Джоузеф Файндър
Московският клуб (73) (Къртица 3)

72

Стоун потегли с реното на Шарлот по „Проспект мира“, дълъг и широк булевард с мержелеещото се вдясно острие на Стопанската изложба. Задминаха го две коли, носещи се от платно в платно: пияни. Булевардът бе зле осветен.

Едра капка се плисна на предното стъкло, после още една, и още една. „Гадост — помисли си Стоун, — снегът се обръща на дъжд.“ Лоша видимост, трудно за шофиране, а времето, което му оставаше, се топеше. Крайно необходимо беше да се добере до „староверците“, а с всеки изминал час възможността изобщо да успее намаляваше.

Шарлот бе казала, че може би има начин да открие името на техния водач, но необяснимо бе изчезнала някъде.

Надяваше се, че нищо не й се е случило.

Единствената възможност, която му оставаше, беше самият Уинтроп Леман. Соня най-после бе капитулирала и му бе съобщила, че старият й баща наистина е пристигнал в Москва преди няколко дни. Както и бе предполагал, Леман щеше да бъде почетен гост на съветската държава, но имаше и друга, лично своя тайна мисия: да постигне освобождаването на възрастната си вече дъщеря Соня, която през целия си живот бе живяла в Москва.

Налагаше се да се изправи лице в лице с бившия си работодател, човека, който преди години бе предал баща му, и да го застави да помогне — ако не заради нещо друго, поне за да предпази Соня. Соня бе казала, че се е настанил в хотел „Национал“. Същия, в който и той първоначално си бе запазил стая.

Леман беше последната му надежда.

След няколко минути щеше да бъде в хотела и да застане пред Уинтроп Леман.

Докато размишляваше, Стоун гледаше през дъждовните капки, хипнотизиран от движението на чистачките, и не откъсваше очи от белите разделителни линии на пътя. Едно послание някъде от подсъзнанието проби бариерата към разсъдъка му и той внезапно си даде сметка, че от известно време го следват два кръгли фара.

Дъждът се засили и Стоун се хвана, че инстинктивно увеличава скоростта. Притокът на адреналин, на страх, натискаше крака му върху педала на газта и той трябваше да се насили, за да вдигне малко тежката си обувка.

Светлините зад него се приближаваха.

Сега вече три чифта фарове пронизваха мрака! Не беше милиционерската кола, тези бяха различни — два много големи камиона.

Боже господи! Настигаха го!

Двата чифта фарове принадлежаха на два големи четвъртити камиона. Сега единият беше в лявото, другият — в дясното платно. Стоун заемаше средното.

Щом разбра какво става, се опита да изнесе колата в дясното платно, на банкета извън пътя, но беше много късно: камионът отдясно летеше към него с прекалено голяма скорост.

На единия от камионите, солидна закрита кола, имаше надпис „Хляб“. Другият бе дори още по-голям и приличаше на тези, които могат да се видят само в селските райони на Америка. Отстрани беше с летви, под летвите имаше телена мрежа и каросерията беше пълна с живи пилета.

Камионите вече съвсем се бяха изравнили с реното и започваха да го притискат.

Чу се ужасяващо скърцане на метал, когато камионът вдясно връхлетя върху колата на Чарли, а после — стържещ звук отляво, когато го подпря камионът с пилетата.

Стоун караше вече над пределната скорост и натискаше педала на газта до дупка, но колкото и бързо да вървеше реното, камионите не изоставаха и го блъскаха все по-често. Знаеше, че се опитват да го убият.

Къде беше тунелът? Спомни си, че някъде тук, на около половин километър или нещо такова, трите платна се сливат в две и минават под дълъг тунел. Вече го различаваше, може би на километър напред. Един километър: четиридесет секунди. След четиридесет секунди шофьорите на камионите щяха да бъдат изправени пред необходимостта да направят маневра и нямаше никакво съмнение, че ще го смажат помежду си, със сигурност още преди да са стигнали до тунела с двете му платна.

Камионите удряха реното, подмятаха го насам-натам като топче за пинг-понг. Всяко блъскане раздрусваше Стоун, един удар на камиона с пилетата вляво проби широка дупка отстрани до задната седалка.

Тряс! Десният заден прозорец се разби. Дъждът запръска в тила му.

