Сандра Дюбай
Пламъкът на верността (7)

Глава шеста

Фиделити човъркаше неохотно вареното овнешко, което бързо залоясваше. Когато чу баща си да я вика по име от другия край на дългата маса, разбра какво ще й каже.

— Фиделити! Яж си яденето! Няма да пилееш добрата храна, която Господ е пожелал да ти даде. Най-после се отървахме от вредното влияние на онези безнравствени придворни, време е да се върнем към обичайния си ред.

— Да, сър — отвърна тя с непривично покорство и започна да гребе по малко от противната яхния, като се насилваше да дъвче без гримаси.

— Болна ли си? — запита топло майка й. — Нещо ми изглеждаш разстроена.

— Не, госпожо — усмихна се тя леко, за да успокои майка си.

— Странно — продължи баща й с хитър тон, — това настроение съвпада със заминаването на нашите недотам добре дошли гости.

Сара се подсмихна. Фиделити забоде поглед в чинията и се опита да се справи с порцията овнешко и със страха, заседнал в гърлото й. Сграбчи нервно ръба на масата и се опита да спре треперенето на ръката си. Дали Сара беше изтърсила вече своите лъжи пред баща им?

Семейството седеше спокойно, очаквайки бурята да се разрази всеки момент. Но Ричард Феърфакс продължи да се храни и страшният миг отмина.

Сега Фиделити зарови лице във възглавницата, за да заглуши хлипането си. Тишината в дома се нарушаваше само от далечното хъркане, достигащо до ушите й откъм нечия спалня.

Тя бе успяла да прикрие мъката и разочарованието си след заминаването на Скайлър и семейство Уиндам. Знаеше, че баща й я наблюдава, за да открие признаци за извършен грях, знаеше също, че Сара дебне всяка възможност, за да пусне в ход някоя грозна клевета. Дотук Фиделити се бе справила добре, ако не се брои днешната вечер.

Имаха гости, поканени за вечеря.

Томас Бъгби и съпругата му Сюзън се бяха върнали наскоро от гостуване в Лондон и разказваха безспир за упадъка на току-що върналите се монархисти. Мастър Бъгби се кълнеше, че нито един мъж или жена в двора не били с чиста репутация. Крал Чарлз II ги водел направо към ада и те вървели натам предоволни. Разказваше им за игрите и маскарадите, за непрестанните любовни истории, които се плетели в двореца Уайтхол. Говореше за боядисаните красавици, предвождани от кралската любовница Барбара Палмър, които гледали само как да хвърлят изкусните си мрежи, докато мъжете от двора се възползвали от чаровете им колкото могат повече.

Вечерята беше истинско мъчение за Фиделити, която си представяше Скайлър във вихъра на греховната аристократична надпревара. Опитваше се да изглежда внимателна слушателка, да се прави на шокирана, както очакваше баща й, но всяко споменаване на богатите, обсипани с накити красавици, които кръжали из двора, й напомняше, че Скайлър има нужда от богата и известна в обществото жена.

Това я караше да се чувства зле, по-скоро — още по-зле. Хлипаше тихичко, но мъката я обгръщаше с толкова плътна мантия, че не можа да чуе лекото шумолене на розовите листенца по перголата и тихото почукване по стъклото. Едва когато прозорецът се разтърси, тя подскочи и изтича до пейката под него. Дръпна завесите с усмивка, но бързо отстъпи назад и се закри с едната завеса. Мъжът, покатерил се на перголата под прозореца й, не беше Скайлър Пиърпойнт!

Тя отвори уста, за да извика, но непознатият смъкна бързо широкополата черна шапка, която скриваше лицето му. Под лунните лъчи тя разпозна Робърт, слугата на Скайлър.

— О, Робърт! — възкликна тя, отваряйки прозореца. — Изкара ми ангелите!

— Съжалявам, госпожо — и Робърт измъкна изпод дрипавото си палто малък пакет с восъчен печат.

