Сандра Дюбай
Пламъкът на верността (35)

Глава тридесет и четвърта

Фиделити влезе в балната зала толкова дискретно, колкото можеше. Отложи този момент до последна възможност и накрая успя да се застави да влезе, казвайки си, че и да изчаква още, все едно, това няма да й послужи за нищо, а само ще привлече вниманието към нея.

Балната зала и бившата трапезария на Йоркби бяха разположени в задното крило на L-образната къща. Трапезарията, където беше сервирана изключителна вечеря, се намираше в самото дъно на крилото и заемаше около осемдесет квадратни метра. Беше облицована с рядко красива ламперия от орехово дърво и осветена от толкова разкошни и майсторски изработени свещници, каквито Фиделити не беше виждала, след като напусна Англия. Балната зала, в която влизаше сега, приличаше на залата в Стантън Хауз, но ламперията — същото полирано орехово дърво, както в трапезарията — беше много по-красива, а цялата атмосфера бе наситена с много повече изискана красота и изтънчена елегантност.

Фиделити се смеси с гостите на семейство Пиърпойнт и веднага стана предмет на коментари. Предположи, че усърдното шушукане зад гърба й е предизвикано от открояващия се черен тоалет с фина златиста дантела, така различен от пъстроцветните ярки костюми на останалите гости. Обувките й, чиито носове дискретно се показаха, когато повдигна леко полите си, за да прекрачи едно изпуснато ветрило, също бяха черни. Ръкавиците, които обгръщаха ръцете й до лактите, бяха в същия цвят, както и ветрилото в ръцете й и панделките, вплетени в косата й. Тя чуваше, че я одумват, но не обръщаше никакво внимание на коментарите. Не я интересуваше какво говорят хората по неин адрес. Беше избрала черно за този бал. Нямаше настроение за яркоцветни и пъстро украсени дрехи, затова и не се беше облякла така.

Тя тръгна към позлатените столове, предназначени за онези, които нямаха желание да танцуват, а искаха да поседят и да си побъбрят. Мислеше да седне достатъчно далече от разгорещените и развихрени танцьори, за да не привлича ничие внимание и никой да не я безпокои. Но тъкмо когато бе прекосила вече половината зала и двойките се приготвяха за следващия танц, пред нея се изпречи една фигура в морав сатенен костюм със сребриста дантела.

Маркиз Дьо Сен Кентен се поклони грациозно и запита:

— Позволете да ви поканя на този танц, aademoiselle Fidelity!

— Ами, аз… — започна Фиделити, но нямаше как да му откаже изискано — … ще бъда много щастлива да танцувам с вас, Monsieur le Marquis.

Тя пое ръката му и двамата се плъзнаха по полирания паркет. Фиделити се стараеше да гледа само него, но скоро забеляза друга една двойка, която стоеше наблизо и очакваше удобен момент, за да се включи в танца. Мелинда Стантън беше облечена в бледосиня сатенена рокля с волани от бяла дантела и панделки в синьо и бяло. Партньорът й се усмихна дискретно, когато Фиделити погледна към тях. После тя пак погледна нататък и отвори уста, изненадана и възмутена.

Партньор на Мелинда в този танц беше Скайлър Пиърпойнт. Беше се преоблякъл след вечерята, на която се бе появил облечен в тъмнозелен костюм и светложълта риза. Сега Фиделити го гледаше така близо до себе си в черен кадифен костюм и риза от златист сатен, а яката и маншетите му бяха богато украсени с волани от златиста дантела.

Фиделити не откъсваше очи от него, потискайки внезапния прилив на ярост, защото не искаше да привлича погледите към странната прилика между балните им костюми и рязката им отлика в сравнение с дрехите на всички останали. Танцът започна и тя благодари мислено на маркиза, защото я отдалечи от Скайлър и Мелинда. Тълпата танцуващи ги закри от погледа й, но това, че не ги виждаше, не успя да потуши бушуващия в гърдите й гняв. Когато танцът свърши, тя се раздели припряно с маркиза и седна на стола, към който се бе запътила, преди той да я покани.

Отвори с рязко движение ветрилото и започна да го размахва пред лицето си повече за да усмири гнева си, отколкото за да се разхлажда.

— Госпожо! — изшептя един глас в ухото й.

Тя се огледа — беше Роуз.

— О, Роуз — рече Фиделити саркастично. — Видя ли с какво е намислил да ме ядосва днес скъпият ти мастър Скайлър?

