Сандра Дюбай
Пламъкът на верността (31)

Глава тридесета

Фиделити се промъкна през красивата градинска порта от ковано желязо. Въздухът ставаше още по-студен и по-влажен, отколкото беше, докато погребваха Джон. Бухлатите тъмни облаци се бяха сгъстили още повече и закриваха изцяло небето, нямаше нито звезди, нито луна. Тя потрепери. Беше чувала, че избягали роби и индианци, които все още представляваха заплаха за района, предприемали нощни нападения. Забърза, когато чу някакъв шум в тъмното, молейки се само това да е някое животинче, което броди из храсталаците.

Напрегна очи, за да различи беседката в сгъстилата се тъмнина. Къде беше? Дали не се е объркала и не е отишла в невярна посока? Не познаваше много добре градините на Поплар Хил, само се беше поразходила из тях предния ден. Чудеше се дали да не се върне, преди да се е изгубила окончателно.

Една светкавица освети внезапно градините и този кратък миг беше достатъчен, за да види беседката недалече пред себе си.

Фиделити въздъхна с облекчение и забърза натам. Светкавицата оцвети бялата беседка в розово, но когато угасна, Фиделити продължаваше да я вижда като тъмен сив силует, изправен пред далечните дървета.

Беседката имаше проста, но елегантна форма. Колони, построени в кръг, поддържаха куполовидния покрив, под който се гушеха две малки пейки, обърнати една към друга.

Когато наближи беседката, Фиделити видя там Скайлър, който я чакаше, седнал на едната пейка. Той стана и излезе да я посрещне.

— Мислех, че няма да дойдеш — каза Скайлър, поемайки ръката й, и двамата влязоха в беседката.

— Казах ти, че ще се опитам. Трябваше да съм сигурна, че Мелинда е заспала, преди да изляза.

— Но мислеше да не идваш, нали?

Фиделити сведе поглед. Скайлър винаги усещаше намеренията й.

— Да — призна тя. — Така смятах.

Тя потръпна от внезапния полъх на вятъра, който духаше през колоните на беседката. Съжали, че е излязла така леко облечена, с тънката копринена нощница и наметалото. Скайлър бе в костюма от черен сатен, с който се бе явил на погребението, а над него носеше черно кадифено наметало, Фиделити му завидя за топлите дрехи.

Зачака с нетърпение той да заговори. Позволи му да седне по-близо, отколкото би допуснала при други обстоятелства.

— Ти трепериш — каза той най-накрая.

— Ами, студено е! — сопна му се тя.

— Трябваше да се облечеш, преди да излезеш — каза той.

Като видя, че тя се кани да каже нещо, побърза да продължи:

— Знам, не си искала да събудиш Мелинда Стантън. Признавам обаче, че изпитвам огромно удоволствие да те гледам в такова очарователно неглиже.

— Скайлър! — изрече тя заплашително.

— Съжалявам, скъпа.

Той метна края на наметалото си върху раменете й и я притегни към себе си.

При други обстоятелства тя веднага щеше да се дръпне, защото знаеше как й влияе близостта му, но сега топлината на тялото му беше като дар от небето и тя не можеше да се застави да се отстрани от него.

— Ще ми кажеш ли защо сме тук? — настоя Фиделити, когато той млъкна окончателно.

Скайлър продължи да седи мълчаливо и тя се учуди какво ли означава това мълчание. Когато обърна лице към него, той погледна надолу към нея и тя усети топлите му устни върху хладното си слепоочие.

— О, Скайлър, недей! — изстена тя.

Той беше така горещ, така защитена се чувстваше тя в топлата му прегръдка. Помъчи се със слабо движение да избяга от устните му, но те започнаха леко да целуват пръстите й. Фиделити поиска да се изправи.

— Добре — отстъпи той. — Седни. Ще съжаляваш, ако не останеш тук с мене.

— Затова ли ме повика тук, да съжалявам?

