Сандра Дюбай
Пламъкът на верността (36)

Глава тридесет и пета

Веднага щом лодката на семейство Уилмингтън хвърли котва в пристанището на Уилмингтън Хол, Фиделити скочи на брега. Тя се затича към мъжете, които усилено товареха корабите, и хвана за ръкава първия помощник на Филип.

— Мастър Макрей — каза тя, стискайки грубата тъкан на ръкава му, — знаете ли къде е Филип?

— Капитанът отиде в къщата да вземе някои документи и книжа.

Без да дочака Роуз или някого от другите, които тъкмо слизаха от лодката, Фиделити се затича по пътеката към къщата и изкачи на бегом стълбите. Сблъска се с Филип във фоайето на горния етаж. Ръцете му бяха пълни с книжа.

— Филип! — извика тя и го прегърна здраво, без да мисли за книгите и документите му.

— Хареса ли ти балът? — запита той.

Тя се изчерви и отстъпи назад. Възможно ли бе да е научил за Скайлър и вилата? Не, реши тя, не може да е разбрал.

— Ужасно беше! По-добре да си бях останала у дома! — Това поне беше истина. — О, Филип, ела и седни за малко!

Той поклати глава.

— Не мога. Трябва да тръгваме. Веднага щом мадам и мосю Дьо Сен Кентен се върнат, трябва да видят как е настанен багажът им и след това потегляме.

— Но, Филип…

— Вече говорихме за това толкова пъти, Фиделити.

Той задържа книжата си с една ръка и я прегърна през кръста с другата. Притегли я към себе си я целуна толкова страстно, толкова чувствено, колкото не беше го правил от месеци насам. Тя се прилепи към него, но той я отстрани внимателно.

— Трябва сега да се сбогуваме, Фиделити. Имам още много работа и — нека бъда съвсем откровен — не бих понесъл да плачеш и да тичаш подир кораба. Мисля, че ще е най-добре да останеш тук, докато отплаваме.

— Да остана тук? И да не съм на пристанището, когато потеглиш?

— От прозорците ти се вижда част от реката. Можеш да идеш и в моята стая. Но вече ти казах всичко, което исках да ти кажа, знаеш какви са чувствата ми. Сбогом, Фиделити. Трябва да вървя, тези книжа вече много ми натежаха.

Той се обърна, оставяйки я зад гърба си, и се отдалечи, без да погледне повече към нея.

— Филип! — извика Фиделити умолително, докато той слизаше по стълбите.

Филип не отговори, но точно преди да завие и да слезе на долния етаж, се обърна и в краткия му поглед Фиделити прочете, че няма да позволи никакво неподчинение.

Тя се затича по коридора, втурна се в стаята си и стигна до прозореца точно навреме, за да го види как отива към корабите, носейки книжата си. Притисна лице към меката тъкан на завесите.

— Филип! О, Филип! — отрони се от устните й. — Направих избора си! Реших!

Филип се изгуби зад дърветата, Фиделити се отлепи от прозореца и се тръшна на леглото.

Не вдигна очи и когато в стаята влезе Роуз с балната й рокля от предната вечер.

— Госпожо — изрече плахо момичето, преди да види, че господарката й лежи простряна напряко през леглото, — повикаха всички прислужнички на лейди Уилмингтън да помагат на мадам Дьо Сен Кентен да си стегне багажа. Лейди Уилмингтън пита може ли и аз да ида да помогна.

Не получи никакъв отговор и погледна през рамо, докато окачваше в килера златисто-черната рокля. Видя легналата Фиделити и извика:

— Госпожо, какво ви е? Да не сте болна?

Фиделити се надигна на лакът.

— Не, не съм болна. Какво казваше за мадам Дьо Сен Кентен?

 

 

Филип стоеше на палубата на „Вирджиниън“ и наблюдаваше как товарят багажа на неговите пътници. Скоро щяха да отплават, помисли той. Видя как на борда се качват група прислужнички, натоварени с кутии и сандъци. Денят беше хладен и ветровит, вятърът раздърпваше наметалата и качулките им. Филип погледна над главите им и забеляза един самотен конник, който наближаваше кея. Изруга през зъби, защото разпозна представително облечената фигура на Скайлър Пиърпойнт.

— Какво иска това копеле? — рече си Филип.

Един моряк, който правеше нещо наблизо, погледна към Скайлър, който дръпна юздите на коня и скочи на земята.

— Може да иска да си купи билет, капитане.

Филип се изсмя късо.

— Ще го взема само за половината път. После може да плува до Англия.

И с примирена въздишка се запъти към Скайлър, който тъкмо се качваше на кораба.

— Какво мога да направя за вас, Пиърпойнт? — запита той.

Упорито пропускаше да го назовава с титлата му, а нещо подсказваше на Скайлър, че не бива да настоява.

Скайлър вдигна рамене.

— Дойдох по-скоро да видя как си вършите работата, Уилмингтън. Знаете, всеки добър работодател трябва от време на време да инспектира как се управляват инвестициите му.