Стоун почувствува как паниката му преминава в мрачна студена решителност. Нещо вътре в него взе връх, прогони страха. Тридесет секунди преди входа в тунела, с едната ръка на волана, той свали до долу страничното стъкло. Вятърът нахлу вътре, носейки със себе си пороя. Стоун протегна ръка навън и се хвана за една мръсна летва на каросерията на камиона с пилетата. Дръпна я и се увери, че е здрава. Летвите можеха да се използуват като стълба. Камионът вдясно удари реното със страшна сила и го запрати към колата от другата страна. Стоун изви волана в обратната посока. Вятърът свиреше в ушите му.

Бам!

Камионът с пилетата го блъсна отново, този път изключително силно, смаза левия калник на реното и собствения му огромен калник се закачи за него. Сега колата на Стоун беше заклинена в левия камион, врязана в него, и двете превозни средства продължаваха да се носят напред със скърцане, неразделно свързани.

Бързо се наведе, напипа връзките на обувките си и ги разхлаби. После с левия крак събу дясната обувка и я набута над педала за газта. Тя се загнезди. Акселераторът беше натиснат и колата щеше да продължи да върви сама, заклещена за смачкания калник на камиона.

Входът на тунела беше точно пред тях. Може би на петнадесет секунди. Управлявайки с дясната ръка, той протегна лявата и се хвана за една летва. Промуши се извън колата и се подпря с крака в рамката на прозореца. Сега кръвта му беше пълна с адреналин, силата му беше изключителна. Щеше да му трябва огромен приток на енергия и наистина го почувствува.

Изтегли се нагоре и летвата се отпра.

Единственият му шанс. Алтернативата беше сигурна смърт само след секунди. Скочи във въздуха и се хвана за по-горната летва.

Тя не се откачи.

Беше здрава, издържа теглото му и той вече се намираше на камиона. Погледна за момент надолу и видя, че реното лети напред като ракета и камионите продължават да го блъскат. Възможно ли беше да не са забелязали как се измъква?

Пилетата кудкудякаха, сякаш надаваха писъци от страх. Стоун започна да се придвижва сантиметър по сантиметър напред по каросерията.

Долу се чу оглушителен трясък на метал. Той погледна и видя как колата на Шарлот се отклони и влезе под високите колела на камиона за хляб вдясно и как ужасяващо се откъсна покривът й. После точно пред тунела колата се блъсна под ъгъл в бетонната подпорна стена и веднага избухна в огнено кълбо.

В този момент камионите влязоха в тунела и всичко потъна в мрак.

Стигна до кабината и като надникна отдясно, едва успя да различи мъж с врат на бик и каскет на главата, в блажено неведение, че Стоун е оцелял от страхотната катастрофа.

Поради дъжда беше почти невъзможно да се задържи върху кабината, но като легна по корем, успя да се плъзне през нея от другата страна и…

Прозорецът беше отворен.

Извади пистолета, затъкнат в колана му. Освободи затвора, като продължаваше да се държи със свободната ръка за покрива на кабината. Трепереше от студ.

Шофьорът не подозираше, че е само на сантиметри от него. Стоун изви под ъгъл пистолета и го насочи право в главата му. В този, който се бе опитал да го убие.

— Привет! — каза той ухилен и натисна спусъка. Куршумът улучи човека в челото, кръвта плисна в предното стъкло. Главата му падна на волана гротескно, почти комично, сякаш той изведнъж бе решил да подремне. Кръвта му продължаваше да плиска напред в скута му. Стоун изви тяло и с върховни усилия успя да се вмъкне в кабината. Поколеба се за момент, после отчаяно изблъска тялото встрани и успя да хване кормилото точно когато започнаха да се виждат уличните светлини в края на тунела. С една ръка свали каскета от главата на мъртвия и го нахлупи. Силуетът щеше да заблуди другия.

Когато камионът излезе от тунела, една улична дъгова лампа освети вътрешността на кабината и кръвта придоби отвратителен зелен оттенък. Другият камион вървеше след него. Стоун хвана дългия старомоден лост, смени на по-ниска скорост и натисна газта. Другият камион наду клаксона победоносно — един вид, „свършихме си работата“ — и Стоун отговори на сигнала му. Смени на пета, направи завой, напусна „Проспект мира“ и отпраши по улиците на Москва.