Сандра Дюбай
Пламъкът на верността (10)

Глава девета

Няколко секунди всички стояха безмълвни, след това Кейт избяга от стаята, оставяйки Фиделити и Никодимъс сами.

— Ето я скъпата ми женичка — отбеляза той саркастично. — Да не би случайно да си ме търсила? Възможно ли е да ти се е приискала моята компания?

— Не се ласкай толкова — каза сухо Фиделити. — Влязох в стаята си и чух гласове. — Тя поклати глава. — Чудех се защо плащаш на Кейт, след като никога не мога да я намеря, щом ми дотрябва камериерка.

— Не опитвай такива долни номера, не ти прилича.

— На тебе не ти прилича. Отвращаваш ме!

Никодимъс отметна назад грозната си глава и се разкикоти неприятно.

— Значи те отвращавам, а? А пък ти ме отегчаваш! Честно казано, скъпа, ожених се за тебе, защото ми беше дошло до гуша от жените от нашите среди. Блаженопочившата ми първа жена беше студена и превзета. Когато чух за твоя случай, помислих, че съм намерил тъкмо парче по вкуса си. Момиче като тебе, впуснало се в авантюра с някакъв кавалер под носа на родителите си, беше случай, който не бива да се изпуска. Нямаш представа колко разочарован останах, като разбрах, че си девствена! — Той въздъхна. — А аз се надявах… С една дума, по-добре родителите ти да те бяха оставили на твоя скъпоценен кавалер. Може да съм неприятно откровен, но твоите прелести са направо детински, упоритата ти скромност ми лази по нервите, пък и нямаш никакъв опит. Без съмнение твоят идеален Пиърпойнт щеше да ти се наслаждава, докато престанеш да бъдеш новост за него, а после щеше да те изостави.

— Можеше и да не бъда чак такова разочарование, ако имах учител, който да се държи по-различно от разгонена свиня!

Крайтън отново се разкикоти.

— Понякога си забавна. Добре де, тъкмо да понаучиш нещичко… само че трябва да си схватлива, а ти, за съжаление, изобщо не си.

— Така че ти се забавляваш със слугините!

— Да не би да ревнуваш? Може и да се насиля да прекарвам повече време в леглото ти.

Фиделити направи гримаса.

— Не си прави труда.

И докато се обръщаше, прибирайки се в стаята си, тя чу как Крайтън отново се разкикоти.

 

 

Фиделити вървеше бавно по пътеката, която водеше от заснежените градини към терасата, заобикаляща задната част на къщата. Домът беше тих: гостите, дошли за Коледа и новогодишните празници, си бяха тръгнали. Отминаха тържествата, съвсем различни от веселите, фриволни забавления, с които дворът и много домакинства в цяла Англия отбелязваха Рождество и Нова година, Фиделити се радваше, че сезонът на празниците най-после свършва. Уморяваше се да приема гости и да връща визитите, особено мразеше тя да ходи на гости, защото навсякъде се чувстваше нежелана. Търпяха я, защото беше съпруга на Никодимъс, но й се даваше съвсем ясно да разбере, че домакините не виждат тя да е поправила особено много поведението си през месеците след женитбата.

Фиделити тъкмо отпъждаше неприятните спомени, когато чу стъпки зад себе си. Обърна се и видя Джейми Бойър, който бързаше по тясната пътека.

— Добро утро, Джейми — усмихна се тя.

— Добро утро, госпожо. — Непохватният му поклон накара Фиделити да се изсмее.

— Джейми, какво се разбрахме?

— Съжалявам — и той направи пауза, както винаги, когато се обръщаше към нея с кръщелното й име, — Фиделити.

— Какво правиш тук?

— Ами… помислих, че може би искате да пояздите.

Фиделити се усмихна, защото бе съобщила, че известно време няма да излиза на езда. Но Джейми беше извънредно чувствителен, а и много добре осъзнаваше огромната разлика в социалното им положение.

