Сандра Дюбай
Пламъкът на верността (30)

Глава двадесет и девета

Джон Хингам беше мъртъв. Поплар Хил, плантацията на родителите му, потъна в черен креп отвън и отвътре, а тялото му лежеше за поклонение върху черна катафалка в най-голямата приемна на имението.

От съседните плантации идваха близки и приятели на семейство Хингам. Още с пристигането си те получаваха черни нощни дрехи, черни тоалетни принадлежности, траурни ръкавици и шалове.

В присъствието на членове на семейство Хингам тонът на разговорите беше учтив и съчувствен, но когато двама или повече гости останеха за миг насаме, започваха оживени разисквания за истинските обстоятелства около смъртта на Джон Хингам.

Томас Хингам, бащата на Джон, и барон Уилмингтън решиха да обявят, че смъртта на Джон е резултат на нещастен случай — застрелял се, докато си чистел пистолета. Не бяха дадени никакви обяснения как така е успял да се самопростреля в гърба.

Сред близо тристата души, намиращи се в момента в плантацията — близки, приятели, роби, — може би само двама не подозираха каква е истинската причина за смъртта на Джон Хингам. Това бяха Хенриета, към която се отнасяха изключително внимателно поради бременността си и поради това, че нероденото й още дете беше наследникът на Поплар Хил, и майката на Джон — Елизабет Хингам, която не преставаше да плаче и ако узнаеше истината, сигурно не би преживяла удара.

Мълвата обаче се разнасяше като горски пожар сред гостите и робите в околните плантации и вечерта преди погребението двете жени, заради които беше съчинена благовидната история, бяха единствените, които още й вярваха.

Много хора, които знаеха за връзката на Джон с Шарлот Бърдет, потвърдиха слуховете. Още повече че тъкмо тази дама и съпругът й кой знае защо отсъстваха от траурната церемония.

Джон Хингам беше умрял същия ден, когато се натрапи на Фиделити в ябълковата градина на Уилмингтън Хол.

Питър Бърдет, когото Фиделити бе видяла да си тръгва от имението малко след като Джон бе напуснал в галоп плантацията, се бе прибрал у дома си по реката. Когато стигнал, отишъл право в стаята на жена си, както бил свикнал, отворил вратата и я заварил да се люби необуздано с Джон Хингам.

Слугите, които се осмелили да го последват до стаята на Шарлот, разказват, че Питър за момент се вкаменил. После без никакво вълнение извадил украсения пистолет, чиято дръжка бе опипвал с привично движение преди броени минути, и докато жена му пищяла и бързала да закрие голотата си с ухаещите на лавандула чаршафи, застрелял Хингам в гърба, докато той се мъчел да стане.

След това, продължаваше клюката, Питър Бърдет накарал двама дворни слуги да държат здраво Шарлот, а третият налагал гърба и с каруцарски камшик, докато бялата й кожа се сцепила и се свлякла на килима, смесвайки се с кръвта на нейния любовник, чието тяло бързо изстивало на пода до нея.

По време на наказанието Питър Бърдет седял в едно кресло, без да показва никакви признаци на вълнение, и галел нежно отново заредения си пистолет.

Фиделити научи за смъртта на Джон, докато помагаше на баронесата да прегледа останалите в къщата детски дрешки, за да намери нещо за детето на Хенриета. Двете бяха чули конски тропот пред къщата, бяха изтичали веднага по стълбите и чуха смаяното възклицание на барона, когато му съобщиха новината.

Той бе изкачил стълбата с окаменяло лице и им бе казал с две думи страшната вест, оставяйки ги да съобщят на Хенриета, спяща в блажено неведение в леглото, което вече никога нямаше да дели със своя съпруг женкар.

Тялото на Джон почиваше в ковчег, покрит с черен кадифен покров. След като дошлите за погребението изядоха сервираната студена вечеря, траурното шествие излезе от имението и се насочи към един самотен хълм, където се намираше фамилната гробница на семейство Хингам.

Както беше обичаят сред плантаторите, погребението трябваше да се извърши вечерта. Времето бе студено и ветровито, черни бухлати облаци закриваха луната и заплашваха с проливен дъжд. Пронизващият вятър люлееше пламъците на факлите, с които робите осветяваха пътя.

Траурното шествие се виеше по пътя сред ливадите и накрая образува полукръг пред зеещия на хълма гроб, до който бе оставен ковчегът.

Най-отпред вървяха членовете на семейство Хингам — бащата и майката на Джон, които подкрепяха Хенриета. Тя бе скрита под дълъг черен воал, който щеше да носи до смъртта си или до деня на повторната си женитба. Воалът я скриваше от глава до пети и се влачеше по земята след нея. Тя подсмърчаше непрестанно и бършеше лицето си с омачкана черна кърпичка.

След тях идваха близките роднини — малко на брой. Семейство Уилмингтън бяха в тази групичка и Фиделити вървеше заедно с тях.

След тях вървяха другите плантатори заедно със семействата си. В края на шествието идваха надзирателят, помощниците му и робите, наредени по важност на задълженията — първо къщните, после дворните слуги.

Фиделити стоеше заедно със семейство Уилмингтън — барона, баронесата и младия Чарлз — сред тълпата облечени в черно хора. Заупокойната служба се нарушаваше само от изхлипванията на Хенриета и свекърва й, вкопчени една в друга. Малко по-далече стояха робите от Поплар Хил, доста от които познаваха Джон Хингам още от люлката. Не бяха много онези от тях, които жалеха за смъртта му — Джон беше жестоко дете, обичаше да мъчи и малтретира робите на баща си. Когато порасна, макар че за това се говореше само шепнешком, не се стесняваше и да посяга на младите робини, нападайки ги в леглата им.

