Сандра Дюбай
Пламъкът на верността (20)

Глава деветнадесета

Фиделити бавно отвори очи. Тъпа болка пулсираше в главата й, коремът я присвиваше и ужасно й се гадеше. Тя сложи ръка на стомаха си и се уплаши, като напипа ребрата си, стърчащи точно под кожата. Вдигна ръка към очите си и я загледа стреснато. Кожата й беше извънредно бледа и прозрачна, изглеждаше като тънка обвивка на стърчащите отдолу кости на пръстите. Когато очите й свикнаха със заобикалящата я среда, Фиделити, завесите бяха същите като драпериите покрай леглото. На пода имаше дебел и пухкав килим в същия зелен цвят, примесен със сребристо.

Фиделити стана, държейки се за колонката в ъгъла на леглото. Едва сега осъзна, че е облечена само в долната си риза, огледа се за роклята, но не я видя. Пипна предната част на ризата й забеляза, че е изцапана на места. Как се е изцапала толкова много? Колко време е стояла тази риза на гърба й?

Тя се придвижи бавно към прозорците и се опита да отвори вратата по средата. Беше заключена. Отстъпи малко встрани и дръпна завесата на единия прозорец. Хвана се за перваза и изтръпна, поглеждайки навън. Не виждаше нищо друго, освен вода. Странната й неустойчивост не се дължеше на слабостта й — чисто и просто тя се намираше на кораб!

„О, Господи!“, изстена тя. Значи това е имала предвид Барбара, като казваше, че иска да се отърве от нея. Но къде се намираше сега? Накъде пътуваше? Фиделити се вгледа във водния пейзаж зад прозореца, опитвайки се да зърне поне късче земя. Може би току-що са напуснали Англия… не, решително не виждаше нищо, което да прилича на земя. Тя се облегна на рамката на прозореца. Как би могла да се измъкне оттук? Къде щеше да иде?

Помъчи се пак да отвори вратата, но тя си стоеше все така заключена. Не че щеше да постигне нещо, ако вратата беше отключена — все едно, тя водеше към коридор, към някаква открита тераса, която опасваше кърмата на кораба. Оттам можеше да се достигне само до океана.

Тя чу как зад гърба й изтраква дръжката на друга врата. Обърна се. Освен тази пред нея в стаята имаше още три врати, но Фиделити нямаше откъде да знае накъде водят или пък у кого са ключовете от тях.

Залитайки от люлеенето на кораба, тя изтича към леглото и се гмурна в него. Зави се с чаршафите и издърпа кувертюрата чак до брадичката си. Чу как вратата се отваря и някой влиза в стаята. Опита се да си придаде спокоен израз. Стъпките приближиха до леглото, а тя се обърна към стената и изчака малко, за да овладее напълно треперенето, предизвикано от страха й.

Затвори очи тъкмо в мига, когато драпериите край леглото се дръпнаха встрани. Опита се да диша равно, но хлъцна изненадано, когато чу един мъжки глас да казва:

— Фиделити, знам, че не спиш. Чух те да се движиш из каютата.

Тя се обърна нерешително, разбирайки, че пазачът й я е разкрил и очевидно знае коя е. Седна и вдигна очи към лицето на своя тъмничар, а когато срещна погледа му, изпищя:

— Филип!

Филип Уилмингтън се усмихваше насреща й, дърпайки завесите около леглото. После леко се поклони и каза:

— Желая ви добър ден, мадам.

— Какво правиш тук?

Той седна на ръба на леглото.

— Аз съм, нека да го кажем така, капитанът. Ти се намираш на борда на моя кораб „Вирджиниън“.

— На твоя кораб? Ти си капитанът? Но, Филип, не знаех, че си моряк.

Той вдигна рамене.

— Докато кралят беше в изгнание, се позанимавах малко и с корабоплаване. Много роялисти се захванаха с това, само по този начин можехме да се измъкнем от кралството.

— Тогава как си…

— Как съм станал капитан ли? — довърши той изречението й. — Веднага след като те оставих в Уиндам Хауз, реших, че Англия ми е дошла до гуша, омръзнало ми беше да се правя на разбойник. Отидох в Америка. Нали ти бях казал, че брат ми живее във Вирджиния?

