Джоузеф Файндър
Московският клуб (38) (Къртица 3)

37

Чикаго

Стоун пристигна на летище „О’Хеър“ в Чикаго към четири часа следобед напрегнат и изтощен.

Досието от архивите на Леман го бе отвело до Армитидж. В същото досие се споменаваше и името на Поуг.

За пореден път опита чрез телефонни услуги, но номерът на Поуг не беше регистриран. Обади се във ФБР, Вашингтон, но Поуг бе оставил инструкции, че не желае да го безпокоят след пенсионирането. Отказаха да му съобщят адреса и телефонния номер.

Трябваше да намери някакво решение.

Отби се в едно кафене на летището, взе си чаша кафе и сандвич с овнешко с вкус на пластмаса и ги запреглъща. Дъвчеше бавно, замислено. Имаше нужда от много специализирана помощ и знаеше точно къде да я потърси — едно име се бе появило в дъното на съзнанието му от момента, в който разбра, че ще му се наложи да замине за Чикаго. Името на една жена, която познаваше още от колежа, всъщност приятелка на Шарлот. Работеше в прокуратурата, и по-точно — като помощничка на областния прокурор в Чикаго, а това означаваше, че има близки служебни отношения с полицията. Тя вероятно можеше да открие нерегистрирания телефонен номер.

Пола Сингър беше живяла в една стая с Шарлот през първата година в колежа и след това не бе прекъсвала връзката си с Шарлот и Стоун. Веднъж, преди около пет години, когато отчаяно нещастна от скъсването на продължителна любовна връзка се нуждаеше от утеха и компания, им беше гостувала няколко седмици в нюйоркския апартамент.

Ако тя пожелаеше да му помогне сега, щеше да е незаменима. Може би щеше и да го подслони за една нощ.

Името й не фигурираше в настолния му бележник с адресите. Не беше възможно да им е известна като негова приятелка. При нея щеше да бъде в безопасност поне за една нощ.

Стоун се огледа из кафенето, подозрителността му вече се бе превърнала в инстинкт. Отчаяно се нуждаеше от помощта на Пола Сингър, но не биваше да допуска да го проследят до нея.

Слава богу, не беше трудно да я открие, имаше я в телефонния указател. Апартаментът й се намираше на Бари стрийт, в северната част на Чикаго, район особено гъсто населен от професионалисти с младежки вид. Когато късно следобед стигна до жилището й, тя, разбира се, не си беше вкъщи. Налагаше се да чака. Седя в едно кафене, докато келнерката не му даде да разбере, че присъствието му вече не е желателно.

Случи се така, че Пола се прибра чак към девет. Беше облечена в добре ушит костюм в цвят бордо черно палто от туид и спортни обувки „Рийбок“. В колежа неизменно се бе обличала в памучно яке, дънкова пола и калци, а сега цялата беше хладен, устремен нагоре професионализъм.

Като крепеше чантата с документи и малък плик с покупки, Пола пъхна ключа в ключалката на предната врата. Стоун я гледаше от сянката няколко крачки встрани.

— Пола — каза тихо той.

Тя подскочи и изпусна чантата.

— Господи, кой е?

— Чарли Стоун.

Пола погледна в посоката, откъдето идваше гласът, и най-после го видя.

— О, Боже мой. Боже мой! Това си ти! — Тонът й не беше радостен. Беше ужасена. — Моля те, недей!

Поразен, Стоун разбра какво има предвид.

— Зная какво си чула, Пола. Това е лъжа. Ти ме познаваш. Трябва да ми помогнеш. — Опита се да прогони отчаянието от гласа си, но то се усети. — Помогни ми, Пола!

Тя неохотно отвори вратата и му махна да влезе.

 

 

— Ял ли си?

— Не — отвърна Стоун.

— Чакай да погледна какво имам в хладилника. — Първоначалният ужас на Пола се бе сменил с предпазлива сърдечност, очевидно Стоун я бе убедил. Беше му предложила да остане при нея. — Аз всъщност не готвя, знаеш ли?

Кухнята й беше миниатюрен тесен бокс. Имаше прозорец с плот, през който се сервираше. За да се храниш, трябваше да седнеш на високите табуретки от другата страна на бара. Напомняше му къщата на Мери Ричардс от „Шоуто на Мери Тейлър Мур“. Стоеше до нея и се опитваше да не й пречи, докато тя печално гледаше в празния хладилник. Накрая откри в него опаковка замразена храна — пиле със сирене пармезан.

