Сандра Дюбай
Пламъкът на верността (13)

Глава дванадесета

Фиделити въздъхна доволно, докато гледаше как Скайлър се облича. Тя лежеше в голямото легло с балдахин, което споделяше с него от пристигането си в Лондон преди близо два месеца.

— Скайлър — изрече тя с въздишка, — наистина ли трябва да тръгваш?

— Да — отвърна той, напъхвайки кремавата ленена риза в панталоните. — Много важно е да ида рано в Уайтхол. Най-удобно е да помоля негово величество за няколко думи насаме, докато се разхожда сутрин.

Фиделити седна в леглото.

— Това означава ли, че все още имаш намерение да напуснеш Англия?

Той седна на ръба на леглото, връзвайки шарфа на врата си.

— Да, все още искам да замина. Но напоследък срещам пречки.

— Какви? — заинтересува се тя с надежда тези пречки да го задържат още малко при нея.

— Разбрах, че от краля мога да получа само земята. Все още нямам пари, за да я обработвам.

— И какво ще правиш?

— Ще намеря богата стара дама, която иска млад съпруг в леглото си. — Той се изкиска, но в тона му се промъкна горчивина; забеляза израза на Фиделити и брадичката й, която почна да трепери. — О, Фиделити, мислех, че си достатъчно пораснала, за да ме разбереш. Успехът ми зависи единствено от това да намеря пари, за да ги вложа в култивиране на земите, които негово величество ще ми дари.

— Но, Скайлър…

Той се изправи.

— Никога не съм те лъгал по този въпрос — изрече той твърдо. — Още преди една година ти казах какви са плановете ми. Твърде усилено работих, за да се отказвам тъкмо сега.

— Но, Скайлър…

— Не, Фиделити. Сега трябва да тръгвам.

Той се отправи към вратата, отвори я и преди да напусне стаята, се обърна отново към нея. Тя още се гушеше в леглото.

— Ако предпочиташ — чу тя хладно изречените му думи, — ще говоря с лейди Уиндам да преместят нещата ми в друга стая.

И без да дочака отговор, затръшна вратата зад себе си.

И Скайлър наистина изпълни заплахата си. Когато Фиделити се върна след изморителните проби на своите нови тоалети, всичките му дрехи липсваха от гардеробите и скриновете. Не само бе изнесъл вещите си от стаята й, но както научи по-късно Фиделити, бе накарал да ги пренесат в малък апартамент в Уайтхол, тъй като бе назначен за придворен на спалнята на крал Чарлз II.

Фиделити нямаше много време да скърби задето Скайлър е напуснал Уиндам Хауз. Дните й бяха запълнени с проби на нови рокли, наметала, обувки и всякакви, дори най-интимни принадлежности на дамския тоалет. Учеха я как да говори, как да ходи, как да си служи с ветрилото. Вземаше уроци по френски, по танци, учеха я да говори правилно родния си английски език (както казваше преподавателят, провинциалното й произношение щеше да я изложи непоправимо), преподаваха й елементарни знания по музика и история. Трябваше да я представят на двора в края на май, по-точно на двадесет и девети. Тогава беше рожденият ден на краля и същевременно първата годишнина от връщането му в Лондон, за да заеме отново престола. Дивайна смяташе, че представянето на една млада и красива жена ще бъде уместно допълнение към всеобщите празници.

Това обаче нямаше да бъде първият път, когато Фиделити щеше да види негово величество. Братовчедите й бяха обещали, че ще може да наблюдава кралската процесия в деня преди коронацията му.

Красивата зора на двадесет и втори април премина в хубав слънчев ден. Безчислени тълпи запълваха пътя, по който щеше да мине Чарлз, от Лондонската кула до двореца Уайтхол.

Процесията се движеше бавно по обсипаните с цветя улици. Градските стражи напразно се опитваха да удържат хората, които напираха да докоснат дрехата на краля или поне ресните, висящи от седлото му. Специално издигнатите платформи стенеха под тежестта на скупчилите се хора. Когато негово величество минаваше под триумфалните арки, обграден от своите придворни, министри, стражи, наемници, слуги и пажове, той приемаше възторжените поздрави на поданиците си и се усмихваше на красивите жени по балконите и прозорците, надвесени над шествието.