— Да, госпожо — потвърди Роуз. — Видях го във фоайето, точно след като си сложи черния костюм.

— Защо не ми каза? — упрекна я Фиделити.

— Божке, госпожо! Ами че той облича каквото си иска. И вие също обличате каквото сте си намислили.

— Недей да защитаваш тоя мъж пред мене!

Роуз си припомни как трябва да се държи добрата прислужница и сведе очи.

— Да, госпожо. Искате ли малко вино? Виждате ми се зачервена.

Фиделити въздъхна.

— Да, моля ти се, донеси ми малко.

Роуз направи реверанс и изчезна, а след малко се върна, носейки кристална чаша, пълна с вино.

— Седни, Роуз — покани я Фиделити.

— О, не, госпожо! — поклати глава Роуз. — Лейди Пиърпойнт никога не позволява на слугите да седят заедно с гостите.

— Е, ти сега не си нейна прислужница, а моя. И ако лейди Пиърпойнт реши да протестира, нека ми се обади!

Роуз седна до Фиделити, наблюдавайки я как отпива по малко от виното. Когато чашата остана празна, тя предложи да донесе още, но Фиделити отказа.

Двете гледаха фигурите на сложните, достолепни дворцови танци, наслаждаваха се и на вихрените народни мелодии, но Фиделити извърна глава, защото усети, че й се завива свят.

— Какво има, госпожо? — запита съчувствено Роуз, като я видя как изкривява лице и вдига ръка към челото си.

— Нищо, само ми е горещо. И това вино… — каза Фиделити. — Може би съм изяла нещо развалено на вечеря.

— Искате ли да ви изведа навън за малко? Познавам градината, има пейки наблизо. Можете да поседите, докато ви мине.

— Да, май така ще е най-добре — реши Фиделити.

Трябваше й повече чист въздух и освен това щеше да се измъкне от бала.

Отвън пред балната зала имаше цветни лехи с пръснати тук-там пейки, за да може човек да се наслаждава на гледката и аромата на цветята. Фиделити излезе след Роуз и седна на една пейка. Поседя известно време, но дори чистият, хладен и влажен нощен въздух не можа да я накара да се съвземе.

Фиделити се оплака на Роуз, а тя каза:

— Може би трябва да си идете в стаята и да легнете за малко.

— Мислиш ли?

Роуз сви рамене.

— Защо не? Ако не сте добре, полегнете малко. А май и не ви се стои много на бала, нали така?

— Да.

Фиделити се изправи, но й се стори, че градината пред очите й почва да се люлее и да се върти като танцуващите двойки вътре в балната зала. Тя седна отново.

— Стойте тук — изкомандува Роуз. — Сега ще повикам някой слуга да ви помогне.

Фиделити се облегна на пейката с притворени очи. След малко Роуз дойде с един едър мъж в сиво-червена ливрея, в каквито се обличаше прислугата на Пиърпойнт.

— Хайде — каза нежно Роуз. — Сам ще ви помогне.

Фиделити стана и пак залитна. Сам, който би изглеждал по-уместно на някой от корабите на Филип, отколкото в ливрея, я взе на ръце. Тя отпусна глава на рамото му и затвори очи.

Сам понесе Фиделити с равномерна крачка и ритъмът на движението зашемети главата й още повече. Тя бе затворила плътно очи и не видя, че Сам я отнася към далечния край на градината, към малката изящна постройка, чиито бели стени и масивни бели колони просветваха под лунната светлина.

Сам пусна Фиделити да стъпи на пода. Откакто я беше взел на ръце, тя не бе отворила очи. Отвори ги и видя, че се намира в спалня, чиито стени бяха боядисани в нежнозелено. Завесите на прозорците бяха от зелена Дамаска. Тя се хвана за балдахина на красивото легло и макар да не се бе достатъчно свестила, за да разгледа обстановката в стаята, прецени, че е обзаведена с много повече вкус и с много по-скъпи мебели, отколкото онази, където я бяха настанили след пристигането й.

— Чия е тази стая, Роуз? — запита тя. — Това не е моята стая.

— Нима виждате някой друг? — отвърна Роуз. — Тя си е само за вас.

Фиделити прие обяснението, защото не беше в състояние да спори. Остана права, опряна на балдахина, а прислужницата свали роклята и аксесоарите и ги окачи в гардероба, за да не се повредят. Когато приключи с това, тя се върна при господарката си, останала само по долна риза, и й помогна да се настани в удобното меко легло.

