Сандра Дюбай
Пламъкът на верността (23)

Глава двадесет и втора

Корабът се клатеше силно и дъждът се стичаше на криволици по стъклата на прозорците в каютата на Фиделити. Валеше от два дни и влагата като че ли проникваше чак в костите й.

Тя лежеше на леглото и прелистваше разсеяно книгата, която беше почнала да чете преди няколко дни. Спускащата се вечер, не по-тъмна от мрака на забуленото в облаци небе от предишните два дни, скоро щеше съвсем да й попречи да чете. Не че особено много й се четеше, беше прочела доста от книгата, но ако някой я попиташе за какво се разказва, едва ли би могла да каже.

Тя въздъхна и стана от леглото. Запъти се към библиотечната да остави книгата. Когато затвори остъклената вратичка, чу вратата на каютата на Филип да се затваря, чу и стъпки, заглушени от килима на пода.

— Филип? — повика тя, приближавайки се към отворената врата между двете каюти.

Беше облечена в старата си долна риза. Рядко слагаше сивата сатенена рокля, само когато излизаше на палубата. Искаше да я пази за деня, когато се срещне с близките на Филип. Ако трябваше да посрещат неканена гостенка в дома си, нека поне да бъде представителна. Пък и не искаше снахата на Филип да си мисли, че е съсипала един от новите й лондонски тоалети.

Филип събличаше измокрените от дъжда дрехи и ги хвърляше на купчина на пода.

— Филип! — извика Фиделити. — Тия мокри дрехи ще съсипят килима!

— Ъхъ! — измърмори той, дръпна уморено кувертюрата и се напъха в леглото.

— Ама ти си мокър!

Фиделити беше самата загриженост. Грабна една кърпа, коленичи до леглото и почна да търка мократа му коса. Отметна завивките и взе да разтрива кожата му, по която блестяха ситни капчици. Накрая го зави до брадичката. Положи ръка на челото му и се стресна от топлината, която излъчваше.

— Филип, да не си болен?

— Не — усмихна се той едва-едва. — Просто съм уморен.

— Тогава ще те оставя. — Тя стана нерешително от леглото. — Нали ще ме извикаш, ако ти стане лошо през нощта?

— Да, ще те викна.

— Обещай ми, че ако ти стане лошо, ще ме повикаш, нали?

— Да, Фиделити, обещавам.

— Добре, щом казваш.

— Ъхъ.

— Филип…

Фиделити!

Лека нощ, Филип.

Тя излезе от стаята и затвори междинната врата, за да е сигурна, че няма да го събуди, ако шуми. Искаше да поговори с Филип за семейството му, за да знае какво ще прави по-нататък, когато се срещне с тях, но не можеше да го лиши от съня му. В края на краищата, той беше капитанът и сънят му беше необходим много повече, отколкото на нея й беше необходимо да чуе какво би могло да се случи в някой бъдещ момент.

Дъждът ги преследваше, не искаше да ги пусне от ноктите си. Фиделити стоеше в каютата си, разхождайки се неспокойно насам-натам, понякога сядаше и почваше да наблюдава дъжда. Прекарваше цели часове отвън на наблюдателницата, понякога четеше там, понякога размишляваше над превратностите на съдбата, които я бяха сполетели, след като в онази бурна вечер Хенри и Дивайна Феърфакс бяха довели Скайлър Пиърпойнт във Феърфакс Хауз.

Мислеше за Скайлър. Дали е щастлив с жена си? Струваше ли си да се прави на обаятелен съпруг, който продава своята привлекателност срещу пари, с които да осъществи мечтите си?

Мислеше за него много по-безстрастно, отколкото си беше представяла, че ще е способна. Когато узна за женитбата му в Лондон, се почувства оскърбена, гордостта й бе накърнена. Сега го разбираше. Нима Барбара Палмър не бе постъпила така с нея само за да се защити? Как щеше да постъпи тя самата, ако бяха заплашени най-съкровените й цели и най-големите й ценности?

Как ли се чувстваше Скайлър? Тя се взираше в дъжда и бушуващото море зад стъклата и не преставаше да мисли за него. Тяхната любов беше възвишена. Скайлър беше идеалният мъж, съвършен образец на галантен млад кавалер. Сега този образ бе пострадал малко, но мъжът не бе престанал да съществува. Макар да бе ужасно наскърбена, Фиделити мислеше какво ли би станало, ако той отново се появи в живота й. Ако пак я пожелае. Не само старите рани стояха между тях. Между двамата сега стоеше и Филип.

Часове минаваха, а тя не преставаше да мисли за чувствата си към Скайлър. Вратата се отвори и в каютата влезе Филип.