Оставяйки слугата увиснал неудобно върху перголата с рози, Фиделити седна на скамейката под прозореца и разчупи печата.

Когато пробяга с очи по изписания лист, Фиделити усети как сърцето й замира. Скайлър щеше да дойде, обещаваше да пристигне след няколко дни. Това щеше да стане през нощта, разбира се, и тя трябваше да го чака в конюшнята, където се бяха срещали толкова пъти, докато той гостуваше в дома й. В пакета имаше и малка кутийка, облицована с кожа. Тя я отвори и намери на покритото с пурпурен сатен дъно масивен златен медальон с нейните инициали, изработени от филигран. Той висеше на дълга златна верижка и след няколко опита Фиделити успя да го отвори. Вътре откри миниатюрен портрет на Скайлър, наистина красив, макар и да не си приличаше много, а на капака беше гравирана датата.

Фиделити си сложи верижката и пусна затворения медальон под нощната си дреха. Загледа се в мрака, обзета от мечти, докато една нетърпелива въздишка привлече вниманието й към слугата, увиснал опасно върху перголата.

— О, Робърт, извинявай много. Кажи на господаря си, че ще го чакам.

— Да, госпожо.

И без да чака други нареждания, Робърт заслиза по перголата. Озова се благополучно на гърба на коня си, укрит в сянката на стената, и потегли към Лондон, където го чакаха по-приятни занимания.

А Фиделити седна на прозореца, за да прочете още веднъж бележчицата на Скайлър. Извади медальона от скривалището под високата яка на нощната си дреха и го отвори, за да погледне още веднъж портрета на Скайлър. Не беше я забравил! Щеше да дойде! Тя се пъхна отново в леглото и като не намери по-добро място, пъхна писмото, което придружаваше подаръка, в дебелата библия на нощното си шкафче.

Когато се отпусна под завивките, Фиделити въздъхна и се унесе в мечти за бъдещето си със Скайлър, уверена, че няма винаги да се срещат тайно.

Томас Бъгби и съпругата му си тръгнаха на другата сутрин и цялото семейство излезе на двора, за да ги изпрати. Фиделити, все още унесена в блянове от вечерта, се усмихваше и махаше, докато каретата на семейство Бъгби се скри зад завоя на пътя. Тя влезе в къщата и чу как майка й казва на баща й:

— Да ме прости Господ за себелюбието, но ще бъда щастлива, ако за известно време никой не ни посещава.

— Е — отвърна бащата, — трябва да посрещаме онези, които ни гостуват. Дори и да не са добре дошли.

— Или когато идват посред нощ — пошепна Сара в ухото на Фиделити.

Фиделити трепна и впери поглед в суровите, студени като лед сини очи на сестра си. Отдръпна се и изсъска:

— Не знаеш какво говориш.

Сара отвори уста, но майката повика по-голямата си дъщеря:

— Фиделити, ела да ми помогнеш. Някои дрехи на баща ти и момчетата се нуждаят от закърпване, а ти си умела в шиенето.

Фиделити изгледа пак сестра си и се обърна, за да последва майка си към вътрешността на дома.

— Да, госпожо.

Радваше се, че се изплъзна от подмятанията на Сара, но механичната работа по закърпването на дрехите, за нейно съжаление, оставяше ума й свободен, за да размишлява върху надвисналата опасност.

Едва преди вечеря Фиделити преряза последния конец на последната риза, която трябваше да закърпи. Очите я смъдяха, пръстите й бяха изтръпнали и изпободени от игли и карфици. Нямаше представа колко много дрехи имат баща й и братята й, при това доста от тях за кърпене.

Когато майка й най-накрая я освободи, тя изкачи бавно стъпалата към стаята си и свърна по коридора. Вече наближаваше, когато забеляза, че тежката дъбова врата зее отворена. Притаи се в сянката под стълбата, готова да изтича назад, ако стане нужда.