— Днес едва ли ще яздя, Джейми. Нещо не ми е добре.

Джейми я изгледа обезпокоен.

— Да не сте болна?

— Не, може би съм яла нещо развалено.

Тя имаше основание да подозира, че е бременна, въпреки че възможността да носи дете от Никодимъс Крайтън я ужасяваше. Като видя загрижеността и възхищението по лицето на Джейми, Фиделити не се реши да му каже за съмненията си. Не искаше да му напомня, че макар той да владее голяма част от чувствата й, единствено съпругът и има право върху нейното тяло.

— Сигурна ли сте? Може би ще искате…

Фиделити го накара да замълчи, слагайки ръка върху неговата.

— Не, Джейми, наистина съм добре.

— Чудесно. — Той изглеждаше разколебан и като нямаше основателна причина да продължи разговора с нея, не знаеше какво да прави. — Ами аз да се връщам при конете.

— Добре, Джейми. Благодаря за вниманието.

Тя пак докосна ръката му, надигна се на пръсти и го целуна по бузата.

Лицето му стана пурпурно и той избяга тромаво. Докато Джейми бързаше към конюшнята, Фиделити се усмихна и тръгна към къщата. Пътеката обаче беше опасна с неравния си лед, замръзнал отново, след като се бе размразил под стъпките им. След няколко крачки обаче тя се подхлъзна и падна с вик върху твърдия грапав лед.

Джейми дотича след миг.

— Фиделити! Добре ли сте? Нека да ви помогна!

Ръката й кървеше — беше порязала дланта си на острия лед. Джейми извади една голяма груба кърпа и я превърза, след това я вдигна леко, сякаш беше дете, и я отнесе в къщата.

Фиделити се разхождаше напред-назад в стаята си. Джейми я беше отнесъл там и бе викнал Кейт и една прислужничка да й помогнат. Преоблякоха я и промиха ръката й. Беше замаяна и нещо се люшкаше в стомаха й. Подозираше, че се е натъртила при падането, и очакваше цялото й тяло да е в сини и морави петна.

Фиделити се бе облегнала на камината, когато влезе Никодимъс.

— Както виждам, минало ти е.

Тя не си направи труда да се обърне към него.

— Мисля, че вече съм добре.

— Колко мило от страна на твоя млад коняр да те донесе в стаята ти — прозвуча подигравателно гласът му.

— Наистина много мило. Не беше длъжен да ми помага.

— Не се и съмнявам, че само е чакал удобна възможност да намери пътя към спалнята ти.

Фиделити се обърна разярена:

— Джейми не е такъв…

— Значи, Джейми? — Червендалестата физиономия на Никодимъс изразяваше невинно учудване. — Възможно ли е, госпожо, да сте се върнали към старите си номерца? Както се вижда, имате слабост към красиви мъже.

— Мислиш за мръсни неща, както обикновено — отклони разговора Фиделити. — Кажи, моля те, имаш ли изобщо някаква представа какво значи да си дори мъничко красив?

Потъмнялото от яд червендалесто лице на Крайтън беше наградата й за това остроумие, тя с радост видя как се издуват вените по челото му и по дебелия му врат. Но той се опита да подмине небрежно обидата.

— Няма значение какво правите, госпожо, стига само да го вършите дискретно. Но от барон да се прехвърлите на коняр, това си е живо падение, не е ли така?

Фиделити презрително вирна брадичка.

— Когато родителите ми ме напъхаха във вашето легло, паднах толкова ниско, колкото изобщо е възможно.

С едно движение, учудващо бързо за човек с неговата фигура, Никодимъс преодоля малкото разстояние помежду им и със страхотен удар я просна на пода. При падането тя се удари в ръба на гардероба. И докато лежеше безпомощна на килима, Фиделити видя как съпругът й напуска стаята, без да погледне към нея.