— Видях те днес на гробищата и исках да ти кажа колко много мисля за теб. Знаех, че много съм те наранил, когато се ожених…

— Доста небогоугодни мисли в момент, когато се предполага, че се молиш душата на Джон Хингам да намери вечен покой!

Скайлър се изсмя и поклати глава, разтърсвайки перата на черната си шапка.

— Душата на Джон Хингам най-вероятно ще намери вечния си покой в ада! И сигурно е отишла там. Дано сатаната запали огън под нея и заради мене.

— Скайлър!

Той се засмя още по-весело.

— Хайде, скъпа. Кога напусна Феърфакс Хауз? Преди една година ли? Или година и половина? Хайде, не оставяй пуританското си възпитание да изплува след толкова много време.

— Значи, единствената причина, поради която съм тук в тоя никакъв час и на този студ, е, за да чуя, че винаги те е било грижа за мене, независимо че се ожени за друга?

Тонът й беше извънредно саркастичен.

— Не можех да се оженя за тебе, вече беше омъжена.

— И бедна — добави тя. — Откровено казано, Скайлър, толкова пъти сме говорили за това, че вече не ми е интересно. Ако ме извиниш — и тя се отдръпна от него, замлъквайки за малко. — Това има ли нещо общо с факта, че Филип се връща след една седмица?

— Донякъде — потвърди той.

— И за това сме говорили вече.

Тя се опитваше да бъде твърда, да говори строго и отбранително, но пак трепереше и й се искаше да се вмъкне отново в топлата му прегръдка. Пребори се с това желание и продължи:

— В никакъв случай няма да се виждам с тебе, след като Филип си дойде, освен когато е неизбежно да се срещнем. Няма да разочаровам Филип, докато живея в Уилмингтън Хол, издържана от семейството му. — Тя изчака за отговор, но Скайлър мълчеше. — Е?

Той се усмихна.

— Много си хубава в черно, трябва по-често да носиш този цвят.

— Скайлър! — стрелна го разярена Фиделити. — Невъзможен си!

Тя подскочи, когато една светкавица удари наблизо в гората и гръмотевицата избоботи над Поплар Хил.

— Фиделити — Скайлър използва стряскането й, за да заговори отново, — мисля, че ще е по-добре да напуснеш Уилмингтън Хол. Това ще промени ли положението?

— Какво предлагаш?

— Можеш да дойдеш да живееш в Йоркби. Тогава няма да си задължена на Филип Уилмингтън.

Тя се загърна по-плътно в наметалото си.

— Съмнявам се дали жена ти ще се зарадва на присъствието ми в плантацията, която ти е купила, за да…

— Хайде, хайде — протегна ръка Скайлър. — Няма да говорим за финансовото ми състояние. Колкото до жена ми, ще се справя с положението.

Фиделити отвори широко очи.

— Но… невъзможно е да получиш развод, дори в Англия не е възможно! Освен ако с жена ти свидетелстваме си импотентен — и тя се усмихна лукаво.

— Искаш ли да разбереш дали жена ми има основание да ме обвини в подобно нещо? — запита той безочливо.

— Отклоняваме се от темата — сряза го тя незабавно. — Можеш ли да убедиш жена си да се върне в Англия? Децата от първия й брак са там, нали?

Скайлър поклати глава.

— Тя няма да замине. Поне докато аз съм тук. Доста много е инвестирала в мене.

— Тогава какво точно ми предлагаш?

— Има една виличка до Йоркби. Доста далече е от къщата, от другата страна на градините, стига се по една малка пътека до края на горичката. Много е красива, на един етаж, но е като миниатюрно имение. Има сервизни помещения, тухлена кухня, стаи за слугите, конюшня…

Той видя, че Фиделити се кани да го прекъсне и настоя:

— Наистина можеш да живееш там много удобно. Ще ти осигуря всичко, от което имаш нужда — слуги, кочияш, коне, лодка… всичко, каквото искаш.

Той спря за миг и вдигна яката на жакета си, защото заваля и макар че бяха вътре в беседката, покривът не ги пазеше от дъжда, който вятърът носеше на яростни струи.