Като надникна иззад ъгъла, Фиделити видя Сара да излиза от нейната стая. По-малката сестра се огледа внимателно и за учудване на Фиделити хукна към собствената си стая в далечния край на коридора.

Щом Сара се прибра, Фиделити напусна скривалището си се втурна по коридора. Какво беше надушила сестра й? Беше ли открила нещо? От тазсутрешните й подмятания Фиделити разбра, че пратеникът, дошъл при нея предната вечер, е бил забелязан. С треперещи ръце тя отвори библията на нощното си шкафче! Господи! Писмото беше изчезнало!

Фиделити се отпусна тежко на ръба на леглото. Сара го бе взела. Сара знаеше! Фиделити нямаше изход. Не можеше просто така да иде при баща си и да го помоли да накара Сара да й върне писмото, с което един кавалер й определяше тайна среща. Не можеше да каже на никого в тази къща. Сега Сара държеше всичко в свои ръце, Фиделити можеше да направи само едно — да чака.

Безпокойството отново я завладя. Откакто Скайлър бе напуснал бащиния й дом, нещата се влошаваха все повече. Вече имаше доказателство за вината й и то беше в ръцете на най-заклетата й неприятелка.

Фиделити имаше само една-единствена надежда. Сестра й бе сгодена. Годежът не беше особено сигурен, но Сара държеше на ухажора си, канеха го често на вечеря и може би единствено той щеше да успее да я накара да си държи езика зад зъбите, поне докато Скайлър си заминеше.

О, Скайлър! Съвсем друго би било ако той имаше намерение да я отвлече! Само ако можеше да не се безпокои повече заради баща си и сестра си! Ако можеше да замине и да не се връща никога — това искаше тя и макар че би скандализирала семейството си, молеше се мечтата й да се сбъдне.

Денят, в който Сара открадна писмото, мина без инциденти, следващият — също. Дойде и денят, когато годеникът на Сара щеше да пристигне на гости. Този момък, такъв един недодялан и целият в гнойни пъпки, можеше да идва и да бъде посрещан най-сърдечно от семейството, а любимия на Фиделити трябваше да я посещава тайно през нощта — тази обида бе непростима. Но сега благодареше на небето заради годеника на Сара, защото само той беше в състояние да държи мислите на сестра й далеч от долното предателство.

Случи се точно така. Сара се вълнуваше само как по-добре да се облече и кога ще дойде Оливър.

„Оливър“, промърмори Фиделити. Роден през гражданската война, годеникът на Сара беше кръстен на семейния кумир Оливър Кромуел, лорд-протектора. Веднъж Фиделити бе вбесила сестра си, казвайки, че като видяла портрет на Кромуел (тогава вече покойник), разбрала колко правилно са кръстили приятеля на Сара — бил точно толкова грозен, колкото и пуританският протектор.

— Фиделити! — извика Сара отвън и без да чака покана, отвори вратата на сестрината си стая и влезе. Носеше рокля със скромна кройка в тъмнокафяво и широка якичка от обикновена бяла дантела. Дантелени по краищата бяха и дългите й, тесни ръкави. Косата й бе пристегната в строга прическа, но на бузите се забелязваше лека розовина и това я правеше не тъй безцветна, както обикновено.

— Какво искаш? — запита кисело Фиделити.

Тя стоеше с ръце на хълбоците, докато госпожа Бриджър, общата им камериерка, закопчаваше откъм гърба тъмносинята й рокля. Ушита със същата кройка, роклята на Фиделити бе украсена с малко по-широка и съвсем мъничко по-хубава дантела от тази на Сара. Цветът повече подхождаше на очите й, беше почти сапфирен, а косата й изпъкваше на неговия фон. Тъмносиньото караше кичурите по главата на Фиделити да хвърлят сребристи отблясъци при всяко движение.

— Питам те — повтори отегчена Фиделити, — какво искаш?