Заупокойната служба привърши. Дошлите започнаха да се отдалечават от гроба и тръгнаха вкупом към потъналото в черен креп имение, където щяха да прекарат останалата част от нощта, преди да се върнат по домовете си.

— Фиделити! — Дълбокият мъжки глас като че ли изникна от пронизващия нощен бриз.

Фиделити погледна през рамо и видя Скайлър, чиято руса коса, също както и нейната, контрастираше рязко с черната му дреха. Беше застанал зад нея, осветен от люлеещите се пламъци на факлите. Жена му вече отиваше към къщата, прегърнала съчувствено Елизабет Хингам през раменете.

— Моля те, Скайлър — каза раздразнена Фиделити, — това не е най-подходящото време и място за интимни срещи!

— Пфу! — изпухтя той. — Не ставай лицемерка! Ти мразеше това копеле точно толкова, колкото и другите, може би даже повече — ако не беше го отблъснала, щеше да бъде в твоето легло, а не в това на Шарлот Бърдет!

— Тогава какво искаш?

Двамата стояха близо до отворения гроб и чуваха как гробарите хвърлят първите лопати пръст върху ковчега. Фиделити осъзнаваше, че хората, дошли за погребението, вече наближават портите на гробищата и мнозина от тях мятат любопитни погледи към двете изоставащи назад фигури.

— Трябва да говоря с тебе.

— Тук ли?

Той сниши глас и я дръпна по-далече от робите, които бързаха да засипят гроба на Джон. Не искаше до сутринта да разнесат разговора им из всички колиби.

— Познаваш ли тукашната градина?

— Да, бяхме там следобеда с Мелинда Стантън.

— Значи знаеш беседката. — Тя кимна. — Тогава да се срещнем там в три часа, след като всички заспят.

— В три часа през нощта ли?

— Да, в три часа през нощта. Ще дойдеш ли?

— Ще се опитам — обеща тя.

Фиделити лежеше будна, след като Мелинда Стантън, с която бяха в една стая, отдавна беше заспала…

Прислужничката облече Фиделити в черна нощница, също като всички останали в този ден. След като спуснаха черните завеси, тя легна в постланото с черни чаршафи легло.

Мелинда, винаги готова да клюкарства, я побутна в тъмното:

— Чу ли какво разправят за Джон Хингам?

— Да — призна Фиделити.

— Истина ли е?

— Откъде да знам!

— Хайде де! — Мелинда се подразни, защото Фиделити не беше склонна да откровеничи. — Ти живееш със семейство Уилмингтън, трябва да знаеш какво е станало!

— Джон Хингам нямаше навика да ми се доверява — каза хладно Фиделити. — И нямам намерение да одумвам съпруга на Хенриета. Има много други, които с радост биха си поклюкарствали с тебе.

— Ах, каква принципна млада дама! Не си мисли, че никой не ви е видял как си шушукате с лорд Пиърпойнт на гробищата. И не ви е за първи път!

Мелинда се извърна рязко с гръб към Фиделити в леглото, застлано с черни чаршафи, притихна и не след дълго заспа.

Фиделити обаче не можа да заспи. Беше решила да не отива на среща със Скайлър в градинската беседка, но не спеше и чу как часовникът над камината удря полунощ, после един, после два пъти. Решителността й отслабваше с всеки изминал час и тя не смееше да помръдне до заспалата Мелинда, очаквайки ту с ужас, ту с радост часа на срещата.

Представяше си как Скайлър я чака в беседката, представи си разочарованието му, когато види, че тя няма да дойде, но усещаше как ужасно желае да го види. Защо, питаше се Фиделити. Тя имаше Филип, влюбен и готов да я защити дори с цената на живота си. И въпреки това копнееше да види Скайлър, който никога не й беше донесъл нищо друго, освен болка. Привличането им един към друг беше чисто физическо и въпреки това имаше нужда от него.

Чу в тъмнината как часовникът над камината удря три пъти. Поколеба се за миг, после леко се измъкна от леглото. Застана за секунда, да се увери, че не е събудила Мелинда. Но тя продължаваше да спи, дишайки леко и равномерно. Дори не се размърда, Фиделити стигна пипнешком до гардероба и извади едно черно копринено наметало. Обу някакви черни пантофи, наметна шумолящата коприна на раменете си, дръпна черната качулка над разбърканата си коса и завърза връзките под брадичката.

Фиделити спря и притихна за миг, чудейки се какво може да каже на Мелинда, ако тя за нещастие се събуди тъкмо сега. Но тъй като Мелинда продължи да спи, тя си отдъхна, отиде на пръсти до вратата, отвори я толкова тихо, колкото можеше, и се плъзна в дългия, тих и студен коридор на третия етаж.

Там нямаше жива душа. Изтича бързо по коридора, а стъпките й заглъхваха в дебелия килим.

Когато стигна до стълбата, Фиделити спря, ослуша се, но не чу нищо. Слезе внимателно по тъмните стъпала, придържайки с една ръка нощницата и наметалото си. С другата се държеше предпазливо за парапета. Спря на последното стъпало, изчака в средата на коридора на втория етаж и след това пак така предпазливо се спусна по другите стъпала, които водеха към входа на къщата.

Когато стигна до фоайето, Фиделити намери страничния изход, отвори вратата и потъна в студения нощен въздух.

Спря за миг под портика на страничния вход и едва тогава си пое дъх. За миг й хрумна да се върне, но вече беше стигнала толкова далече. Тя пое дълбоко дъх, отвори вратичката на портика и слезе по трите стъпала, които отвеждаха към поляната отстрани на къщата.

Пред нея се откриха високите и широки градински порти на Поплар Хил, а някъде отвъд тях, скрита зад терасите на хълма, беше градинската беседка.

Скайлър я очакваше в беседката.