Тя усети как се изчервява, като че ли я бяха хванали да върши нещо неприлично. Дължеше всичко на Филип. Дължеше му живота си. Какво щеше да стане с нея, ако в онази нощ я бяха предали на друг, а не на него? Ако бе попаднала в ръцете на някой капитан, който се интересува само от парите на Барбара и Никодимъс? Те навярно не бяха мислили какво ще стане с нея, след като я оставят на кораба или след като стигне в Америка. Някой непочтен човек сигурно нямаше и да се замисли дали тя ще стигне там най-малкото жива. Можеше да полети към дъното заедно с Пег. Можеше да попадне в ръцете на човек, който няма да се поинтересува жива ли е или мъртва. Тя се втренчи в сивото студено море. Господи, какво ли е да те хвърлят там жив!

Фиделити потръпна и взе да разтрива внезапно настръхналата кожа по ръцете си. Чу как вратата на нейната каюта се отваря и веднага пропъди мрачните мисли за миналото. Компанията на Филип решително й беше по-приятна.

Тя седеше пред прозорците, които гледаха към морето. Покани го да седне на другия стол с лице към нея. Последните няколко дни беше стояла съвсем сама. Филип имаше много малко време за нея. Той седна и въздъхна уморено.

— Не си доспиваш — каза тя.

— Никой не си доспива — сви рамене Филип. — Дано това дяволско време да се оправи.

— Колко имаме още до Вирджиния?

Той пак сви рамене.

— Три дни. Или пет — зависи от времето. Ако се проясни и духне попътен вятър, можем да наваксаме малко от това, което сме загубили.

— Какво ще кажат за мене брат ти и снаха ти?

Този въпрос я занимаваше непрекъснато и ставаше все по-важен, колкото повече се приближаваха към Вирджиния.

— Нищо няма да кажат. Ще бъдат щастливи, че племенницата ми ще си има компания.

— Дъщеря ли имат?

— И син. Дъщерята е на седемнадесет, казва се Хенриета. Синът е на четиринадесет, името му е Чарлз, както забелязваш, наречени са на покойния крал и на неговата кралица.

— Как изглежда Хенриета?

— Съвсем обикновено, не особено красива. Бих казал, нещастно омъжена.

— На седемнадесет и вече нещастно омъжена!

Филип се засмя.

— Ти на колко беше, когато се омъжи за Никодимъс Крайтън?

— На седемнадесет — изчерви се Фиделити.

— Омъжена е за един младеж на име Джон Хингам, плантацията на родителите му е нагоре по течението на реката, точно до тази на Едмънд.

— Едмънд?

— Брат ми. Снаха ми се казва Ан. — Явно обичаше да говори за тях. — Едмънд е на тридесет и пет години, почти пет години по-голям от мене. Ан е почти колкото него.

— Много млади са се оженили.

— Да, ожениха се през войната, не беше разумно да се изчаква в ония времена.

— Но ти не си се оженил.

— Никъде не съм се задържал дълго, за да си намеря подходяща жена, а и животът ми не беше такъв, че някоя да поиска да го сподели с мене.

— Сигурен ли си, че семейството ти ще има къде да ме настани?

Той се разсмя.

— Сигурно си се наслушала на разни истории колко дива била Америка, колко примитивна. Едмънд и Ан имат прекрасна къща — Уилмингтън Хол. Имението им е около двеста акра първокласна земя. И в Англия трудно би се намерил по-величествен и по-съвременен дом от този.

— Значи няма да имат нищо против да приемат една гостенка?

— Почти няма ден, в който някой да не им гостува. Семействата, които живеят по реката, непрекъснато си ходят на гости. Свекърът и свекървата на Хенриета, например, идват често.

Когато спомена за свекъра и свекървата на племенницата си, тонът му се промени.

— Оставам с впечатлението, че не харесваш много Джон Хингам — отбеляза Фиделити.

— Не съм си представял, че Хенриета ще се омъжи за такъв като него. Не и че Едмънд може да се съгласи на този брак. Момчето е красиво, но изглежда глуповато, от сорта на ония, които можеш да видиш в Уайтхол — мислят само за модните дрехи и за къдриците на перуките си. Струва ми се, че тъкмо външността му е привлякла Хенриета. Той ще наследи плантацията на баща си и се задоволява да чака този ден, без да върши нищо съществено. Затова убеди Хенриета да живеят в дома на брат ми. Ако се преместят при родителите му, ще трябва да се захване с нещо. А така само стои със скръстени ръце и прекарва цели дни в разни развлечения.

— Може и да съм го срещнала в двора — засмя се Фиделити.

Филип кимна.

— Със сигурност си срещала негови подобия. Сама ще се убедиш, когато престане този проклет дъжд.

