Сандра Дюбай
Пламъкът на верността (15)

Глава четиринадесета

Скоро Фиделити стана най-новата мода в кралския двор. Кралят се възхищаваше от нея, и то съвсем открито. Тъй като кралят се възхищаваше от нея, благородните господа от двора също й се възхищаваха. Понеже кралят и благородните господа от двора й се възхищаваха, придворните дами пък я превърнаха в главен обект на своите недоброжелателни клюки. Тя и братовчедите й станаха най-търсените гости за всякакви приеми и вечери, защото се знаеше, че ако някой иска кралят да почете приема му, ще трябва да осигури присъствието на Фиделити Феърфакс. Придворните се деляха на фракции. Едната, групирана около изгрялата звезда на Барбара Палмър, мразеше Фиделити с невиждана страст и непрекъснато съчиняваше все нови и нови измислици, с които да накара краля да се отвърне от нея. Другата група, според която Фиделити щеше да измести Барбара, опровергаваше слуховете, разнасяни от противния лагер, и възхваляваше скромността, красотата, естествеността и непрестореното държание на Фиделити. Приписваха й всички възможни добродетели и отхвърляха наличието на каквито и да било недостатъци в характера й. Сред привържениците на Фиделити беше и Бъкингамският дук — не защото го беше грижа за Фиделити, а за да ядосва братовчедка си Барбара. Той беше сформирал неофициален комитет, чиято публично прокламирана цел беше да прогони Барбара Палмър от кралското легло. Като кандидатка за запълване на освободеното място беше издигната Фиделити. Бъкингам не би могъл да загуби нищо — ако кралят се откажеше от любовта с кръвната му братовчедка Барбара Палмър, а след това се залюбеше с братовчедката му по сватовство Фиделити, дукът щеше да остане все така близко свързан с най-влиятелната жена в кралството.

Граф и графиня Уиндам изобщо не бяха против растящата популярност на Фиделити в Уайтхол. Те станаха невероятно търсени личности, пред тях се откриваха нови благоприятни възможности, приятелства в такива среди, до които преди бяха имали само ограничен достъп. Министри и хора от най-тесния приятелски кръг на краля искаха на всяка цена да запазят позициите си в двора, а това се постигаше чрез умилкване около вероятната бъдеща кралска любовница и нейното семейство. Така че когато графът и графинята изпратиха покани за бал в Уиндам Хауз, хората, които получиха такива покани, ги приеха с най-голяма радост, а онези, които не получиха, с мъка скриваха разочарованието си.

Уиндам Хауз грееше ярко отвън в светлината на безброй факли, прикрепени по стените и около полукръглата алея, а отвътре домът бе залят от блясъка на съвсем новите свещи в кристалните свещници и сребърните канделабри. Излъсканите паркети отразяваха пламъчетата; нови пъстроцветни завеси, богато обшити със сребро и злато се спускаха разточително от високите прозорци. Слугите се въртяха в твърдите и неудобни нови ливреи, готвачите в кухненските дебри въздишаха пред трудната задача да приготвят разкошни блюда от купищата продукти, доставени за случая.

Дивайна хвърчеше из дома, проверяваше всичко и всекиго, а икономът, който всъщност трябваше да върши това, подтичваше след нея. Хенри проверяваше виното, за да е сигурен, че ще има достатъчно. Фиделити бродеше изнервена из къщата със съзнанието, че това тържество се дължи почти изцяло на факта, че тя живее тук, при графа и графинята. Тревожеше се дали няма да ги разочарова в ролята си на втора домакиня и главна атракция на вечерта.

Носеше рокля от пурпурно моаре и наблюдаваше очарована как оттенъците на плата се менят и преливат с промяната на светлината. Накитите й бяха от перли — единична редица на шията, тройна — на едната китка и капковидни обици на ушите. Беше оставила косата си разпусната, защото знаеше, че кралят я харесва именно така. Няколко сребристи кичура бяха изтеглени назад, завити в малък кок над тила и вързани с панделка от пурпурно моаре, чиито дълги краища се губеха из свободно падащите коси.