— Можете да си вървите, госпожо Бриджър — каза Сара на камериерката, когато тя закопча докрай роклята на Фиделити.

Сара изчака, докато вратата се затвори зад гърба на жената, и се обърна към сестра си с ехидна усмивка:

— Дойдох само да ти поискам на заем нещо, което да си окача върху роклята.

Фиделити застана нащрек.

— Какво?

Пръстът на Сара се пъхна между високата дантелена яка на Фиделити и шията й и измъкна златния медальон.

— Ето това.

Фиделити отскочи и стисна медальона в шепа.

— Откъде разбра? — стреснато запита тя, но знаеше отговора.

Сара бе взела писмото, а в него се споменаваше за медальона. Затова бе сигурна, че Фиделити няма къде другаде да скрие издайническия накит, освен да го носи на шията си.

— Какво искаш, Сара? — Фиделити знаеше, че сестра й не се нуждае от медальона просто за да се издокара, тъй като той беше прекалено биещ на очи и щеше да предизвика много излишни въпроси. — Какво искаш всъщност?

— Искам да забравиш онзи кавалер — просъска Сара. — Искам да започнеш да се държиш като отговорен член на това семейство. Смяташ ли, че семейството на Оливър ще ме одобри за снаха, ако се знае, че сестра ми се влачи с някакъв си роялист?

— Честно да ти кажа, не знам какво толкова ще има да възразяват. Не са кой знае колко момичетата, които ще се полакомят за твоя скъпоценен Оливър.

Фиделити се усмихна, но триумфът й бе краткотраен. Забеляза ненавистта в очите на сестра си и разбра, че не бива да я предизвиква.

— Сара — помъчи се да я успокои донякъде, — защо толкова се тревожиш за мене и Скайлър? Това, което правя, не те засяга. Чу какво казваха татко и Томас Бъгби, че връщането на краля в страната замайва главите дори на деца от най-добри семейства.

— Не искам ти да си едно от тия деца — настоя Сара. — Не искам да се разбере, че сестра ми се лигави с някакви кавалери и придворни. Чух какво казваше за тебе скъпата ни братовчедка Дивайна Уиндам. Как дори кралят щял да бъде омагьосан от външността ти. По дяволите външността ти! Не си по-добра от останалите в семейството! Не заслужаваш…

Сара спря, осъзнавайки, че е отишла твърде далече, че е казала прекалено много неща пред човек, от когото би трябвало да крие чувствата си.

— Ти ревнуваш! — не можеше да повярва Фиделити. — Значи всичко това е от ревност!

Тя се разсмя с висок, презрителен и подигравателен смях, който порази сестра й повече от всички гневни думи, които някога си бяха разменяли. Фиделити видя как очите на Сара потъмняха от мъка и станаха стоманени, изпълнени с ненавист. Но твърде дълго я бяха карали да се чувства виновна, задето е красива, и да понася сестрината си ревност, затова сърцето на Фиделити в този миг остана хладно и сурово. Едва когато Сара се обърна и избяга от стаята, тя разбра как безмилостно бе убила гордостта на сестра си.

Оливър Уикам бе посрещнат радушно. Дългата полирана маса в трапезарията бе отрупана с най-хубавите сервизи, а примамливите миризми откъм кухнята свидетелстваха, че готвачите на Елспет Феърфакс са готови да покажат върха на кулинарното си умение.

Фиделити влезе в трапезарията заедно с братята си и хвърли крадешком един поглед към Сара, но не успя да разбере какво е настроението й. Избягваше погледите на сестриния си годеник, знаейки, че той я намира много по-привлекателна от Сара и че това само ще налее още масло в огъня на нейната ненавист.