Тя кимна.

— Барон Уилмингтън.

— Да. Той заедно с няколко други благородници беше направил дружество за износ на зърнени храни от Америка, а от Англия пък докарваха в Америка неща, които там се намират трудно. А пък аз… е, не е необходимо да си най-добрият кандидат, когато брат ти е главен съдружник в компанията. Той искаше да ми осигури доходна професия и ето че сега съм тук.

— А успя ли да се справиш с всичко?

— Екипажът е опитен, а първият ми помощник е напълно квалифициран да ръководи кораба, но не иска да носи капитанската отговорност.

— О, Филип! Толкова се радвам, че те виждам!

— Наистина ли?

Фиделити се изчерви, защото разбра, че той не е забравил случката в Уиндам Хауз.

— Трябваше да останеш оная вечер.

— И да ви разваля срещата? Как стана така, че твоят благороден приятел те остави да се забъркаш в тия истории?

— Ожени се за пари и замина за Барбадос.

— И те изостави…

— Да.

— Как така попадна пак в ноктите на мъжа си?

Фиделити му разказа за двора, за краля, за това, как Барбара Палмър я беше предала на Никодимъс.

— И когато ме изнесоха от онази стая — завърши тя, — са ме довели при тебе.

Той се усмихна.

— Един довереник на мъжа ти ме уговори да откарам в Америка някаква жена и да я оставя там. Когато чух името Никодимъс Крайтън, не беше трудно да се досетя коя е жената.

Фиделити кимна и придърпа ризата, която се беше изхлузила от отслабналото й рамо. На устните й се появи тъжна усмивка.

— Станала ми е доста широка.

— Ти отслабна много, откакто те донесоха тук. Не знам какво са ти дали, но беше много болна.

— Колко време?

— Почти две седмици. Колкото можах, ти наливах по нещичко в гърлото, но това стигаше само да не умреш от глад.

— Благодаря ти, Филип, много съм ти задължена…

Едно почукване на вратата, откъдето беше влязъл Филип, прекъсна думите й. Той стана и я открехна, за да може да поговори с човека отвън.

Фиделити седеше на леглото си и не можеше да чуе думите, но разбра, че отвън стои някакъв мъж. Навярно беше член на екипажа. След миг Филип затвори вратата и се върна при нея.

— Трябва да изляза, след малко се връщам.

Фиделити кимна. Трудно й беше да възприеме факта, че той е капитанът на този кораб, но щом е така, значи има някакви задължения. Филип се наведе да я целуне, но тя се дръпна.

— Филип — усмихна се извинително Фиделити, — сигурно воня ужасно.

Той се изсмя.

— Няма да ти правя комплименти, но повярвай, на кораба човек свиква с далеч по-лоши неща. Моряците не обръщат толкова внимание на външността си, както придворните.

— О — възрази тя, — помирисвала съм и доста пияни придворни.

Двамата се засмяха и тя протегна лице, за да получи целувката му.

След като Филип излезе от стаята, тя си легна отново и се почувства толкова щастлива, колкото беше възможно при създалите се обстоятелства. Филип беше добър, той щеше да се погрижи за нея.

— Филип — запита Фиделити, когато той й донесе пълна купа с бульон за вечеря, — ще мога ли да се изкъпя?

— Не знам — отговори той. — Единствената прясна вода на борда е в цистерните долу в трюма. Тя е за пиене и не знам какъв ад ще настане, ако моряците разберат, че си топиш задничето във водата, която те биха могли да пият.

— Но, Филип, аз не използвам толкова много вода! Може би не да се къпя изцяло, само да се поизмия.

— Ще видя какво може да се направи.

Когато бульонът свърши, той отнесе купата и скоро след това пак се върна.

Отиде към една от вратите и я повика с жест:

— Влез за малко в тази стая. Ще те повикам.

Когато влезе в съседната каюта, Фиделити видя, че много прилича на нейната, но е ужасно разхвърляна. Всички дрехи, намятани безразборно по мебелите, бяха мъжки и тя разбра, че това е каютата на Филип. Беше свързана с нейната.