Най-накрая гостите започнаха да пристигат. Някои влизаха през главния вход, други; които живееха наблизо по реката — откъм пристана в другия край на градината, като оставяха разкошните си баржи да се поклащат величествено във водите на Темза. Гостите сновяха насам-натам, очаквайки пристигането на краля. Двете дворцови фракции усилено клюкарстваха по адрес на Фиделити, която се движеше сред поканените. Приятелите на Барбара я намираха неугледна и лицемерна, а привържениците на Фиделити хвалеха красотата и уравновесеното й държание.

Позлатената кралска ладия се плъзна покрай пристана и крал Чарлз II, облечен в бледосин сатен със златна украса, заедно с Барбара Палмър в яркия й лавандуловосин тоалет влязоха в дома, приветствани от поклоните и реверансите на благородните господа и дами.

Лейди Уиндам получи комплиментите на краля, адресирани към дома и тоалета й, а Барбара Палмър прие ръката на лорд Уиндам, който я придружи до красиво подредената зала за вечеря. Лейди Уиндам тактично се извини, че трябва да провери още нещо в кухнята, за да остави краля да поговори с Фиделити. Следвайки примера на домакинята, гостите се отправиха към залата за вечеря и застанаха зад столовете си, за да изчакат краля.

— Изглеждате особено красива тази вечер — каза Чарлз, когато двамата с Фиделити останаха за миг насаме.

Фиделити се изкиска.

— Страхувам се, Ваше величество, че трябва да не се съглася с вас. Изглеждам не по-различно, отколкото всяка друга вечер.

— А, казвате така, защото не се виждате през моите очи — възрази й кралят.

Фиделити отново се изкиска.

— Ако на Ваше величество харесва да ме намира изключително красива, ще бъда щастлива да се подчиня.

— Благодаря, скъпа — и като й предложи ръката си. Чарлз я отведе в залата за вечеря, където тя бе настанена точно от лявата му страна, а намусената Барбара седна отдясно.

Тиха музика се чуваше откъм приемната, където седяха и разговаряха някои от по-възрастните гости. По-жива мелодия долиташе от друга зала, където щеше да има танци, а в трета бяха приготвени няколко маси за хазартни игри — любимото развлечение на придворните.

Който искаше да открие Барбара Палмър, трябваше да я търси в третата зала. Беше особено пристрастена към хазарта и понеже кралят плащаше всичките й дългове, не я беше грижа дали печели или губи. Дълговете й бяха огромни, но докато тя седеше с тесте карти или няколко зара в ръцете, негово величество беше свободен да се отдава на собствените си развлечения.

Докато Барбара седеше погълната от играта, кралят помоли Фиделити да го придружи на кратка разходка из просторните градини на Уиндам Хауз.

Пламтящи факли осветяваха задния изход на къщата. Останалата част от градината обаче плуваше в тайнствения блясък на пълната луна, Фиделити и кралят поеха бавно в лабиринта от пътеки. От сенчестите беседки, подслонили дискретни скамейки, долиташе неясен, спотаен шепот на влюбени двойки, дошли тайно на уговорена среща. Кралят бе уловил ръката на Фиделити и двамата бавно вървяха към реката, а атмосферата около тях ставаше все по-непоносимо романтична. Стигнаха до края на пътеката и спряха до една огромна плачеща върба. Свежият ветрец откъм реката полюшваше клоните й. Чуваха как Темза се плиска о стените на градината там долу, в плитчината; течението полюшваше закотвените баржи и те се удряха една о друга с тъп звук.

Фиделити, застанала в сянката на върбата, долавяше лекия дъх на краля. Искаше да каже нещо остроумно, за да разсее внушенията, породени от звуците и ароматите на нощта. Свежестта на градината, плисъкът на водата, далечните звуци на музика, които долитаха от къщата, ярката пълна луна, надничаща през клоните на върбата, създаваха вълшебна романтична атмосфера, която караше Фиделити да мечтае за високия красив мъж, застанал до нея.

