я отдръпна от краля.

— Хайде, Бабс — каза той на госпожа Палмър, — ела да потанцуваме.

— Не, Джордж! — протестира прелестната фаворитка.

Кралят обаче вече бе вдигнал ръката й от своята и я бе положил върху ръката на Бъкингам. Бунтовно пламъче светна във виолетовите очи на Барбара, но тя се остави дукът да я отведе към мястото за танци.

— Искате ли да танцуваме? — запита кралят с учудващо мекия си дълбок глас.

— Ако Ваше величество иска… — отвърна Фиделити.

Беше уморена, краката я боляха, но ако кралят имаше желание да танцува с нея, със сигурност нямаше да му откаже.

— Изглежда, първо казвам нещо, а после мисля. Може би е по-добре да се откажем.

Той сякаш бе отгатнал мислите й и Фиделити си спомни какво й беше казала Дивайна за увлечението на този мъж по красивите жени, за необикновеното разбиране, което проявяваше към чувствата им.

— Как намирате двора? — запита я той, когато двамата се оттеглиха край един прозорец, от който подухваше свеж бриз.

— Много е красив! И тъй вълнуващ!

Кралят се усмихна развеселено, точно както го правеха Скайлър или братовчедите й — усмивката на изтънчения придворен пред удивлението на непосветения. Фиделити усети как бузите й пламват в гъста руменина.

— Не се притеснявайте — каза любезно кралят. — Ние просто не сме свикнали да срещаме хора, достатъчно честни да си признаят, че нещо им е направило впечатление. Надпреварваме се да изглеждаме един от друг по-отегчени и отегчителни.

— Вие не бихте могли да бъдете отегчителен! — възкликна Фиделити, но като се сети с кого разговаря, отново се изчерви.

Високият смях на краля привлече вниманието към тях, както стояха така усамотени край прозореца, отделени от тълпата.

— Колко сте очарователна, скъпа моя — засмя се кралят. — Трябва да направим така, че по-често да ви виждаме в двореца. Разговорът с вас ми е безкрайно приятен.

Фиделити се сниши в реверанс и когато се изправи, видя как Барбара Палмър едва дочака музиката да спре, отдръпна се от братовчед си и хукна към краля. Той хвана двете дами под ръка и тримата заедно се отправиха към неспирно движещата се тълпа. Там Фиделити забеляза братовчедите си, увлечени в разговор с Йоркския дук, брата на краля, и със съпругата му, родена Ан Хайд, която беше дъщеря на кралския лорд-канцлер. Двамата бяха женени от една година и бракът им бе предизвикал обществен скандал, тъй като дукът бе наследник на брат си, докато Ан не беше от благороден произход, а и баща й не беше от най-обичаните личности.

Фиделити направи реверанс, когато я представяха на Йоркския дук. Той беше рус и синеок и както реши за себе си Фиделити, не беше и наполовина толкова привлекателен, колкото кралят. Дукесата беше невзрачна женица, изгубила наскоро детето, станало причина за прибързания й брак. Тя се усмихна на Фиделити, докато й я представяха: видът и беше добродушен и малко тъжен, Фиделити реши, че няма да е трудно да се сприятели с не твърде щастливата дукеса.

Кралят, госпожа Палмър, Йоркският дук и жена му се сбогуваха със семейство Уиндам и с Фиделити се вляха във водовъртежа на танцуващата тълпа. Но преди да изчезнат, Фиделити забеляза как Барбара Палмър се обръща и я фиксира с яростен поглед, който накара Хенри Феърфакс да избухне в неволен смях.

Дивайна се присъедини към смеха на съпруга си.

— Ти си истинска сензация — обясни тя на Фиделити. — Още с първото си посещение в двореца успя да натриеш носа на кралската любовница.

Злобният поглед на уязвената фаворитка обаче не успя да развали доброто настроение на Фиделити. Тя беше така запленена от бала, че не забеляза как Скайлър седи в едно отдалечено ъгълче и отправя ексцентрични комплименти към позастарялата и натежала, попрекалила с грима, но извънредно богата вдовица баронеса Ана Мелфорд.