Сандра Дюбай
Пламъкът на верността (29)

Глава двадесет и осма

Скоро след бала в Стантън Хауз Скайлър Пиърпойнт официално се присъедини към търговското дружество на плантаторите от крайречните плантации. Тъй като барон Уилмингтън беше председателят на сдружението, повечето от деловите срещи се устройваха в Уилмингтън Хол. Скайлър непрекъснато, намираше причини да идва в имението и както подозираше Фиделити, не всичките бяха свързани с работата. Идваше за много сделки, които лесно можеха да се уредят писмено или да изчакат, докато по-наложителни неща накарат партньорите да се съберат.

Тъй като стана ясно, че двамата с Фиделити се познават — новината се беше разнесла мълниеносно след бала у Стантън, — никой не се учудваше, че Скайлър се отбива да я поздрави, когато идваше при барона или си тръгваше от среща с него.

Хенриета откри смаяно, че Фиделити упорито избягва срещите със Скайлър — прибираше се внезапно в стаята си или се скриваше някъде из разцъфналите градини.

— Фиделити! — извика веднъж Хенриета, когато двете наблюдаваха Скайлър, който отиваше към лодката си, след като се бе срещнал с барона. — Защо не идеш да размениш две думи с него? Вижда се, че е дошъл заради тебе — не стоя дори пет минути при баща ми.

— Не разбираш — отговори Фиделити, извръщайки се от прозореца. — Има много неща, които не разбираш.

— Тогава ми кажи! Нали сме приятелки?

— Така е. Приятелки сме. О, Хенриета, не мога да се справя с всичкото това. Всичко, което мога да ти кажа, е, че навремето в Англия ние със Скайлър… имахме връзка. Тя ми донесе много неприятности и не искам да започвам всичко отначало.

— Но той е страхотен! Повечето жени, които познавам, биха дали всичко за да имат връзка с него!

— По-страхотен ли е от Джон? — закачи я Фиделити.

— Фиделити! Не сменяй темата!

— Скайлър е женен — припомни й Фиделити. — А аз съм гостенка на чичо ти. На какво ще прилича това — аз да тръгна с женен мъж, докато чичо ти Филип го няма?

— Всеки, който е видял лорд Пиърпойнт, ще те разбере!

Фиделити си спомни вечерта, когато Филип я беше довел в Уиндам Хауз в Лондон и виждайки как тя се целува със Скайлър, беше избягал в нощта. Поклати глава.

— Не мисля, че Филип би разбрал.

Фиделити се разхождаше покрай лехите с разкошни цветя. Беше началото на май и въпреки че отчаяно искаше Филип да се върне, тя съзнаваше, че трябва да го очакват чак след една-две седмици. Чувайки приближаващи се стъпки, Фиделити бързо се скри под една полукръгла пергола, гъсто обрасла с лози. Знаеше, че това е Скайлър, бе видяла лодката му закотвена на пристанището. Седна със затаен дъх на едната от двете срещуположни пейки под перголата. Но беше твърде късно. Той наближи без колебание и надникна през гъстите листа на лозите.

— Какъв хубав ден, мадам Крайтън… ъ-ъ… извинете ме, госпожо Феърфакс.

— Няма нужда да ми напомняте за миналото ми, милорд — каза Фиделити, без да поглежда към него. — Много добре осъзнавам положението си на омъжена жена. Чудя се дали вие можете да кажете същото.

Той се разсмя и седна на пейката срещу нея.

— Днес май нещо не сме в настроение?

— Бихте ли ми казали, милорд — запита тя, хвърляйки му студен поглед, — кой управлява плантацията ви, щом изобщо не стоите там?

— Имам много компетентен надзирател.

— Жалко, че надзирателят ви няма също тъй компетентен господар. Не ви ли е страх, че някой ден може да ви застрелят, ако надзирателят не ви познае ви вземе за някой натрапник?

Скайлър се разсмя, поглаждайки светлорусите си мустаци.

— Умът и езикът ти днес са остри като бръснач!

— Какво искаш, Скайлър? — запита тя нетърпеливо.

— Само да ме удостоиш с вниманието си. Да се потопя в твоята свежест и очарование.

— Всеки път, когато се срещнем, очаквам някакъв отговор.

Той се премести на пейката до нея, но тя се дръпна рязко и не му позволи да я прегърне през раменете.

— Искам да те видя, Фиделити. Искам да бъда с тебе.

— Няма смисъл да се срещаме — каза тя. — Филип всеки момент ще си дойде.

— Филип, Филип — изфуча Скайлър. — Довел те е във Вирджиния, семейството му те е приело в дома си. Това значи ли, че си тяхна собственост? Значи ли, че не можеш да се виждаш със старите си приятели?

— Със старите приятели — може би. Но старите любовници са друго нещо. И тъй като беше така любезен да ми напомниш за съпруга ми, мога ли още веднъж да ти припомня, че си женен мъж?