Сардоничен по природа Чарлз Стюарт в този миг се забавляваше с ирониите на съдбата. Мисълта, че същите тези тълпи, които днес се събираха да зяпат разкошната, пъстра и бляскава процесия, се бяха блъскали и крещели и преди единадесет години пред Банкетната зала на Уайтхол, когато брадвата на палача сложи край на живота и царуването на баща му Чарлз I — тази мисъл му се виждаше извънредно забавна.

Кралят кимаше и се усмихваше на тази изменчива и непостоянна тълпа. Тя бе ликувала при екзекуцията на Чарлз I, беше посрещнала с пламенни приветствия Оливър Кромуел, а сега изпадаше в луд възторг, изпивайки с очи потъналата в сребро, злато и скъпоценни камъни процесия на Чарлз II.

Фиделити стоеше на покрива на Уиндам Хауз заедно с Дивайна Феърфакс. Денят бе топъл и слънчев. За да предпазят кожата си и да засенчат очите си, двете бяха сложили широкополи мъжки шапки, украсени с пера, които се вееха на свежия пролетен ветрец, подухващ иззад гърба им откъм Темза.

В далечината, отвъд широката поляна и от другата страна на стената се люшкаха тълпите, блъскащи се по улицата. Слънцето позлатяваше хората, конете и каретите от кралската процесия.

Фиделити гледаше как шествието минава бавно по пътя си към Уайтхол и слушаше Дивайна, която й сочеше русокосия Йоркски дук Джеймз — брат на краля, кметът на Лондон, главният шамбелан на Англия, началникът на стражата, маршалът на двора, както и безбройните придворни, стрелците от кралската стража и техните сержанти. Двете жени напразно се опитваха да зърнат граф Уиндам и Скайлър Пиърпойнт, макар че — за голямо забавление на Дивайна — Фиделити се правеше, че изобщо не я е грижа дали ще забележи последния или не. Най-накрая един силен приветствен рев, който се разнесе отдалеч по улицата, възвести идването на самия Чарлз II.

Фиделити впи поглед в блестящия, забележителен мъж, който яздеше един също тъй прекрасен кон. Беше изключителен, реши тя. Яздеше великолепно, а високият му ръст — над метър и осемдесет — личеше дори отдалече, както седеше изправен на седлото. Макар че Фиделити не можеше да различи чертите на лицето му от толкова далече, а и то бе засенчено от шапка с кичур пера, прихванати с диамантена брошка, тя зърна лъскавата му гарвановочерна коса, чиито естествени къдрици падаха свободно по гърба и раменете. Той кимаше на стълпените хора, които приветстваха шествието му по Странд и когато мина край Уиндам Хауз, погледът му се спря на двете елегантни жени, чиито силуети се очертаваха на фона на ясното априлско небе.

Фиделити смъкна без колебание шапката, украсена с пера, и започна да маха на краля, а достигащата до бедрата й сребриста коса се вееше като светъл облак покрай главата й.

За свое учудване тя видя как високият строен мъж, възседнал красивия си кон, свали шапка и й кимна. Дори от голямото разстояние Фиделити успя да забележи как устните му се разтварят в усмивка под черните мустаци. Той нахлупи отново шапката си и отмина, а Фиделити се извърна смаяна към Дивайна:

— Той ме видя! — възкликна тя. — Кралят ме забеляза!

Дивайна се усмихна. Искаше й се отново да е на осемнадесет години и също така наивна.

— Да, забеляза те. Ти съмняваше ли се? — и тя се засмя на учудената физиономия на Фиделити. — Знаеш ли какво ще стане сега? При първия удобен случай негово величество ще се опита да разбере името на красивата жена, която е забелязал на моя покрив.

Фиделити я изгледа смаяна:

— Значи, мислиш, че ме е запомнил?

Графинята избухна в смях.

— Нашият крал помни красивите жени дълго след като е забравил всичко друго.

Фиделити впери поглед в далечината, опитвайки се да различи фигурата на краля, който бе отминал вече към Уайтхол. Загуби интерес към процесията, разочарована от това, че за нея няма да има място в галериите на Уестминстърското абатство, където на другия ден щеше да се състои грандиозната коронация на краля.