Дъждът не преставаше. Макар корабът да напредваше много бавно — по-бавно, отколкото в хубаво време, — той все пак се движеше упорито към набелязаната цел и колкото повече се приближаваха до сушата, толкова по-нервна ставаше Фиделити.

Тя се събуди през нощта, без да може да разсее обхваналите я съмнения. До нея лежеше Филип, заспал дълбокия праведен сън на преуморен човек. Но тя не можеше да спи. От време на време ставаше и отиваше в своята каюта, където можеше да се разхожда нагоре-надолу, без да рискува да го събуди.

След четири дни дъждът спря. Утринната зора изгря над ветровитото море, Фиделити чуваше как Филип си тананика весело, докато се облича. Той поне се радваше, че дъждът е престанал. А Фиделити изпита чувство на прикрита вина заради желанието си дъждът да не спира. Мислеше за моряците, които работеха на открито в лошото време и спяха с мокрите дрехи, с които бяха изкарали целия ден. Но колкото и да беше егоистично от нейна страна, тя следеше недоволно как корабът преодолява миля след миля, доближавайки я към Вирджиния и Уилмингтън Хол.

Филип влезе при нея, облечен и готов за работа. Изглеждаше по-свеж и по-весел, отколкото го бе виждала последната седмица.

— Е, миличка — каза той бодро, — чака ни тежък ден!

— Наистина ли? Защо така?

— Ако времето се задържи така, с попътния вятър, ще стигнем във Вирджиния преди мръкване!

— О, колко хубаво!

Той усети липсата на ентусиазъм в гласа й и я стрелна с хитра усмивчица.

— Нали не се притесняваш вече? Обясних ти, че няма за какво да се тревожиш. — Наведе се и я целуна по косата. — Ще те харесат, обещавам ти.

Целуна я пак и тръгна към палубата. Но грешеше, мислейки, че е успял да убеди Фиделити.

Тя започна да се приготвя за срещата е роднините на Филип с вида на осъден, когото хората ще видят за последен път от платформата на ешафода. Напълни ваната и изми косата и тялото си. После седна до отворения прозорец, който гледаше към кърмата, и започна да четка косата си, сушейки я на следобедното слънце. Как искаше да има някаква козметика или поне две-три игли за коса! Но може би ще я посрещнат по-добре, ако изглежда така, сякаш има нужда от помощта им.

Можеше да слезе на брега и по риза. Тогава сигурно щеше да събуди милосърдието им, а несъмнено и някои други чувства у Едмънд Уилмингтън. Мисълта я накара да се разсмее. Така със сигурност нямаше да получи гостоприемството на Ан Уилмингтън!

Отвори гардероба и погледна сивата сатенена рокля, която висеше там заедно с аксесоарите си. Щеше ли да бъде искрено гостоприемството на Ан Уилмингтън, ако види някаква съвсем непозната жена, накипрена в една от новите й рокли? Стомахът й пак се сви в нервни спазми. Не си струваше да се притеснява, укори се Фиделити. Решително отхвърли всякакви мисли за предстоящи неприятности — нямаше смисъл да се терзае. Но мисли за други неприятни неща нахлуха в ума й.

Фиделити събра всичкия си кураж и започна да се облича. Успя криво-ляво да се справи със закопчалките на жартиерите и с панделките на обувките. Но нямаше как да си закопчае роклята. Точно както не беше могла онази вечер да я разкопчае, така сега нямаше начин да я закопчае сама, без помощта на Филип. Затова седна внимателно на един стол и зачака той да дойде, за да го помоли отново за помощ.

Слънцето слизаше към хоризонта, превръщайки се в огромен оранжев диск. Филип повика Фиделити на палубата. Беше слязъл преди това в каютата й и й беше помогнал да закопчае роклята. А когато си тръгна, Фиделити сгъна старата си долна риза, вече съвсем изтосена, и я сложи в големия сандък, откъдето бе извадила сивата рокля. Увити във втория чифт копринени чорапи, в сандъка намериха място и сапфирите, които Филип й беше подарил. Имуществото й едва закриваше дъното на големия дървен сандък, но поне не беше съвсем без нищо.

Тя излезе на квартердека и усети как ветрецът подръпва роклята и гали лицето й. Беше скрила цялата си коса под качулката, за да не се разроши.

— Фиделити! — извика я Филип от задната палуба.

Тя изкатери стъпалата и се облегна на перилата до него.

— Виж! — той вдигна ръка и посочи към хоризонта.

В лъчите на залязващото слънце пред тях се очертаваше земя. След повече от два месеца плаване те приближаваха към целта си.

Моряците ликуваха, Филип беше развълнуван, а Фиделити бе обзета от страх. Но независимо какво беше настроението им, несъмнено приближаваха към дома.