Докато се опитваше да измисли нещо, с което да наруши мълчанието, Фиделити усети ръката на краля да се обвива около талията й. Нейните пръсти се плъзнаха нагоре по меката гладка материя на сатенения му ръкав. Дръпна се само привидно, когато той я привлече към себе си, после се изправи на пръсти, за да достигне устните му, докато той навеждаше глава към нея.

Всички мъже, с които досега се бе целувала — Скайлър Пиърпойнт, Никодимъс Крайтън, Джейми Бойър, Филип Уилмингтън и сега кралят, — бяха съвършено различни. Мислеше, че никой друг мъж на света не може да целува така вълнуващо като Скайлър, защото той бе грабнал сърцето й и тя беше страстно и романтично влюбена в него. Но целувката на краля беше различна, малко по-опитна и по-екзотична от тази на Скайлър. Със Скайлър тя усещаше как я отнася романтична вълна, как я люлее нежна страст; с Филип бе изживяла греховната възбуда от забраненото. С Никодимъс и Джейми не бе усещала никаква сексуална възбуда. Никодимъс беше задължение, а Джейми — приятно разнообразие. Но това тук бе нещо съвършено различно. Кралят беше изтънчен познавач в любовта. Клюкарите твърдяха (а кралят не се и стремеше да ги опровергава), че той е навлязъл в дебрите на любовните удоволствия на петнадесетгодишна възраст със своята детска бавачка, жена на възрастта на майка му. През годините на изгнанието основно негово развлечение и любимо средство да бяга от проблемите си било преследването и покоряването на изключителни жени. Синът му Джеми, извънредно красиво дванадесетгодишно момче, живееше в двора. То беше извънбрачен син на краля от първата му по-постоянна любовница Луси Уолтър, роден през 1649 година по времето, когато кралят живееше в изгнание в холандския двор.

Сега в закътаната градина на Уиндам Хауз Фиделити усети как волята й се огъва под леките, опипващи почвата целувки на краля, под нежните ласки на издължените му загорели пръсти, които се плъзгаха по раменете и тялото й. В един момент той я поотпусна и тя се дръпна задъхана, а кралят отново се приготви да я притегли в прегръдките си.

— Моля ви, Ваше величество — прошепна тя.

Вдигна очи към него и видя как я наблюдава така съсредоточено, както Скайлър никога не я бе гледал и в най-интимните им моменти. Очите му — ако това беше възможно — бяха станали още по-тъмни, черните зеници се бяха разширили дотолкова, че поглъщаха лешниковите ириси. Устните му бяха леко разтворени, а ветрецът откъм реката развяваше дългата му коса и тя падаше небрежно разрошена върху раменете му. Фиделити преглътна и се присви под лекия вятър, който уви хладната си ръка около нея и я накара да тръпне от ледената роса, избила по лицето и раменете й.

— Фиделити — изрече тихо кралят и пристъпи към нея, покривайки с целувки бузите и челото й.

— Не, моля ви — повтори тя и се отдръпна.

Трепереше, но не от студ.

Кралят не се засегна. Беше търпелив ловец, обичаше да гони плячката си, пренебрегваше лесните жертви, предпочиташе трудно завоюваната победа. И сега въздъхна малко пресилено.

— Права сте — каза той с леко подигравателен тон. — Може би съм очаквал твърде много. Вие сте толкова красива, а аз дори на тъмно съм доста грозен.

Фиделити не бе свикнала със сардоничния хумор на краля и се разтревожи. Той беше така възпитан и толкова й харесваше!

— Не сте грозен — увери го тя.

— О, не, грозен съм — каза той тъжно. — Дори собствената ми майка се срамуваше от мене.

— Не, не! Не е възможно!

Тя го загледа толкова загрижено, че предизвика кадифения му дълбок смях.

— Наистина се срамуваше — продължи той. — Но се страхувам, че нещо съвсем различно ви кара да се отдръпнете от мене.

— Аз… — тя се поколеба.

Кралят имаше много цинично мнение за света и за любовта също, въпреки цялото си умение. Тя се боеше да му признае за любовта си към Скайлър, но чувстваше, че трябва да го направи, ако не иска той погрешно да разбере защо се отдръпва от него.

