Сандра Дюбай
Пламъкът на верността (3)

Глава втора

— Какво безсрамие! Какво нечувано безочие!

Ричард стовари юмрука си върху лъскавата повърхност на голямата дъбова маса в трапезарията. Чиниите и китайският порцелан издрънчаха, кристалните бокали се разлюляха застрашително. Слугите, които тъкмо внасяха блюда с гозби и кани с вино, трепнаха.

Сара, Фиделити и по-малките им братя — четиринадесетгодишният Натаниъл, дванадесетгодишният Джонатан и десетгодишният Джошуа — седяха с прилежно сведени погледи и само Елспет се осмели да отговори на избухването на съпруга си.

— Но, сър, в края на краищата те са ни роднини!

— Роднини! Срам ме е да помисля, че имаме една кръв с тях! — Ръката му притискаше към масата лист хартия с разчупен восъчен печат, целия изписан с паякообразни криволици. — Тръгват след краля във франция… самите те са обявени за изгнаници… и сега се връщат. Връщат се да осквернят добрите дела на Кромуел с нечестивото си поведение и искат да отседнат в дома ми!

— Ще бъде нехристиянско да им откажем подслон — настоя Елспет.

— Нехристиянско ли? — въздъхна Ричард. — Нехристиянско ли е да забраниш на разврата да влезе в дома ти…

Той погледна семейството си, насядало около дългата маса. Бяха съвсем обикновени на вид, само Фиделити изпъкваше сред тях като роза, израснала сред бурени. Красотата й беше наказание за него — струваше му се прекалено ярка, прекалено натрапчива. Изглеждаше му като подхвърлениче, като издънка на нацапотени и натруфени аристократи. Тревожеше се, че убежденията й може да не са достатъчно здрави, страх го беше от предстоящата й среща с обкръжението на братовчед му.

— Нехристиянско ли е да искаш да предпазиш семейството си от покварата на двора?

— Кога пристигат? — запита Елспет, а децата, които се предполагаше, че трябва да се интересуват само от собствените си работи и да не надават ухо към разговора на родителите си, стаиха дъх в очакване какво ще каже баща им.

Ричард погледна предизвикателното писмо.

— След две седмици — обяви той. — Но е пратено от Хавър преди доста време. Значи ще дойдат скоро.

Елспет наглеждаше подреждането на стаите и съставянето на менюто. Графът съобщаваше в писмото си, че ще го придружават неговата съпруга Дивайна^[1] (името й накара Ричард да настръхне), неколцина слуги и слугини и някой си барон Пиърпойнт със свитата си.

— Да довлече чужди хора в дома ми! Кой знае какъв е този Пиърпойнт? Ами тези наши роднини, дето се натискат да ни гостуват, какви ли хора са те всъщност?

Безнравствено или не, все пак предстоящото пристигане на графа и обкръжението му предизвика голямо оживление сред членовете на семейство Феърфакс. Фиделити се вълнуваше от възможността да опознае аристокрацията съвсем отблизо. Сара нямаше търпение да открие още недостатъци и да подхрани неприязънта си, а момчетата горяха от желание да научат повече за битките и приключенията, които баронът и приятелите му може би бяха преживели.

Хенри Феърфакс, граф Уиндам, пристигна във Феърфакс Хауз в една бурна вечер в началото на май малко преди вечеря. Докато новодошлите слизаха от конете си в малкия преден двор и конярите поемаха животните, Ричард строяваше в редица жена си и децата съобразно възрастта им в облицованото с тъмна ламперия преддверие. В трапезарията, намираща се в съседство, слугите подреждаха огромни количества храна и напитки за освежаване на гостите.

Фиделити тайничко се помъчи да скрие кичурчетата сребриста коса, изскочили изпод непорочно бялото було на главата й. Дрехата й, както забеляза с неудоволствие Сара, беше тъмносапфирена, в цвета на очите й. Сара я обвини, че е суетна и иска да привлича вниманието, но тъй като гостите вече влизаха, нямаше как да я пратят да се преоблече.