Когато се събуди, Фиделити нямаше представа колко време е спала. Може би бяха минали часове, може би само няколко минути. През отворения прозорец долиташе далечната музика на бала. Дъх на свежа зеленина навлизаше откъм градината. Стаята беше осветена само от една свещ, поставена на масичка срещу леглото. Като погледна към украсената с резби мраморна плоча над камината, Фиделити откри там с изненада красив букет цветя.

Затвори очи и въздъхна облекчено. В стаята влезе прислужницата.

— О, Роуз — въздъхна тя, — много по-добре съм. Моля те, повей ми малко с ветрилото.

Пружината се огъна под тежестта на Роуз. Фиделити усети приятен повей да разхлажда лицето й.

— Ах… — отметна тя глава върху възглавниците, — толкова е хубаво. Можеш ли да ми донесеш малко вода?

Ветрецът спря. Роуз се изправи и пружината отскочи, Фиделити я чу как се отдалечава и излиза от стаята. Само след минутка вратата пак се отвори и затвори — Момичето се върна с водата. Фиделити се наслаждаваше на усещането, че я глезят като малко дете. Протегна ръка и пое студената чаша.

— Много си тиха тази вечер, Роуз — каза тя, като поднесе чашата към устните си.

Отвори очи и погледна в кристалните дълбини на чашата, пълна с освежителна студена вода. Вдигна поглед към ръба на чашата и стреснато хлъцна — до леглото й седеше не Роуз, а облеченият в черно и златисто Скайлър Пиърпойнт.

— Скайлър! — извика Фиделити, изпусна чашата и тя се търкулна по кувертюрата, разливайки съдържанието си.

Тя отметна завивките с конвулсивно движение и скочи от леглото. Изтича към вратата, отвори я и хукна навън, но се озова не във фоайето на горния етаж на Йоркби, а в един съвършено непознат салон, който досега не беше виждала.

Салонът беше боядисан в нежно жълто, а завесите, килимите и тапицерията на дивана, изпъстрени с цветя и папрати, преливаха в различни оттенъци на жълтото, синьото и зеленото. В средата на тавана висеше полилей с много свещи, също толкова красив, както и онзи, на който се бе възхитила в трапезарията, само че свещите му не бяха запалени. Стаята плуваше в меката светлина на трираменния сребърен свещник, поставен на плочата над камината, а завесите на високите прозорци бяха дискретно притворени.

Фиделити прекоси тичешком красивата стая и се опита да отвори вратата, но беше заключена. Преди да успее да разбере как се отключва, тя чу зад себе си гласа на Скайлър:

— Харесва ли ти? — запита той. — Нали всичко е толкова хубаво, колкото ти го описвах?

Фиделити се обърна и опря гръб на вратата.

— Ти ме измами! — извика тя. — Вие двамата с Роуз! Имаше нещо във виното, нали?

Той се усмихна.

— Разбира се. Наистина си много доверчива. Това е извънредно очарователна твоя черта.

— Пусни ме!

— Къде искаш да идеш?

— В къщата! В балната зала! Ще кажа на жена ти какво си намислил! Ще кажа на всички!

— Е, можеш да вървиш — каза той със спокоен тон. — Но не мислиш ли, че така облечена, изглеждаш доста подозрително?

Тя осъзна, че все още е само по прозрачната си долна риза. Кръстоса ръце пред гърдите си, извърна се настрани и се облегна на вратата.

— Защо правиш така? — запита тя, потръпвайки. — Защо ме измъчваш така, когато имаш всичко, което си искал?

С гърба си Фиделити почувства как Скайлър се приближава към нея и как пръстите му ловко разплитат панделките и измъкват иглите от косата й. Усети тежестта на внезапно разпуснатата си коса, която се разля като водопад по гърба й. Чу го да казва:

— Нима те измъчвам?

— Мразя те!

Той се засмя тихо.

— Омразата е също толкова страстно чувство, колкото и любовта.

Обърна я към себе си и я притисна здраво. Тя погледна в дълбините на зелените му очи. После той отпусна здравата си прегръдка и я отведе към дивана в другия край на стаята.

Фиделити му позволи да я положи върху копринения брокат, с който бе тапициран диванът, и не протестира, когато усети неговите търсещи устни и пръстите му, които нежно и умело развързваха фините панделки на ризата й.