— Твоят съпруг, дано адът отнесе мръсната му душа, няма значение за мене. Защо не мислиш така и за моята жена?

— Първо, защото съпругът ми е на половин свят оттук, и второ, не съм се омъжила доброволно за него, нито доброволно съм делила леглото му.

Той се усмихна многозначително.

— Ами Филип?

— Няма да обсъждам Филип с тебе — отсече тя.

Скайлър протегна облечената си в сатен ръка и я обви около раменете й.

— Фиделити, какви игри играеш? Знам, че още ме обичаш, очите ти го издават. Погледни ме. — Той я хвана за брадичката, вдигна лицето й и тя погледна в зелените дълбини на очите му. — Нищо не дължиш на семейство Уилмингтън. Каквото са ти дали, направили са го, защото са искали. Целуни ме, Фиделити, както тогава в Лондон.

Той я целуна, притискайки я плътно към себе си. Фиделити усети как нерешителността й се изплъзва между пръстите й също като копринените руси коси на Скайлър, докато галеше раменете му. Когато устните им се разделиха, тя го отблъсна, въпреки че той се канеше отново да я целуне.

— Не, Скайлър! Моля те, недей! — Той я стисна здраво и тя започна да се бори. — Скайлър!

— Извинете, госпожо. — Джошуа, чернокожият градинар застана пред перголата със страшна на вид тризъба вила в ръката. — Имате ли нужда от помощ?

— Благодаря ти, Джошуа. — Фиделити използва сепването на Скайлър, изплъзна се от ръцете му и профуча покрай градинаря, излитайки изпод перголата. — Всичко е наред.

Джошуа сви рамене и тръгна по алеята, Фиделити, все още разтреперана от целувките на Скайлър и от собствената си яростна реакция, затича към къщата. Смяташе, че Скайлър ще излезе от градината и ще иде на лодката си, но не се обърна да види дали той си отива.

Фиделити слезе по стълбите с книга в ръка. Смяташе да седне да почете някъде под топлото пролетно слънце — не в градината, където беше имала доста неприятни срещи, а при ябълковите дръвчета, празнично разцъфнали в розово и бяло.

Когато слезе във фоайето, Фиделити чу гласове пред входната врата на къщата. Реши да изчака хората да влязат, вместо да се мъчи да се скрие някъде. След миг вратата се отвори и във фоайето влязоха барон Уилмингтън и възстаричкият Питър Бърдет.

— Фиделити! — усмихна се баронът. — Колко хубава си днес.

— Благодаря, милорд — отговори Фиделити с реверанс.

— Нека да прибавя и моите комплименти, госпожо Феърфакс — каза Питър Бърдет, облягайки се тежко на бастуна си, който явно не представляваше само моден аксесоар.

— Много сте мил, мастър Бърдет — усмихна му се Фиделити.

Стана й малко жал за Питър Бърдет. Беше стар, на около шестдесет и пет години, а животът в колониите беше доста труден дори за мъже на половината от годините му. Той се гордееше с двадесет и две годишната си съпруга Шарлот, която — както гласяха клюките — била богата наследничка в Англия и попечителите й направили изгодна сделка, като разменили нейната съблазнителна персона срещу чара на Питър Бърдет. Значи, разсъждаваше Фиделити, той би трябвало да очаква, че и другите мъже ще бъдат съблазнени от нея и че тя също ще бъде съблазнена от другите мъже.

Фиделити се раздели с двамата мъже, които отиваха в кабинета на барона, за да говорят за работата, която никога не свършва, и излезе през страничната врата. Запъти се към ябълковата градина.

Денят беше прекрасен и Фиделити тръгна бавно по страничната поляна покрай очертаните с тухли лехи, пълни с цветя, които щяха да разцъфнат по-късно през лятото. Когато отмина каменната пейка, една от няколкото пейки, които заедно с няколко каменни вази очертаваха границата между страничната градина и ябълковите насаждения, тя чу един глас да я вика:

— Фиделити! Фиделити! — Беше Хенриета.

— Здравей, Хенриета!

Фиделити се помъчи да прикрие разочарованието си, явно и днес нямаше да може да чете. Но любопитството я жегна — Хенриета нямаше навик да се усамотява.

— Какво те води към най-отдалечените кътчета на двора?

— Исках да остана за малко сама, да поразмисля. — Хенриета изхихика, обикновено не отделяше много време за мислене. — Фиделити, можеш ли да пазиш тайна?

— Разбира се.

— Седни — и тя потупа мястото до себе си на пейката.

Фиделити въздъхна мислено и седна до Хенриета, очаквайки да чуе новината.

— Трябва да пазиш тайна, никой не знае, освен мама. Даже Джон не знае още.

Фиделити започна да губи търпение.

— Мога да пазя тайна, Хенриета — каза тя твърдо.