Вечерята бе цяло мъчение за Фиделити. Насилваше се да яде колкото се може по-малко, без това да предизвиква натяквания от страна на баща й, седеше тихо и мирно, докато нейните родители и тези на Оливър, които бяха дошли заедно със сина си, коментираха колко е западнала страната и че единствената надежда за възстановяването й е класата на преуспяващите търговци. Най-накрая баща й, господин Уикам, Оливър и най-големият й брат се оттеглиха в кабинета, за да поговорят по работа. Това бе първата възможност и самата Фиделити да се оттегли.

Извини се, че я боли главата, пожела лека нощ на майка си и на госпожа Уикам и без да погледне към сестра си, се отправи към стълбите. Когато стигна най-горе, чу, че и Сара си тръгва от трапезарията.

Фиделити изтича бързо до стаята си, защото нямаше желание да говори със Сара за каквото и да било. За нейно учудване сестра й профуча покрай нея, без да я удостои с поглед. Фиделити затвори вратата, озадачена от поведението й. Но сви рамене — кой ли пък можеше да разбере това момиче? Сигурно иска да се скрие за малко от Оливър, за да си придаде тайнствен вид и той да не мисли, че е лапнала по него, Фиделити се разсмя — по-добре да не прекалява с безразличието, защото Оливър може да осъзнае мизерния си избор.

Тя повика госпожа Бриджър да й помогне да съблече роклята си и да сложи нещо недотам строго и пуританско.

Най-накрая къщата утихна, Фиделити чуваше само тихите шумове на животните и птиците, които излизаха нощем. Бе отворила прозореца си и седеше на пейката под него, наострила уши, за да чуе чаткането на копита откъм пътя или полето. Изглежда, бе седяла там часове наред и вече започваше да се чуди дали Скайлър въобще ще дойде. Може би нещо се бе случило.

При мисълта, че може и да не дойде, тя едва не ревна, но същевременно си помисли, че и за двамата така може би щеше да бъде по-добре. Само ако бе успяла да го предупреди, че Сара знае плановете им! И въпреки всичко тя отчаяно искаше да го види, просто се нуждаеше от него. Дори бе приготвила вързопче с най-необходимото, ако се сбъднеше, че най-съкровеното й желание и той я помолеше да избяга с него.

Тъкмо когато вече съвсем се отчая, тя дочу приглушен конски тропот някъде далече в полето. Сърцето й се разлудя, тя затаи дъх и най-накрая зърна една фигура в черно да излиза от сянката и да поглежда нагоре към прозореца й. Черната шапка криеше златистите къдрици, които тя тъй добре познаваше.

Фиделити се наведе през прозореца и му махна бързешком, а той й отвърна с почти незабележимо поклащане на украсената с пера шапка. И изчезна в конюшнята, водейки коня си.

Момичето бързо се уви в едно наметало, раменете й трепереха от нервна възбуда. Отвори предпазливо вратата на стаята си и се промъкна безшумно по коридора и надолу по стълбите.

Слугите, които обикновено си лягаха последни, вече хъркаха в стаите си, затова Фиделити трябваше да се движи тихо в тъмнината, за да не се блъсне в някоя мебел. Тя мина все така бавно покрай стаите на близките си, през трапезарията и антрето и се запъти към задната част на къщата, където бяха кухнята и килерите. Бе решила да излезе през задния вход, по-близо до конюшнята.

Най-сетне зърна конюшнята и хвана с разтреперана ръка мандалото на вратата. Тогава две здрави ръце я сграбчиха и обгърнаха, а една друга ръка затисна устата й.

Тя видя ужасена как няколко фигури изскачат от сенките на осветеното от луната пространство. Бяха майка й, баща й, Сара, най-големият й брат Натаниъл, а зад тях идваха Оливър и родителите му. Не можеше да види кой я държи така здраво, но предположи, че е някой от слугите на баща й.

Изражението на Ричард Феърфакс бе сурово, издаваше разочарование и срам.

— Нямам думи, Фиделити — обърна се той към нея с хладен тон, под който се криеше кипяща ярост. — Не мога да повярвам, че мое дете е направило такова нещо. Не повярвах, когато Сара дойде да ми разкаже. Сега виждам, че е трябвало да й повярвам.

