Джоузеф Файндър
Московският клуб (81) (Къртица 3)

80

11:02 часът сутринта

На Иля М. Розанов от охраната на Кремъл много му се искаше да е отпред пред мавзолея и да участвува в смяната на караула. Но редът му бе минал още преди няколко месеца. Бе застъпил на почетна стража посред нощ, марширувайки в свирепия студ, и бе стоял, без да помръдне, пред входа на мавзолея почти цял час, изпънат като струна.

Жалко, че нямаше как да му възложат тази почетна задача и днес, в деня на Великата октомврийска революция, най-големия празник през годината, когато всички в страната, всички в Ставропол, родния му град, щяха да гледат по телевизията мавзолея на Ленин. Както и по целия свят. По новините казаха, че за пръв път в историята президент на Съединените американски щати ще застане на трибуната на мавзолея заедно с членовете на Политбюро, за да изрази почитта си към революцията.

Но да патрулираш зад мавзолея не беше чак толкова лошо. Имаше си своите вълнения.

 

 

Розанов видя как членовете на Политбюро излизат от подземията на мавзолея и обикалят по стълбището, за да заемат местата си отпред на трибуната. Стори му се дори, че зърна американския президент!

Вярно, беше се надявал, че ще ги види да минават непосредствено покрай него, през вратата на кремълската стена и покрай гробовете на видните личности, но по някаква причина бяха избрали подземния тунел. Все пак можеше да различи някои от големците, застанали на подиумите за високопоставени гости от двете страни на мавзолея.

Понякога без заобикалки наричаха охраната на Кремъл, към която се числеше и той, „дворцова гвардия“. С добре изгладените си сини униформи и астрагановите калпаци те бяха най-представителните, най-надеждните в столицата.

Беше много студено и на Розанов му се искаше да се постопли в подземния арсенал на мавзолея след края на наряда, но интересно защо през последните няколко дни достъпът там не беше разрешен.

Имаше много приказки на тази тема и началникът му, комендантът на Кремъл, офицер от КГБ беше вбесен. Защо Павличенко беше направил това, но дяволите — да заповяда да заключат арсенала. Предпазна мярка — беше казал. Но шефът на Розанов, комендантът на Кремъл, беше надживял четирима председатели на КГБ и значително повече генерални секретари и се чувствуваше засегнат от намесата в тази, както смяташе, своя територия. Арсеналът винаги се използуваше по време на държавните празници — за даване и получаване на заповеди, за складиране на муниции и други такива. А сега войниците трябваше да се събират за получаване на заповеди на открито, до кремълската стена. Нечувано.

Но Розанов се вълнуваше от всичко това само по една причина. Единственото място, където човек можеше да си стопли ръцете, беше банята в подземието, няколко етажа под мавзолея. Никак не беше удобно. Мотивите на началството не го интересуваха ни най-малко.

Махна на другия часовой, за да му покаже, че смяната е дошла, и се отправи към задния вход. Чуваше се безкрайната реч на поредния оратор, скандирането и овациите, ехтящи откъм площада.

Влезе в мавзолея, тръгна по стълбището надолу към банята и забеляза нещо странно. Миризма на газ — непреодолима, отвратителна воня. Колкото по-надолу слизаше, толкова по-силна ставаше тя. Изглежда идваше от арсенала и той се запита дали друг, освен него я е усетил. Миришеше на лесно възпламеним газ.

 

 

Пред затворената врата на арсенала стоеше часовой от КГБ, а не от „дворцовата гвардия“.

— Хей — викна Розанов на „манекена“ от КГБ, — усещаш ли миризмата?

Часовоят се обърна и като видя униформата на Розанов се осмели да попита:

— Мислиш ли, че е отровна? Усетих я преди десетина минути.

— Газ — каза Розанов и се приближи. — Излиза оттук, отвътре — посочи вратата той.

— Дръпни се назад! — с неочаквано заплашителен глас го спря часовоят.

— Вероятно е отровен, — рече Розанов — Може да те убие. Дай да хвърлим един поглед — приближи се още повече той.

— Назад! — извика часовоят. — Имам заповед да не пускам никого.

— Виж какво, приятел — каза Розанов по-рязко, — заповедта ти не е да стърчиш тук като малоумен, докато от помещението изтича газ.

Часовоят, изглежда, се замисли върху това.

— Нека да погледнем. Кой знае, може пък да получиш похвала за това, че си открил изтичане на газ. Може да има и повишение, прав ли съм? Павличенко много обича при извънредни обстоятелства да се проявява малко инициатива.

Часовоят омекна.