— Инспектирайте всичко, каквото поискате — каза Филип и се отдръпна, защото лейди Уилмингтън и мадам Дьо Сен Кентен тъкмо се качваха на кораба, придружени от тълпа прислужнички.

— Добро утро, уважаеми дами — усмихна се Скайлър.

Той се поклони над ръката на маркизата и изрече с очарователен тон:

— Надявам се, че балът ви е харесал, мадам.

— О, да, наистина, мосю — съгласи се тя. — Ние с Гастон сме ви много благодарни за вашата любезност.

— Удоволствието беше изцяло мое, уверявам ви — каза той. — Лейди Уилмингтън, надявам се, че и вие с лорд Уилмингтън сте се забавлявали добре.

— Да, наистина — отвърна баронесата.

Скайлър хвърли поглед към Филип.

— Знам, че и госпожа Фиделити се е забавлявала добре.

Филип отмина с мълчание предизвикателството и отиде да помогне на маркизата да упъти прислужничките си към каютата, определена за нея и за маркиза.

— Знаете, ли, мосю Уилмингтън — засмя се маркизата, — винаги, когато тръгвам на път, ми се струва, че багажът ми нараства. Струва ми се, че всеки път трябва да се опаковат и товарят все повече и повече неща.

— Хубавата жена има нужда от хубави дрехи — отвърна галантно Филип и маркизата се изкиска.

Тя тръгна по една стълба нагоре и поведе прислужничките след себе си към своята каюта. Филип отстъпи назад, блъсна се в едно момиче с кървавочервено наметало и се удари в тежкия сандък, който стърчеше в ръцете й.

— Извинявам — промърмори той.

Взе сандъка. Стори му се извънредно тежък.

— Тоби! — викна той и един моряк дотича при него. — Помогни на момичето, занеси тоя сандък долу.

Морякът нарами сандъка, а прислужницата, която не вдигаше главата си, скрита под широката и нахлупена над сведените очи качулка, направи малък реверанс и побърза след моряка, който носеше товара й.

— Уилмингтън!

Скайлър пак изникна край него.

— Ако имате някакви въпроси — озъби се Филип, — можете да питате брат ми. Чака ме много работа.

— Тази работа включва ли сбогуване с една дама, позната и на двама ни?

— Това не ви засяга.

— Напротив. Знам кога си е тръгнала от Йоркби тази сутрин, знам и за колко време се стига с лодката оттам. Не сте имали много време да се сбогувате. Да не би да не искате, или вече ви е съобщила новината?

— Каква новина? — запита Филип с подозрение.

— Ами това, че е разбрала колко повече мога да й предложа аз в сравнение с вас.

— Не знам за какво говорите и освен това изобщо не ме интересува.

Филип обърна гръб на Скайлър, слезе от кораба и тръгна по дългия кей, който водеше към брега.

Скайлър го последва.

— Тя ви изостави, знаете ли. О, сигурен съм, че не ви е казала, за да не развали сбогуването, но тя се съгласи да дойде да живее в Йоркби като моя любовница.

— Не вярвам! — изръмжа Филип.

— Не вярвате ли? В края на краищата аз мога да й дам всичко. Разбира се, не мога да се оженя за нея, но и вие не можете. Бъдете разумен, човече. Трябваше да знаете, че когато се стигне до избор, тя ще избере мене. По-добре любовница на богат мъж, отколкото курва на беден, нали така?

Филип замахна така бързо, че свари Скайлър съвсем неподготвен. Усмивката още не бе напуснала физиономията му, когато юмрукът на Филип се стовари върху челюстта му, отхвърли главата му назад и го метна в реката. Без да погледне повече към него, Филип тръгна обратно под одобрителните подвиквания на екипажа си, качи се на „Вирджиниън“ и даде заповед повече никой друг да не се качва на борда.

Лейди Уилмингтън и лорд Уилмингтън, които се сбогуваха с маркиза и маркизата, се появиха на палубата тъкмо в момента, когато няколко роби помагаха на Скайлър да излезе от водата.

— Лорд Пиърпойнт! — извика лейди Уилмингтън.

— Пиърпойнт! Какво стана? — запита баронът.

Скайлър не обърна внимание на въпросите. От прогизналия му сатенен костюм капеше вода, русите му къдрави коси висяха на сплъстени фъндъци, а ботушите му жвакаха. Качи се на коня си и отпраши.

— Какво стана, Филип? — попита баронът.

Филип сви рамене.

— Как да ти кажа, Едмънд… Той май падна във водата.

Едмънд изгледа брат си с подозрение, но реши, че сега не е време за обвинения и укори.

— Добър път — каза той на Филип. — И щастливо завръщане.

Пожеланията на баронесата бяха в същия дух. Тя повика прислужничките, които бяха помогнали на маркизата да се настани в каютата си, и всички слязоха на брега, защото корабите вече напускаха пристанището.