Фиделити премести поглед към сестра си и отново към баща си, който продължи:

— Срамувам се, че това се случи. Още повече сега, когато в дома ни гостува почтено християнско семейство. Но, уверявам те, ще се справя с това положение така, както трябва.

И Ричард посегна към пушката, с която бе воювал още през гражданската война. Ужасена, Фиделити видя как и господин Уикам посяга към своята. Те отвориха тихо вратата и потънаха в тъмнината на задния двор към конюшнята, където Скайлър я чакаше, без да знае какво е станало. Неколцина коняри се появиха иззад къщата, въоръжени с вили и коси.

Фиделити, държана все така здраво от слугата, с ужас гледаше всичко, без да може да предупреди Скайлър. Стоеше втренчена към конюшнята, когато дочу пресилено хлипане.

Сара се бе хвърлила в обятията на Оливър и хълцаше, подсилвайки плача си с вопли: „Толкова ме е срам! О, Оливър!“

— Няма от какво да се срамуваш — уверяваше я госпожа Уикам. — Направила си много добре, като си обадила на баща си. А ако не му беше казала, тази среща можеше и да се състои.

И тя прониза Фиделити с леден поглед.

Значи ето къде бе изтичала Сара вечерта! Фиделити изстена мислено. Само да беше й обърнала малко повечко внимание! Само да я бе спряла, когато Сара се спускаше обратно по стълбите!

Виковете откъм задния двор отново привлякоха вниманието на Фиделити. Баща й и господин Уикам едва бяха влезли в конюшнята, когато проехтя вик и Скайлър изскочи оттам в галоп. Конят му изчезна в сянката зад конюшнята и макар че неколцина коняри се опитаха да го последват, беше ясно, че ще им се изплъзне.

Фиделити се отпусна в ръцете на слугата, която още я държеше. Беше вбесена и съсипана, но облекчението я караше да забрави всичко останало. Скайлър беше спасен. Независимо от всичко бе успял да избяга! Когато баща й и господин Уикам влязоха отново в къщата, слугата я пусна.

— Избяга — каза без нужда Ричард. — С помощта на дявола, без съмнение.

— Никога не съм виждал човек да препуска толкова бързо — рече господин Уикам с неволно възхищение. — Но, както казвате, сатаната помага на изчадията си.

— Така. Мисля, че сега ще е най-добре да си легнем — и Ричард изгледа прегрешилата си дъщеря. — Бих предложил да се молим за вас, госпожице — рече той с враждебност, която я стресна. — Макар че, да ми прости Господ, не мисля, че сърцето ми ще пожелае да стори това тази вечер. Ще се разправя с вас утре.

Фиделити сведе клепачи и не каза нищо. Очакваше да я пратят в стаята й, когато чу как Сара шепне нещо на баща й.

— Да, да — рече Ричард и направи знак на слугата, който пак я обърна с лице към него. — Ще взема медальона, който ти е подарил онзи нещастник.

Очите на Фиделити се разшириха и тя изгледа сестра си с такава злост и ненавист, че Сара се притисна към Оливър. После бавно премести поглед към баща си. Той стоеше там, а ръката му бе все така протегната към нея.

— Фиделити — повтори той. — Дай ми го.

Тя стисна медальона през тънката си нощна дреха.

— Не, татко — замоли се Фиделити. — Моля ви!

Лицето му не трепна.

— Хайде! — гласът му бе леден като стомана.

Един хлип замря в гърлото й. Тя откачи медальона и го сложи нерешително върху дланта на баща си.

— Можеш да си идеш в стаята — каза той.

Фиделити се обърна и се запъти към къщата. Чу го да казва на майка й:

— Заключете я и нека госпожа Бриджър да бъде в стаята при нея.

Тя беше затворничка! Хваната на местопрестъплението, осъдена и призната за виновна. Оставаше само присъдата.