По-късно през нощта Фиделити се увери, че наистина е била бременна. Защото същата нощ дойде и неочаквано бързият край на бременността й.

 

 

Времето започна да се затопля и по пейзажа около Крайтън Манър ясно се виждаше, че пролетта настъпва.

Фиделити скиташе из градините на имението, търсейки първите пролетни пъпки в храстите и по дърветата. Интересуваше се от това, за да има претекст да прекарва някак дългите часове между ранната утрин, когато ставаше от сън, и ранната вечер, когато се оттегляше за почивка. Осемнадесетият й рожден ден мина незабелязано, защото Джейми не знаеше, че тя има празник, а Никодимъс не го беше грижа. Животът в имението бе една непрекъсната скука. Нищо не се променяше. Седмица след седмица слугите вършеха монотонно всекидневните си задължения, а Фиделити и Никодимъс се отдаваха всеки на своите развлечения. Основното забавление на Никодимъс беше Кейт и Фиделити бе много доволна от това, защото колкото повече време прекарваше той в леглото на камериерката й, толкова по-рядко се сещаше да идва в нейното. А за Фиделити нямаше забавления в истинския смисъл на думата. Бе странно потисната, откакто през онази нощ изгуби детето си. Странно наистина бе това усещане, защото в никакъв случай не би се зарадвала на възможността да роди дете на Никодимъс Крайтън, но все пак Фиделити тъгуваше. Оттогава Никодимъс идваше рядко в леглото й и тя го приемаше в летаргична отпуснатост. Нейното отвращение към него беше привидната причина той да я посещава толкова нередовно, защото колкото по-пасивна беше тя в прегръдките му, толкова по-рядко търсеше компанията й той. Сега почти не й обръщаше внимание, но Фиделити имаше чувството, че го интересува само къде отива тя да язди и кой я придружава.

След помятането Джейми се отнасяше към нея като към извънредно крехък и скъпоценен предмет. Винаги се грижеше тя да не язди твърде продължително или по неравна местност, за да не й стане нещо. Беше наблюдателен и загрижен, винаги под ръка, дори когато Фиделити не го виждаше къде е.

Веднъж рано сутринта тя се опита да премести тежката каменна пейка през градинската алея, за да се качи на нея и да види какво има в една масивна каменна ваза. Едва бе помръднала клатещата се пейка, когато Джейми изскочи отнякъде и хукна към нея.

— Фиделити — извика той, без да се замисли, преди да произнесе името й, — не се захващайте с това, много е тежко.

Фиделити се усмихна. Хубаво й беше да се отнасят така с нея. След месеците унижение изведнъж се чувстваше обект на нечии грижи. Тя се дръпна и загледа как Джейми премества пейката до вазата.

— Благодаря, Джейми. Нямаше да се справя сама.

И тя се усмихна, когато видя как той се изчервява. Беше толкова мил младеж, толкова внимателен и толкова красив…

Фиделити му позволи да й помогне да се качи на пейката и да застане до нея, крепейки я през кръста, за да не падне. Във вазата нямаше нищо, освен боклуци и останки от някакви счупени съдове. Тя изчака Джейми да скочи от пейката и протегна ръце към него, за да я свали долу.

Краката й стъпиха на земята, но вместо да я пусне, Джейми я притегли към себе си. За миг Фиделити се стресна, но целувката му бе така различна от тези на съпруга й, бе толкова въздушна и нежна. Колкото и непочтено да беше спрямо нищо неподозиращия Джейми, Фиделити се пренесе на друго място и в друго време. Беше отново в конюшнята на Феърфакс Хауз с мъжа, когото не бе престанала да обича. Скайлър Пиърпойнт бе сега с нея в градината на Крайтън Манър. Неговите устни целуваше тя, усещаше неговата прегръдка.

Когато Джейми я пусна, тя отвори нерешително очи и го погледна стресната.

Като я видя така объркана, Джейми се обезпокои, но взе смущението й за тревога.