— Никой няма да те безпокои.

Фиделити замълча за момент, дръпна напред качулката си и се изви с гръб към дъжда, който бързо проникваше през тънкото наметало и ефирната нощница.

— И ти ще идваш от време на време, така ли да го разбирам?

— Да, разбира се. Нали точно затова ти го предлагам?

— Как смееш! — В яда си тя забрави за дъжда и за студа. — Как смееш да ми предлагаш да напусна Уилмингтън Хол и да ти стана тайна любовница!

— В края на краищата — отговори той, като се изправи, — няма да ти е за пръв път да ми бъдеш любовница.

Фиделити остана права, шибана от вятъра и студения дъжд. Пресметливият му цинизъм идваше толкова скоро след уверенията му, че я обича… Беше смаяна. Той винаги умееше да остроумничи обедно, когато отхвърлеха някой негов каприз. Внезапно Фиделити разбра колко е смешна тук, застанала пред него, и се извърна рязко.

Изскочи от беседката, препъвайки се под дъжда и силния вятър. Не беше направила и няколко стъпки, когато усети пръстите му да хващат ръката й през мокрите дрехи. Тя се спъна, залитна и щеше да падне, но той я дръпна силно и я извъртя към себе си.

Фиделити започна да се бори с него, а дъждът се изливаше като из ведро отгоре им.

— Остави ме! — извика тя, докато гръмотевиците трещяха. — Пусни ме!

— Ти ме обичаш! Знам го, не можеш да ме излъжеш! — извика Скайлър, дръпна я и я стисна здраво. — Кажи, че ме обичаш!

— Мразя те! — изсъска Фиделити и вдигна глава към него; качулката й падна, а дъждът започна да мокри вече овлажнилата й коса. — Мразя те повече от всеки друг на света!

Той сграбчи косите на тила й, изви главата й назад и започна да я целува, а дъждът се лееше отгоре им.

Когато най-накрая я пусна, тя се сви на гърдите му и сълзите, които течаха от очите й, се смесваха с дъждовните капки.

— Признай си — заповяда Скайлър. — Признай, че обичаш мене, а не Уилмингтън.

— Защо? — хленчеше Фиделити. — Защо правиш това с мене? Имаш всичко, което си искал, защо не ме оставиш?

— Трябва да знам! Хайде, кажи ми!

Тя стоеше победена, с лице, притиснато към кадифеното му наметало. Да потвърди, че го обича, щеше да означава нещо повече от признание в любов пред него — така тя щеше да признае това и пред себе си. Накрая тя вдигна очи и погледна лицето, което се извисяваше над нея.

Ако се беше надявала да открие поне искрица съчувствие в погледа му, беше сгрешила. Ако се беше надявала да излезе с ненакърнена чест от тази схватка, очакванията й бяха излъгани. Знаеше, че няма да се измъкне от ръцете му, ако не си признае, а ако откажеше да го стори, щеше да стои тук така чак до зазоряване. Тя отвори уста, пое дъх, преглътна студения пронизващ нощен въздух и изрече:

— Да… да… обичам те. Никога не съм обичала друг, освен тебе, и бъди проклет заради това!

Отстъпи назад и побягна през градината към къщата. Не знаеше дали той я следва, но сред гръмотевиците чуваше победоносния смях на мъжа, когото сега мразеше със страст, подобна единствено на любовта, която беше изпитвала към него.

Докато тичаше обратно към къщата, Фиделити усещаше, като че ли градината е започнала да се върти пред погледа й, стъпките й ставаха все по-несигурни и започна неудържимо да я тресе. Досега беше изпитвала само неприятен студ, но сега студът ставаше непоносим, а от време на време я обливаха горещи вълни. Изпитваше непреодолимо желание да легне, но успя да се добере до градинската порта, а после и до къщата.

Когато стигна до каменната пътека в края на ливадата, през която тичаше, Фиделити се спъна и падна. Протегна напред ръце, за да се задържи, но одра дланите и коленете си в острите камъчета.