След малко той я повика. Като се върна в стаята си, тя откри там голямо корито.

— Моите хора донесоха това от трюма. Може да се измиеш с малко от тази вода, ще накарам да сложат варел за събиране на дъждовна вода на кърмата, да можем да събираме вода за тебе.

— Защо трябваше да влизам в съседната каюта?

— Защото не исках екипажът да те вижда в това — и той посочи към тъничката й долна риза.

— И аз съм мръсна, и ризата ми е мръсна. Предполагам, не са ми сложили някакви дрехи в багажа?

— Не. Мога да ти дам една моя риза, ако искаш да се преоблечеш. Поне е чиста.

— Благодаря ти. Много мило от твоя страна.

Той се отправи към вратата между двете каюти, но тя пак го повика:

— О, Филип! — Той спря полуобърнат. — Имаш ли четка за коса и някакъв сапун?

След като Филип донесе нещата, които му беше поискала, и затвори вратата зад себе си, Фиделити свали мръсната долна риза и я хвърли на пода. Сипа няколко кани вода в коритото и влезе вътре. Беше студена и толкова приятна, че тя прекара доста време в сапунисване и плакнене. Накрая коленичи вътре и изми косата си. Когато свърши, изтри тялото и изцеди влагата от косата си. После уви косата си с кърпата и навлече ризата на Филип. Тя стигаше под коленете, а ръкавите, които се спускаха много под края на пръстите й, трябваше доста да се навият.

Тя трепна, когато някой почука на вратата.

— Кой е? — запита стресната Фиделити.

— Кой мислиш, че може да е?

Филип влезе в каютата и й се усмихна.

— Никога досега не съм забелязвал колко е хубава тази риза. Фиделити се разкикоти.

— Капитане, как така твоята каюта е свързана с моята?

— Защото са част от един и същи апартамент — поясни той. — Брат ми и жена му ги ползват, когато пътуват на кораба.

— Значи това не е истинската капитанска каюта?

— Не, тя е горе, точно под най-горната задна палуба. Помощникът ми я ползва. Аз се настанявам там само когато брат ми и жена му пътуват с кораба.

— Какво да правя с водата?

— С водата?

Тя посочи сапунената вода във ваната.

— Ще се погрижа.

Той отиде до вратата между прозорците и я отключи. Върна се, вдигна коритото и го изнесе през вратата навън, Фиделити стоеше до него, докато той изливаше ваната в разпенената струя, точеща се зад кораба.

— Мога ли да изляза вън, Филип?

— Не и в този вид! — Той посочи нагоре, към друга такава тераса. — Не бива да се показваш много извън перилата. Никак не ми се ще да загубя някого от екипажа си, защото се е навел твърде много, за да те зяпа! — Той се върна в стаята, заключи вратата и й даде ключа. — Ела сега с мене, ще ти покажа откъде можеш да гледаш океана.

Филип я поведе към третата врата. Тя не беше заключена и когато излезе навън, Фиделити се озова на нещо като покрита тераска, обградена от всички страни, която висеше извън борда на кораба.

— И никой, освен мене, не може да идва тук, така ли?

— Никой. Има още една такава от другата страна на кораба. Удобство при бурно време.

В далечината Фиделити забеляза бързо движещ се кораб.

— Какъв е този кораб? — запита тя, сочейки към него.

— Точно заради него сме тук. Това е търговски кораб, а от другата ни страна има още един. Натоварени са със стока за Вирджиния.

— А този кораб натоварен ли е със стока?

— Не, с оръдия. Ние сме въоръжен ескорт и пазим търговските кораби от каперите.

— И каютите на брат ти са на този кораб? Мислех, че ще иска да е при стоката си на някой от другите кораби.

— Ако си в открито море и те нападнат капери, на кой кораб ще искаш да бъдеш?

Фиделити се засмя.

— Очевидно на този с многото оръдия на борда — съгласи се тя.

— Бързо схващаш!

Филип се извини и отиде при екипажа си, за да поеме командването. След като той си тръгна, Фиделити въздъхна, напусна кабинката за наблюдение и се прибра в каютата си. Помисли си, че все пак е имала късмет в нещастието си.