— Добре, но бързо. Мине ли още някой, ще ме убият. Заповедите ни са да стреляме по всекиго, който се опита да влезе в тази стая, още щом го видим. — Обърна се и бавно отключи двойната метална врата. — Първо стреляй, после задавай въпроси — продължи ненужните си обяснения той.

Помещението на арсенала беше тъмно, лампата от коридора осветяваше само част от него. Вонята на газ беше непоносима и въздухът беше замъглен. Розанов чу отчетливо силно свистене.

— Не пипай това! — извика той на часовоя, който посегна да запали осветлението. — Тук е пълно с газ! Една искра, и всичко ще хвръкне във въздуха.

Тогава забеляза бутилката в средата на стаята, от която идваше свистенето. После и жиците, прекарани през стаята, блоковете пластичен експлозив, гранатите. „Бомба? Тук?“

— Какво, по дяволите?… — Това бе всичко, което успя да каже, когато се обърна и в гърлото му се заби щика на часовоя от КГБ, чийто силует внезапно бе изникнал в рамката на вратата.

 

 

Адмирал Матюсън забеляза, че по време на церемонията по случай Седми ноември на Червения площад нещата изглеждат доста съгласувани.

Затиснат в сектора за високопоставени лица, той виждаше съвсем ясно мавзолея, отдалечен само на десетина метра от него.

Всичко беше синхронизирано. Човек в сива униформа, церемониалмайстор, стоеше на една от по-ниските тераси на мавзолея и командуваше парада, даваше знак за овациите. На площада се появиха две открити лимузини: в едната беше командуващият Московския военен окръг, в другата — министърът на отбраната. Докато преминаваха покрай стегнатите редици, войниците ги приветствуваха с викове: „Ура! Ура! Ура!“ Многохилядните военни части се обръщаха като един, механично като роботи.

После на площада навлязоха танковете, мобилните ракетни установки с широки гуми на колелата, тамянките, теглени от по четири коня, сигурно за прослава на отминалите дни. Всичко това се придвижваше с шум и грохот по паважа, във въздуха плуваше сивосинкав дим от изгорелите газове.

Матюсън знаеше, че скандиращите възбудено, но не и радостно тълпи с червените лентички на гърдите нямат представа за изключителните мерки за безопасност, за взводовете автоматчици, събрани в подлезите около площада, цивилните агенти със слушалки в ушите и издуващи дрехите им пистолети на платформите за зрители около мавзолея. Мерките за сигурност бяха изключително строги заради срещата на високо равнище.

Матюсън гледаше как американският президент маха с ръка от трибуната и се усмихва широко. Почувствува се горд. За пръв път американски президент отдаваше почит на руската революция. Без съмнение студената война беше вече свършила.

Малко след единадесет момиченца с панделки в косите изтичаха по стълбите на мавзолея, за да поднесат увити в целофан букети червени карамфили на членовете на Политбюро. Букети, набавени от секретариата на Горбачов.

Матюсън наблюдаваше членовете на Политбюро на трибуната. Изглеждаха отегчени, вяло помахваха с ръка за поздрав. Една майка до него, явно жена на важен чиновник, беше вдигнала високо детето си и възбудено шепнеше:

— Виждаш ли Горбачов? Това е Горбачов! А този там е президентът на Съединените щати!

 

 

Полковник Никита Власик от МВД гледаше Шарлот Харпър със сивите си тъжни очи и си мислеше, че е склонен да повярва на невероятната й история.

Той беше човекът, който веднъж — струваше й се толкова отдавна, макар че беше само преди седмици — я бе арестувал. Човекът, който я беше посъветвал как да избягва неприятностите с властите. Шарлот чувствуваше някаква странна близост с него.

Той кимна. На лицето му нямаше усмивка.

— Знаете ли — каза той, като махна на старши лейтенанта да се приближи, — все повече ми напомняте моята дъщеря. Само вие двете сте способни да си позволите такава дързост — да преминете през заграждение на КГБ.

— Ваня — обърна се той към лейтенанта, — нямаме нито секунда за губене.

Беше 11:03 часът.

В 11:05 часовоят на КГБ отново заключи вратата, оставил вътре сгърченото мъртво тяло. Имаше заповед и беше длъжен да я изпълни. Навсякъде миришеше на газ — арсеналът и всичко наоколо. Докато бдеше да не допусне друг нарушител, усети, че започва да му прилошава.

Циферблатът на електронния детонатор вътре показваше, че остават шест минути.

Пропанът продължаваше да изтича от бутилката със силно свистене.