Най-накрая, когато почти беше изгубила надежда, че ще се прибере в къщата, тя достигна портата от ковано желязо и успя да я отвори достатъчно, за да се провре през нея. Изкачи с мъка трите стъпала и отвори вратата. Стори й се по-тежка, отколкото преди, когато бе излязла от къщата преди не повече от час. Мина през фоайето пред главния вход. Спря пред витата стълба, която водеше нагоре към стаята й през два етажа и през четири крила на къщата, Фиделити се отпусна тежко на първото стъпало и опря глава на причудливо оформената централна колона на стълбището.

— Госпожо? — разнесе се женски глас зад нея.

Фиделити отвори очи и видя едно младо момиче. То носеше черна нощница или нещо подобно, направена от вълнен плат.

— Какво? Ти коя си? — промълви Фиделити.

Не се сещаше да е виждала това момиче преди.

— Казвам се Роуз, госпожо. Господарят ми каза, че сега ще работя за вас. Прати ме да ви помогна да си смените дрехите и да ви сложа да си легнете.

— Господарят ти? Кой е господарят ти?

— Как кой? — учуди се момичето. — Ами, милорд Пиърпойнт!

Фиделити се вгледа в момичето. Беше почти на нейната възраст, ниско и набито, със златисти къдрави коси, Фиделити помисли, че трябва да го отпрати обратно при Скайлър. Раздразни се от неговата увереност, че я е спечелил — дотолкова уверен, че дори й беше намерил прислужница… но тази нощница, която носеше момичето, изглеждаше толкова суха и топла! Да си легне — това звучеше тъй хубаво, дори ако трябваше да го стори до похъркващата Мелинда Стантън!

Фиделити позволи на момичето да я придружи до приемната, да й помогне да съблече мокрото наметало и нощницата и да я изтрие с кърпата, извадена някъде изпод гънките на вълненото наметало. Вдигна ръце и Роуз нахлузи през главата й дебелата нощница. После отнесе някъде мокрите дрехи, които Фиделити беше съблякла. Не знаеше къде ги отнася тази Роуз, не искаше и да знае. Когато се върна, момичето помогна на новата си господарка да изкачи стълбите и я настани в леглото до Мелинда, която наистина похъркваше.

— Къде ще спя, госпожо? — попита шепнешком Роуз.

Фиделити само простена в отговор.

Усещаше как я наляга огромна умора, а така желаната топлина все не идваше.

— Къде ще спя? — повтори тихо Роуз.

— Там има диван — и Фиделити махна към тапицирания с брокат диван до прозореца. — Можеш ли да спиш на него?

— О, да, госпожо — усмихна се Роуз.

— Вземи юрган от скрина, ако искаш — Фиделити не съзнаваше какво точно казва.

— Да, госпожо. Благодаря, госпожо! Много ще ми хареса да работя за вас, повече, отколкото за лейди Пиърпойнт! Ужасна, отвратителна крастава жаба, кълна се! Извинявайте, че говоря така за благородниците, госпожо, обаче ако тя е благородничка, аз съм… — тя спря, осъзнавайки, че Фиделити вече спи дълбоко.

Роуз взе с усмивка един юрган от скрина при долния край на леглото и легна на дивана. Щеше да й хареса тази нова работа, сигурна беше! Наистина, лорд Пиърпойнт щеше да й липсва. Тя въздъхна — какъв красив мъж, Боже мой! Никога не беше спала с благородник, преди да започне да работи за лейди Пиърпойнт. Но сега, както говореха в Йоркби, тази млада жена щеше да се настани във виличката като негова любовница. Роуз й завидя. Но нали и самата тя щеше да живее там като прислужница. Лордът щеше да посещава господарката й, която сигурно някой път щеше да е неразположена. Не изглеждаше кой знае колко здрава. Роуз се зави и се усмихна на себе си. Да, колко хубаво щеше да бъде новото й положение — камериерка на госпожа Фиделити Феърфакс!