— Аз съм влюбена в един мъж… — започна Фиделити.

— В красивия барон Пиърпойнт, ако ме бива да отгатвам — допълни кралят.

— Толкова ли е очевидно? — смути се Фиделити.

— Не за всички, може би. Но аз обичам да отгатвам към кого са романтично привързани красавиците, които толкова ме привличат.

Той предложи ръката си на Фиделити и двамата тръгнаха към къщата, където танците, клюките и хазартът щяха да продължат чак докато първите лъчи на утрото огрееха лондонското небе.

Щом влязоха в дома, Фиделити запита един слуга къде може да бъде намерен барон Пиърпойнт. За нейно учудване слугата я упъти към стаята, където вдовиците и възрастните благородници се развличаха със спокойни разговори относно морала и липсата му у по-младите придворни господа и дами. Когато Фиделити влезе в стаята, неколцина души й кимнаха. Тя им се усмихна, но усмивката замръзна на лицето й, когато откри Скайлър в една уединена ниша, увлечен в разговор с баронеса Мелфорд.

Фиделити остана за миг на прага, без да влезе в стаята или да излезе от нея, така че кралят надникна там и видя кое е породило нейната тревога. Той я отдръпна леко от вратата и я отведе в едно пусто антре, където изчака търпеливо тя да възстанови естествения израз на лицето си.

— Не знам какво да кажа — започна тя, борейки се със стягането в гърлото, което заплашваше да премине в отчаяно хлипане. — Аз само…

— Това няма нищо общо с чувствата, които той изпитва към вас — каза меко кралят.

— Но защо? Тя не е нито млада, нито красива!

— Само че е много, много богата. Когато умря съпругът й, той остави на сина си всичките имения, които бе опазил почти непокътнати през войната. Къщи в провинцията и в града, титлата, две трети от парите. Но тази една трета, която по закон остава на лейди Мелфорд, е достатъчна, за да я направи една от най-богатите жени в Англия. Наскоро дарих на Пиърпойнт двадесет и пет хиляди акра земя в Новия свят, на която да отглежда култури по свой избор. Това е огромно начинание, за което са необходими купища пари. Имайте милост към него, драга моя, той прави сделка с единственото, което притежава — своята млада и изключително красива персона, — за да купи бъдещето, което не може да постигне по никакъв друг начин.

— Но такава хладнокръвна пресметливост! — възрази Фиделити.

— Така се уреждат деловите въпроси. Когато аз самият бъда принуден да се оженя, а провидението знае, моите министри все ме карат да го сторя, аз също ще продам всичко, което имам, короната на Англия и перспективите й за морска сила, срещу достатъчна зестра, с която Англия да бъде поне малко платежоспособна.

— Но аз мислех, че вие и госпожа Палмър…

— Да, наистина, за съжаление госпожа Палмър мисли същото и ще настане истински ад, когато разбере как стоят нещата. Колкото и да е красива Барбара, тя не само е омъжена, но е и почти толкова бедна, колкото съм и аз.

Той взе ръката й и я изведе от антрето. Двамата се насочиха към оживените салони, където веселието продължаваше с пълна сила. Кралят я заведе при братовчед й, кимна на графиня Уиндам и нареди да пратят паж да каже на Барбара Палмър, че има намерение да тръгва за Уайтхол. А докато любовницата му бързаше към пристана, придружена от графа, кралят тръгна натам през градината, придружен от Дивайна и Фиделити.

— Много приятна вечер, госпожо — каза той на Дивайна, докато целуваше ръката й, а тя се сниши в реверанс.

— А що се отнася до вас — обърна се кралят към Фиделити, — все още малко ви виждаме в Уайтхол. Мисля, че това положение трябва да се промени. — Той целуна и нейната ръка, но я задържа доста по-дълго, отколкото ръката на Дивайна преди това. — Бихте ли желали да прекарвате повече време в двореца?

— Много, Ваше величество — отвърна тя.

— Добре. — По очите му се познаваше, че наистина е зарадван.