 

 

В 11:07 часа от вратата на кремълската стена точно зад мавзолея излезе група милиционери от МВД с брадви, пожарогасители и цялата екипировка на сапьорски взвод. За да не привличат излишно внимание, бяха заобиколили и минали през Кремъл. Въпреки това присъствието им предизвика раздвижване на платформите за зрители. В колона по един милиционерите — девет души, ако трябва да бъдем точни — се насочиха бегом към мавзолея.

Щом стигнаха там, веднага се пръснаха и започнаха да претърсват.

Не им отне много време. Миризмата беше станала нетърпима. Всичко в мавзолея вонеше на пропан и за четиридесет и пет секунди седем души от групата установиха източника.

Часовоят от КГБ видя тичащите към него милиционери, вдигна пистолета и стреля, но бе покосен от техните куршуми.

 

 

Часовникът на електронния детонатор показваше 11:09 часа.

 

 

Разбиха със секира ключалката и отвориха вратата. Зловонието вътре беше непоносимо.

Милиционерите, специалисти в тази област, веднага видяха взривното устройство и в бързината да намерят някакъв начин за прекъсване на електрическата верига прегазиха през телата на убитите.

Разкашляха се от задушаващите изпарения.

Не оставаше никакво време!

Няколко души припаднаха от вдишания пропан — не всички бяха взели маски, кой можеше да предположи? Оставаха секунди, буквално секунди, а проводниците бяха така объркани, такава плетеница, че дори като ги изскубваха, сякаш не правеха нищо, за да спрат това влудяващо, кошмарно, хипнотизиращо червено мигане на часовника, на цифрите, които препускаха към 11:10. На отделен дисплей се виждаше времето на взривяването, точното време, когато малкият черен детонатор щеше да щракне, да отвори веригата и пластичният експлозив…

Да изскубнат жиците! Да прекъснат връзката на пластичното блокче с електрическата мрежа! Но те бяха твърде много.

Не беше възможно да се направи за осем секунди. Това нещо щеше да избухне и те заедно с мавзолея и нищо неподозиращите лидери на света, застанали на трибуната само на метри над тях, щяха да бъдат изпепелени…

В 11:09:55 часа един от сапьорите забеляза съединителните клеми, хвърли се към тях, изтръгна проводниците и прекъсна веригата.

Дали ще…

— Пази се! — извика някои.

Цифрите на часовника замръзнаха. Легнал на пода сред преплетените жици, човекът въздъхна дълбоко, бомбата беше обезвредена.

Всичко беше свършило.

Един от милиционерите забеляза познато лице. За момент се приближи към другия и бързо си стиснаха ръцете. Първият каза шепнешком една-единствена дума:

— Старообрядец.

 

 

На мавзолея президентите на Съветския съюз и Съединените щати махаха за поздрав към множеството. От двете им страни стояха членове на съветското и американското ръководство. Повечето от американците, замръзнали и притеснени, с уморени крака, се чудеха колко ли още ще издържат. Съветските им колеги, привикнали с продължителните манифестации, вдървено махаха едва-едва и стояха неподвижно, за да запазят телесната топлина.

Незабелязано за зрителите на Червения площад човек от военната охрана, застанал до мавзолея, подаде на цивилен офицер от службата за сигурност малка бележка. Той я предаде на члена на Политбюро Александър Яковлев, а Яковлев — на Горбачов.

Горбачов й хвърли бърз поглед и отново вдигна очи към парада.

Президентът се обърна към него.

— Неотложна работа ли? — любезно попита той.

— Не — отвърна Горбачов, — малък проблем, но вече са взети мерки.

 

 

Шарлот, охранявана от двама милиционери от МВД, стоеше зад контролния пункт до Историческия музей, на входа към Червения площад. Овациите и маршовата музика от парада заглушаваха всичко, най-после колата, ръждива лада с вид на смачкана буболечка, пристигна. Надяваше се, че хората от МВД ще успеят да ги намерят, и те наистина ги бяха намерили.

Най-напред видя Степан, след това Светлов. Проточи врат и ужасена се опита да разгадае изражението им. Дали той…

И тогава Чарли излезе от колата, по-точно буквално изпълзя от задната седалка — ранен, с вид на много болен човек. „Какво става?“ — се четеше на разтревоженото му лице.

Искаше й се да прескочи желязната преграда, да го притисне до себе си и да му каже, че всичко е наред. Чувствата напираха в нея: облекчение, любов, страх, стотици различни усещания. Последният остатък от самообладанието й се стопи и тя заплака.

Чарли Стоун се запрепъва по паважа към нея и разбра отговора по усмивката на лицето и, която казваше „да“. Концентрични кръгове обвиха нещата наоколо, всичко започна да се раздвоява и разтроява, да изглежда по-светло и по-ярко, всичко ставаше прекрасно, успокояващо, бяло.