Сара пък, както прецени Фиделити, изглеждаше още по-безлична от обикновено. Беше се облякла във възможно най-неподхождащите за нея дрехи — в скучно кафяво, което правеше тъмнорусата й коса да изглежда грозно кафеникава и без всякакъв блясък. По-малката сестра сякаш искаше да оскърби гостите, отказвайки да си придаде по-угледен вид. Фиделити блестеше като истинска скъпоценност между майка си и сестра си.

След миг, който продължи едва ли не цяла вечност, двукрилата дъбова порта се отвори и Ричард влезе заедно с братовчед си.

Хенри Феърфакс подаде на един слуга влачещото се наметало и шапката с омърляни провиснали пера. Пооправи дрехите си и зачака жена му да свали измокрената от дъжда пътна наметка.

Барон Пиърпойнт не се виждаше никакъв, макар че Фиделити можеше да се закълне, че е зърнала три фигури начело на групата, която галопираше към портата. Щом видя обаче графиня Уиндам, всички мисли за отсъстващия барон моментално се изпариха от главата й.

Дивайна, графиня Уиндам, беше очевидно доста по-млада от съпруга си, комуто Фиделити даваше около четиридесет и пет години. Тя може би нямаше повече от тридесет и пет, но изглеждаше най-много на двадесет и две. Имаше светла коса — не светлоруса като на Фиделити, а златиста като узряло жито. Кожата й блестеше безупречно розова, малко по-наситена на бузите. Имаше тъмни очи с черни мигли и вежди и Фиделити с учудване забеляза, че и повърхността на клепачите й беше в тъмнокафявия цвят на очите. Устните й искряха в червено… господи, тя си беше боядисала лицето!

Фиделити се ококори. Никога не беше виждала тъй отблизо онова, което баща й наричаше „изрисувана жена“. Беше зашеметяващо! Дрехата на графинята бе от разкошен, лъскав виненочервен сатен, който шумолеше при всяко движение. На лактите, където свършваха сатенените ръкави, се диплеха, прихванати с шнурче, бухнали маншети от бежов тюл, набрани точно като тюлените волани на деколтето, което се спускаше скандално ниско, откривайки кръглите й гърди и трапчинката между тях.

Фиделити не сваляше очи от греховно обаятелното създание, докато графът разменяше любезности с Ричард и Елспет и им представяше съпругата си.

— Фиделити! — дочу тя гласа на баща си. — Това е твоят братовчед граф Уиндам.

Дори да бе доловил горчивата нотка в гласа на Ричард, при произнасяне на титлата му, графът не показа да го е забелязал. Той пое ръката на Фиделити и едва сега тя насочи вниманието си към него.

Граф Уиндам беше на средна възраст, малко по-висок от Ричард, може би около метър и седемдесет и пет, със сребрееща кестенява коса. В лице приличаше донякъде на баща й, макар чертите му да носеха неуловимия отпечатък на авантюризъм и бурно преживяна младост, които липсваха в изражението на Ричард Феърфакс. Очите на графа бяха тъмни и живи и Фиделити забеляза в тях учудване, породено от сравнението между нея и останалите деца в семейството.

— Сигурно сте били в много добро настроение, когато си я правили! — обърна се той нехайно към бащата на Фиделити, без да обръща внимание на неодобрителния израз, който забележката извика върху лицето на братовчед му. — Тя е красива като пролетно утро.

Графът повика жена си и докато тя се приближаваше, Фиделити долови сладостен аромат от дрехите на графинята — ами че тя си слагаше парфюм!

— Нали е красива, скъпа? — запита той, обръщайки Фиделити към Дивайна, без да пуска ръката на момичето.

— Прекрасна е! — кимна великодушно Дивайна Феърфакс. — Би била цяло събитие в холандския двор.

— Може би все още е възможно това наистина да стане — Пророни замислено графът. — Особено след като кралят се върне.

— Едва ли — възрази Ричард, заставайки между графа и най-голямата си дъщеря. — Нека сега минем в трапезарията. Приготвили сме нещо да се подкрепите.

Възрастните оставиха Фиделити и другите деца. Тогава Сара прошепна заговорнически:

— Виждала ли си друг път такава блудница?

— Стига си се изкарвала светица, Сара Феърфакс. Не съди другите — така пише в Библията.

— Тя разголва тялото си! — разсъждаваше Сара. — И лицето й е цялото изрисувано. Показва си дори долните дрехи!