Това не беше от любов. Фиделити много добре знаеше, че тяхната любов е мъртва. Винаги щеше да има нещо или някой между тях. Само защото Филип я беше оставил за толкова дълго време сама, защото душата й бе зажадняла за любов и ласки. Тук, в красивата малка вила, разхлаждана от свежия аромат на градините, който се носеше из нощния въздух, под далечните звуци на музиката на бала, долитащи с влажния ветрец, в този неповторим миг тя желаеше Скайлър повече от всичко на света.

Скайлър вече бе обул чорапите, ботушите и панталона си и стоеше облечен в златистата сатенена риза сред стаята, нагласяйки дантелените краища на шарфа, Фиделити бе застанала с гръб към него и го чакаше да свърши, за да закопчае копчетата на гърба на роклята й. Когато роклята бе закопчана, тя взе една четка от масичката в спалнята и започна да реши косата си.

— Никога няма да мога да я наглася така, както Роуз го прави — въздъхна тя и се върна при гардероба за ветрилото и ръкавиците.

— По-хубаво ти стои разпусната — усмихна се Скайлър, докато влизаше от салона, където бе отишъл да вземе жакета си.

Той го облече, извади отвън дантелените краища на маншетите и я запита:

— Как ти се струва виличката?

— Много хубава — съгласи се Фиделити, докато слагаше ръкавиците си.

— Кога ще дойдеш да живееш тук?

— Няма да дойда.

Той въздъхна и застана до нея пред огледалото. Започна да се оглежда мълчаливо, взе четката, която тя бе оставила обратно на масичката, и я прекара през собствените си дълги руси къдрици.

— Какъв друг избор имаш? — каза той накрая. — За Филип ли ще се омъжиш? Не мисли, че никой не знае за съпруга ти в Англия. Аз знам, разбира се, но мога да бъда убеден да си мълча.

— Как?

— Да допуснем, че Филип не възрази, ако жена му си вземе любовник.

— Той никога няма да се съгласи на такова нещо, дори ако аз приема. А аз няма да приема!

— Би трябвало да се съгласи, ако не иска всеки мъж, жена и дете наоколо да научат, че ти си прелюбодейка и имаш двама съпрузи. Веднъж да се разчуе, никоя почтена къща в околността няма да отвори вратите си пред тебе. Барон Уилмингтън ще се види принуден да си намери друг капитан, а тогава къде ще иде Филип?

Фиделити го погледна в огледалото.

— Наистина ли смяташ да съсипеш Филип по такъв начин?

— Не обичам да губя, скъпа.

— Мразя те!

— И преди си го казвала. Това те прави неустоима. Не понасям покорните и вечно съгласни жени. Но с тебе винаги мога да разчитам на съпротива, поне привидна. А когато преодолея тази съпротива, ти понякога наистина ме обичаш! — Той погледна джобния си часовник, и приглади костюма си. — Облече ли се вече? Трябва да се върнем на бала.

— Значи няма да липсваш на жена си. Говориш за любовници — обърна се Фиделити, когато той се дръпна от огледалото, — а ти самият не си нищо повече от един продажник.

Скайлър я погледна невъзмутимо.

— И така да е. По това си приличаме, но аз съм успял повече от тебе — имам Йоркби, имам пари, власт, обществено положение. А ти имаш само една стая в чужда къща. Хайде сега, защото гостите ни, тоест моите почетни гости, ще си помислят, че съм се скрил от тях! Утре си заминават, нали? Заедно с Филип?

Фиделити погледна встрани.

— Не вярвам, че ще кажеш на хората за мене — каза тя с упорито.

Той се появи отново зад нея в огледалото.

— Обещай, че ще дойдеш тук веднага щом корабите на Филип отплават от залива. Обещай ми или ще те издам още тая вечер пред всички в залата!

— Не ти вярвам!

— Така ли?

Той излезе от спалнята, прекоси къщата и излезе в градината. После тръгна към балната зала.

Фиделити стоеше в спалнята и чуваше как стъпките му се отдалечават, но накрая куражът й изневери. Тя хукна след него, настигна го и се вкопчи в ръката му.

— Моля те, Скайлър! Не казвай на никого! — извика тя. — Филип ще бъде съсипан. Корабите и работата при Едмънд са неговият живот! Ако му отнемеш това, той няма да има нищо!

— Тогава ми обещай, че ще дойдеш при мене веднага щом той замине. Обещай, че ще дойдеш във вилата!

Победена, Фиделити наведе глава.

— Обещавам — прошепна тя. — Обещавам.