— Ами… — Хенриета се наведе плътно към нея, сякаш бяха в стая, пълна с любопитни хора, а не в огромен и безлюден двор. — Бременна съм.

Фиделити затаи дъх — помисли си не за Хенриета, а за бащата на детето, което носеше тя.

— Чудесна новина — каза тя накрая. — Моите поздравления.

— О, Фиделити! — възкликна възторжено Хенриета. — Нямаш представа какво е да си бременна.

Фиделити погледна настрани. Разбира се, Хенриета не подозираше, че и Фиделити беше узнала, макар и за кратко, какво е да носиш дете някъде дълбоко в тялото си. Но трябваше да признае, че случаят с Хенриета е по-различен. Тя обичаше съпруга си, въпреки че беше негодник и недостоен за нея. Фиделити не бе обичала бащата на своето дете, презрения Никодимъс Крайтън, и не бе оплаквала загубата на детето си така, както би го сторила, ако беше от любим мъж. Помъчи се да измисли какво да каже, но не се наложи, защото чернокожото момче, което баронът и баронесата използваха като паж, дотича при тях и каза на Хенриета, че майка й искала да говори с нея.

Фиделити пожела приятен следобед на Хенриета и с надеждата, че най-накрая се е освободила от светски задължения, се запъти пак към ябълковата градина с книгата в ръка.

Но както изглеждаше, в голямата плантация нямаше място, където Фиделити да се оттегли поне за малко в самота и спокойствие, които й бяха толкова нужни сега. Тя седна под едно обсипано ебели цветове ябълково дърво и отвори книгата — нов роман, наскоро дошъл от Англия за колекцията на баронеса Уилмингтън. Историята така я погълна, че тя не чу обутите в ботуши крака на Джон Уиндам, който влезе в ябълковата градина и се приближи към дървото, под което седеше Фиделити.

— Добър ден, госпожо Фиделити — каза той, прокарвайки облечената си в ръкавица ръка през косата й.

— Остави ме, Джон Хингам — викна тя. — Иди в къщата и намери жена си. Извинявай, че съм така недискретна, обаче тя носи дете от тебе. Време е да си влезеш в ролята.

Той вдигна рамене, безразличен към току-що чутото, и се изсмя неприятно.

— А, проповед за добро държание, значи! И то от такава прелестна проповедничка!

Той я дръпна грубо към себе си и започна да я целува, но целувките му не бяха нито толкова нежни като на Филип, нито така чувствени като на Скайлър. Тя го отблъсна погнусена.

— Махни си ръцете от мене! — изсъска разярена Фиделити.

Той продължи да нахалства и тя го цапна с книгата през лицето. Хингам се дръпна, защото ударът попадна точно в носа му.

— Мръсница! — изсумтя той. — Не си заслужава човек да се хваща с тебе. Пази си я тая твоя съмнителна непорочност! Има доста жени, които не се скъпят толкова с прелестите си.

— Тогава върви при тях! — викна му Фиделити; беше се изправила и стоеше във войнствена поза. — Не мога само да си представя коя жена, освен онова заслепено от любов момиче, което те е взело за мъж, ще приеме доброволно ухажванията ти.

Той се обърна, без да каже нито дума, и се махна от ябълковата градина, Фиделити притисна ръка към сърцето си, което биеше лудо, и го изгледа как се изгубва през задния вход на плантацията, възседнал големия си кафяв жребец. Тръгна по тясната, рядко използвана алея за езда и изчезна от погледа й зад ябълковите дървета и зад гъстата растителност покрай алеята.

Фиделити си отдъхна. Явно и сега нямаше да е в състояние да се съсредоточи в книгата. Щеше да направи най-добре, ако се върне в къщата — сигурно би могла да помогне с нещо на баронесата. Замръзна при мисълта, че пак ще чуе хихикането на Хенриета и ликуването й от радостното събитие, особено сега, след като беше видяла „идеалния“ й съпруг да отива в галоп на среща с някоя от омъжените си любовници.

Фиделити излезе от ябълковата градина и тръгна към предната част на къщата, решена да не обръща внимание на вятърничавостта на Хенриета. Точно когато стигна до входната врата, оттам излязоха баронът и Питър Бърдет. Бяха свършили деловия разговор и отиваха към лодката на мастър Бърдет, закотвена на реката.

— Мастър Бърдет — усмихна се Фиделити, снишавайки се отново в реверанс.

— Пак се срещаме, госпожо Феърфакс — усмихна се старият господин, който не беше по-висок от нея.

Той се облегна на бастуна с позлатена топка на края и притисна сухата си ръка към хълбока си.

За миг Фиделити помисли, че нещо внезапно го е заболяло, но когато го видя да се отправя бавно към реката, разбра, че това е привично движение — ръката му почиваше не върху хълбока, облечен в дреха от зелен и златист брокат, а върху украсената дръжка на един пистолет.

След като видя двамата мъже да се изгубват зад завоя, Фиделити се обърна и влезе в къщата.