— Аз… съжалявам — заекна той. — Не биваше…

— Няма нищо — успокои го Фиделити.

Тя разбираше, че бе успяла да плени Джими, извиквайки отново спомена за Скайлър Пиърпойнт в живота си.

Джейми хвана ръката й и тревогата в гласа му я сепна:

— Сърдите ли ми се? — попита той.

— Не, няма нищо, Джейми.

И преди да успее да каже още нещо, младежът побягна към къщата.

Фиделити се втурна веднага след него, подминавайки сепнатите прислужнички. Не чу готвачката, която искаше да я пита какво да готви за обед. Спря чак в стаята си и дори там не намери усамотение.

Кейт сгъваше някакво бельо в стаята й. Когато видя господарката си да влиза, тя се обърна към нея с многозначителна усмивка:

— Виждам, че вашият млад коняр умее и други неща, а не само да кара коне.

— Млъкни! — викна Фиделити.

Връзките на тази жена с Никодимъс не позволяваха на Фиделити да я изгони. Можеше само да й забрани да влиза в стаята й в нейно присъствие, което щеше да съкрати съществено задълженията на Кейт, изпълнявани с такова видимо пренебрежение.

— Излизай!

— Да, госпожо!

Злорадото озъбване на Кейт показа, че е очаквала тъкмо това. Преди да излезе, тя се обърна и подметна нахално:

— Няма съмнение, че Никодимъс ще се заинтересува как се държите със слугите на публично място.

Фиделити се направи, че не е забелязала безочието й, не даде да се разбере колко я бе засегнала нейната забележка. Успокояваше се, че Никодимъс не го е грижа какво прави тя. Все пак заключи вратата и пусна завесите, надявайки се той да не си направи труда да се спречка с нея след случилото се в градината.

 

 

Фиделити се събуди в късния следобед. Беше развила способността да заспива по всяко време и да спи дълго, за да минава някак времето, когато няма друго какво да се прави. Тя лежеше в тъмната студена стая и мислеше дали вече не са я викали за вечеря, когато чу тичащи стъпки, които се приближаваха към стаята й, и гласове в двора под прозореца.

Тя нахлузи набързо обувките си и се наметна с леко наметало, долавяйки същевременно думите „нещастие“ и „хамбар“, които се набиха в ушите й сред всеобщата глъчка в къщата и двора.

Тя изтича през опразнената къща и излезе през задния вход, който водеше към стопанския двор на имението. Когато изскочи навън, видя къде са отишли всички — тълпа смълчани слуги, коняри и други работници се бяха скупчили пред един от хамбарите и зяпаха нещо. Щом наближи, видя как погледите се обръщат към нея, а шепотът утихна. Тъкмо понечи да влезе в хамбара, когато съпругът й изникна от вътрешността му и й препречи пътя.

— Какво става, Никодимъс? — запита Фиделити. — Какво се е случило?

— Младият ти приятел мастър Бойър преживя неприятна случка. Май срещата ви днес в градината много го е разсеяла.

Фиделити забеляза мазно ухилената физиономия на Кейт, но се помъчи да не й обръща внимание. Тревожеше се за Джейми. Опита се да заобиколи набитата фигура на мъжа си и да влезе в хамбара, но той не й позволи.

— Никодимъс, моля ти се! — извика тя. — Остави ме поне да му помогна!

Видът на Никодимъс изразяваше пълна незаинтересованост.

— Не си прави труда, скъпа. Май някой е имал непредпазливостта да остави току-що наточена коса не където трябва и твоят приятел, несъмнено все още замаян от прелестите ти, за свое нещастие е паднал върху нея. — Фиделити изкрещя и отново се опита да го избута настрани, но той не помръдна. — Стой си на мястото, Фиделити! — заповяда той. — Нищо не можеш да направиш. Сега разстоянието между шията и главата на твоя скъпоценен Джейми е доста голямо.