Барбара Палмър пристигна задъхана и като се сбогува набързо с Фиделити и с братовчедите й, се качи на кралската ладия, за да се върне в Уайтхол.

Скайлър Пиърпойнт и вдовстващата баронеса Мелфорд се ожениха скоро след бала в Уиндам Хауз. Понеже Скайлър вече бе получил от краля поземленото дарение, нямаше причина да стоят повече в Англия и двамата отплуваха за Барбадос само няколко дни след сватбата си.

Фиделити се гушеше в леглото и мислеше с часове. Не в старото си легло в Уиндам Хауз, а в разкошно ложе с балдахин и пищен сребърен обков. Драпериите и покривът му бяха от пурпурно сребрист брокат, както и завесите на прозорците й. Леглото — заедно с Фиделити — се намираше в новия апартамент на семейство Уиндам в двореца Уайтхол. Макар апартаментът да бе даден на графа и графинята, всички знаеха, че това е само за да може Фиделити да бъде в двора, по-близо до краля. Леглото, в което лежеше тя — твърде скъпо дори за графа, — бе подарък от самия крал. Подарък за добре дошла — а мнозина в двора се чудеха колко ли време ще мине, преди Фиделити да допусне краля в него да й прави компания. Според придворните клюкари женитбата и заминаването на Скайлър само потвърждаваха тези предположения. Всички знаеха отлично колко привързана беше младата братовчедка на семейство Уиндам към барон Пиърпойнт и сега, когато той бе вече заминал, нямаше кой да се изправя на пътя на краля.

Но ако негово величество бе оптимистично настроен и ободрен от заминаването на барон Пиърпойнт и новата баронеса, с Фиделити не беше така. Дни наред траеха пристъпите на мрачно настроение, дори разкошните стаи, из които се движеше, не можеха да я развеселят.

Апартаментът се намираше оттатък Каменната галерия, главната съобщителна артерия на Уайтхол. Частните апартаменти на краля и залата на кралския съвет бяха само през един коридор. Фразата, с която започваха всички отбрани клюки, беше: „В Галерията се говори, че…“ Прозорците на Фиделити гледаха към Тайната градина, чиято главна атракция беше слънчевият часовник, известен в цяла Европа с точността си.

Както смятаха повечето хора в Уайтхол, Фиделити беше за завиждане. Кралят беше силно увлечен по нея, както твърдяха всички, а дори засега да срещаше нейния отпор, все едно, рано или късно те щяха да станат любовници. Още когато се появи в двореца, тя стана най-сериозната заплаха за първата позиция на Барбара Палмър. Само че можеше ли Фиделити да спечели това състезание? Ако продължеше да се държи така, както до момента — едва ли. Един крал да коленичи в краката ти, а ти да чезнеш по някакъв си барон! Това беше немислимо и все пак Чарлз беше много заинтригуван от поведението й. По няколко пъти на ден пращаше да се осведомят как е тя със здравето и всеки ден без никакво изключение изпращаше в стаята й букет свежи цветя, набрани от неговите градини. Тя всеки път отговаряше чрез някой паж и все отказваше да приеме поканата му да напусне стаята си и да се присъедини към него. Дните отминаваха, кралят продължаваше да я ухажва и дамите в Уайтхол започнаха да мислят, че стратегията на Фиделити не е чак дотам погрешна. Беше ли намерила начин да държи краля в напрежение, питаха се те. Може би. Но не подозираха, че Фиделити се заключва така упорито в прекрасната си стая съвсем не за да обмисля решаващата битка за мястото на Барбара като главна кралска любовница, Фиделити бе точно толкова нещастна, колкото се представяше, и също толкова склонна да сложи край на живота си, както изглеждаше. Но никой в двора не би повярвал. Придворните господа и дами не допускаха, че някой, живеещ в Уайтхол, може да изпадне в депресия. Това не би се понравило на краля, би довело до отстраняване от двора, Фиделити със сигурност не би искала да я отпратят! Само ако знаеха, че Фиделити изобщо не я беше грижа дали ще остане в Уайтхол, или завинаги ще се оттегли в Уиндам Хауз!