— Долните дрехи ли? — Фиделити беше сигурна, че сестра й е загубила и малкото си здрав разум.

— Не видя ли?! Ония драперии на деколтето и по ръцете ги наричат „шемиз“ — то си е нещо като бельо!

Фиделити тъкмо щеше да каже на сестра си какво й е мнението за такива разсъждения, но Сара се фръцна и се запъти към трапезарията заедно с останалата част от семейството. Фиделити остана сама в хола, братята й бяха последвали графа и родителите си. Тя също тръгна натам, но в този миг двукрилата дъбова порта пак се отвори и заедно с дъжда и вятъра вътре нахлу още един мъж.

Беше в черно от глава до пети — от тъмната шапка с перо, нахлупена ниско над челото, през огромната черна наметка до тежките окаляни ботуши, които оставяха мръсни следи по лъскавия дървен под.

Фиделити замря на място пред застрашително извисяващата се над главата й фигура, която стърчеше поне на половин метър над нея. Не посмя да извика никого, стори й се, че самият дявол е изникнал от бурята и е влязъл в дома й. Двамата се гледаха мълчаливо няколко дълги секунди, преди един слуга да дойде, за да поеме шапката и наметката на мъжа.

Барон Скайлър Пиърпойнт стоеше пред Фиделити, развеселен от нямото й удивление. Той бе едър мъж със силно, мускулесто тяло, което напълно отговаряше на необикновената му височина. Широките рамене преминаваха плавно в стройна талия и изящни бедра. Загарът на лицето му подчертаваше сребристобелия блясък на светлорусите му коси и мустаци. Дрехата, която се показа изпод наметката, също бе черна. Под разкопчания кадифен жакет се виждаше кремава ленена риза, отворена до средата на гърдите, чиято широка яка лягаше свободно върху жакета. Панталонът бе напъхан във високи кожени ботуши за езда със сребърни шпори.

— Аз съм барон Пиърпойнт — каза той. Гласът му бе плътен, с кадифени нотки и тембър, топъл като веселите пламъчета в зелените му очи. — Пътувам заедно с лорд Уиндам.

— Да — промълви Фиделити. Погледът й се плъзна по дългите, чувствено виещи се къдрици на косата му, така различна от късо остриганите коси на познатите й младежи и тъй подхождаща на един истински кавалер. — Те отидоха в трапезарията.

— Разбирам — баронът оправи с небрежен жест набраните маншети на ръкавите си. — Колко мило, че са оставили такава хубавичка слугиня да ме отведе до там.

— Слугиня? — Обърканата Фиделити се смути от забележката му. — Мене ли имате предвид? Но аз не съм слугиня! Аз съм Фиделити Феърфакс. Графът е братовчед на баща ми и вие се намирате в бащиния ми дом!

Пиърпойнт избухна в нисък гърлен смях.

— Извинете ме, лейди Фиделити. Едва от няколко дни съм в Англия, и вече ме пронизват камите на гневни парламентаристки погледи!

Фиделити прие извинителния му поклон с израз, който трябваше да означава неохотно опрощение, обърна се към вратата на трапезарията и с жест покани Пиърпойнт да я последва. Той я настигна с една-две дълги крачки, протегна облечената си в кадифе ръка и й предложи да я съпроводи по краткия път към трапезарията.

Фиделити вдигна колебливо ръка и плахо я положи върху облечената в кадифе китка на барона. Пръстите й усетиха допира на меката материя. За пръв път й се случваше да докосва нещо толкова красиво и скъпо. Двамата тръгнаха мълчаливо през голямото помещение и тогава Фиделити долови още нещо под своята длан. Усещаше играта на мускулите му под кадифения ръкав. Той вървеше напред като жива статуя, но въпреки това момичето усещаше усилието на ръката му да се задържи протегната напред, Фиделити се осмели да погледне лицето на барона, но се издаде, вдигайки глава, за да го види. Главата й едва достигаше до рамото му. Когато тя вдигна лице, Пиърпойнт я погледна в очите и ъгълчето на чувствените му устни помръдна едва забележимо под грижливо поддържаните мустаци. Фиделити бързо сведе мигли и бузите й порозовяха. Когато стигнаха до вратата на трапезарията, тя отдръпна ръката си и влезе вътре преди барона.