Филип махна за сбогом на брат си, снаха си и племенника си. Чарлз се беше молил дни наред, но баща му беше неумолим и не му позволи да тръгне с чичо си. Когато корабът се отправи към залива Чизапийк, Филип погледна към Уилмингтън Хол и махна към прозореца на Фиделити — за всеки случай, ако стои там и го гледа.

„Вирджиниън“ и двата търговски кораба бяха напуснали залива Чизапийк преди доста време и се бяха отдалечили много от брега. Филип реши да слезе в каютата си. Вече се бе свечерило и запалиха големите фенери на кърмата. Той слезе с уморена стъпка, оставяйки на палубата двамата Сен Кентен да гледат към брега на Вирджиния, който се губеше в омарата. Стигна до вратата на каютата, в която бе довел Фиделити от Англия, и спря. Сега там щяха да пътуват семейство Сен Кентен.

Сети се за Скайлър Пиърпойнт. Дали го бе излъгал? Дали сега Фиделити напуска Уилмингтън Хол? Тръсна глава, за да прогони тези мисли, и отвори вратата на каютата си.

— Какво е това, по дяволите? — изрече той на глас, като видя сандъците и кутиите, струпани на пода.

Завесите на леглото бяха спуснати. Очите му зашариха из затъмнената стая и откриха някаква фигура, застанала до прозорците. Беше прислужничката, с която се бе сблъскал на палубата. Момчето с червеното наметало.

— Какво правиш тук? — запита той. — Не знаеш ли, че трябва да върнем кораба обратно и да те свалим на брега? Знаеш ли колко ще струва това на барона?

Фигурата се обърна и дръпна настрана завесите на прозорците. Последните лъчи на залязващото слънце и светлината на кърмовите фенери осветиха лицето й.

Филип разтвори широко очи.

— Фиделити!

Тя сложи пръст на устните си.

— Шшт! — рече тя.

Отиде до закритото легло, повдигна завесите и му показа похъркващата Роуз.

— И Роуз ли?

Фиделити вдигна рамене.

— Трябваше да я взема. Умираше от страх при мисълта какво може да направи с нея Скайлър, ако разбере, че съм му избягала. Освен това й обещах да я представя на краля, когато стигнем в Лондон.

Фиделити пусна отново завесите на леглото и изведе Филип навън, на терасата, която обикаляше кърмата на кораба.

— Но Пиърпойнт ми каза, че си му обещала…

— Обещах — не му даде да довърши изречението си Фиделити. — Обещах да му стана любовница, защото заплашваше, че ще те съсипе, като разкаже на всички за миналото ми. Обещах му само за да не каже на никого за Никодимъс. — Тя го погледна плахо. — Сърдиш ли ми се, че се промъкнах тук така тайно?

— Не и ако наистина искаш да бъдеш тук.

Тя кимна.

— Искам да бъда само тук и никъде другаде. Не искам да бъда никъде, ако и ти не си с мене, Филип. — Тя се усмихна. — Само че, след като семейство Дьо Сен Кентен са заели моята каюта, ние с Роуз трябва да останем в твоята.

— Роуз ли? — въздъхна той тъжно, дочувайки едно от ръмжащите й изхърквания.

Фиделити се изкикоти лекичко.

— Филип — каза тя, — има нещо, което трябва да узнаеш. Снощи в Йоркби разбрах, че колкото и да съм обичала някога Скайлър, любовта ми към него е вече мъртва. Тя умираше бавно и в страшна агония, но най-накрая умря. Обичам единствено тебе, Филип, и никого другиго.

От горната палуба се чу повикване. Беше гласът на мастър Макрей. Капитанът трябваше да се качи на палубата. Фиделити въздъхна и Филип вдигна примирено рамене. Сбогува се с нея с една внезапна и твърде кратка целувка и тръгна към вратата на каютата си, отправяйки се към стълбата, която трябваше да го отведе до палубата и до задълженията му.

Фиделити остана сама на терасата. Брегът отдавна вече не се виждаше. Тъмнината бе скрила и последните очертания на брега, които все още можеха да се различат. Тя се вгледа в черната разпенена водна диря, която оставаше зад кърмата, докато корабът с разпънати платна я отнасяше все по-далече от Скайлър и от интригите на Вирджиния. Без съмнение щеше да се върне някой ден, но нямаше никакво намерение още отсега да се тревожи какво ще прави тогава, в далечното бъдеще.

Очакваше я Англия. Там бяха и Никодимъс, и Барбара Палмър. Някога бяха замислили да я премахнат и сега нямаше никаква причина да вярва, че ще я мразят по-малко, ако внезапно пак се появи пред очите им. Дочу някъде горе гласа на Филип, който даваше нареждания на палубата, и се почувства сигурна. Преди се беше борила съвсем сама срещу Никодимъс и Барбара. И беше загубила. Но този път…

Този път до нея щеше да бъде Филип.

И Фиделити вече не се боеше.