— Виж, тук няма нищо по-така. Надявам се, ще се съгласиш да си разделим това — каза тя и пъхна пилето в микровълновата фурна. Въпреки напереното си държане, изглеждаше объркана. — Искаш ли нещо за къркане? Съжалявам, но нямам вино. Скоч или нищо.

— Скочът ще свърши работа. Пола, утре сутринта най-напред трябва да ми намериш един нерегистриран телефонен номер и адреса на същия човек. Сигурен съм, че имаш възможност да го направиш.

Тя наля питието.

— Виж — каза тя неуверено; — не зная как да ти го кажа. Чух за това, което се е случило. Как е бил намушкан с нож и прочее. Във вестниците те наричаха „укриващ се“. Всички говорят за убийството.

Стоун забеляза, че Пола стои на известно разстояние от него.

— Надявам се, не го вярваш.

— Не зная какво да мисля. Ако ти ми кажеш да не вярвам, няма да вярвам. Искаш да ти намеря някакъв телефонен номер — добре, ще го намеря. Но трябва да ми обясниш някои неща. Например какво правиш? И защо си тук? Зная, че си дошъл, за да се скриеш. Досещам се.

— Само за една-две нощи — рече Стоун. — Само докато се свържа с това лице, което може да ми помогне. Не искам да ти създавам каквито и да било неприятности, повярвай. Но никой не знае, че си ми приятелка…

— Благодаря.

— Нямах това предвид. Знаеш го.

— Зная. Но от кого бягаш? Какво по дяволите се е случило в действителност, Чарли?

 

 

Микровълновата фурна изсвири и Пола извади пластмасовата табличка. Като махна целофана, от пилето се вдигна облак нара. Грижливо раздели на две порцията, сложи неговото парче в чиния и започна да яде от табличката. Редуваха хапките пиле с глътки скоч. Пола беше седнала съвсем близо и краката й се допираха до неговите.

Стоун нямаше желание да й казва за връзката си с „Парнас“, с ЦРУ. Тя смяташе, че работи в Държавния департамент в Ню Йорк и се занимава с анализи за Съветския съюз. Не счете за нужно да я поправя.

В разказа му, нещата бяха представени в по-приемлив вид, но въпреки това той я потресе. Засегна някаква струна вътре в нея. Сега тя заговори тихо, гласът й почти трепереше, издигаше се и утихваше от гняв.

— Господи — каза тя. Беше спряла да се храни и се обърна, за да го погледне в лицето. — Ако всичко това е истина…, историята е кошмарна.

Стоун погледна чашата си със скоч и кимна.

— Ще ти намеря тази информация, Стоун. Имам един човек. Един от полицията, с когото работихме по подготовката на свидетелите в един наистина шумен процес за шофиране в нетрезво състояние. Той е добро момче. Мисля, че си пада по мен.

— Прекрасно.

— Женен е и има осем деца. Така че не е чак толкова прекрасно. Та той има един приятел, който се занимава със сметките на абонатите в телефонната компания, ако това те интересува. Дори ченгетата го правят по този начин, за да избягнат цялата бумащина и скапаните разрешения от съда.

Стоун се усмихна, позволил си постепенно да се отпусне. Добрата стара отракана Пола! Съквартирантката на Шарлот от колежа беше умна, неотстъпчива, язвителна, често безцеремонна. В колежа беше изглеждала абсолютно безполова. В това отношение нещата се бяха променили, но си беше все така пряма, все така смущаващо откровена. Преди двадесет години беше по-пълна, отколкото трябва, с дебели бузи, кафяви очи и дълга кестенява коса. Сега бе много по-стройна, къса мека коса обграждаше лицето й. Беше се превърнала в хубава, привлекателна жена.

— Харесва ли ти, Пола? Работата?

— Да, Стоун. Харесва ми да получавам една десета от това, което печелят приятелите ми с частна практика — отвърна заядливо тя. После гласът й омекна; — Да, харесва ми. Много ми харесва.

— Сигурно си много ангажирана.

— Ами да. Така е, да го вземат мътните! Умопомрачително количество дела. Едва ти остава време да разпиташ свидетелите, разбираш ли? Помощниците на областния, прокурор сме стотици и от нас всъщност се очаква да се интересуваме само от цифрите. От броя на присъдите. Голямото потупване по рамото е само за тях. Ако ти попадне някой лайнар, за когото знаеш, че е виновен, обаче свидетелските показания са слаби, зарязваш го. Спазаряваш се със защитата.

Докато я слушаше, Стоун се усмихваше и клатеше глава. Благодарен й беше, че се опитва да отклони вниманието му от собствените му грижи.

— А и мястото, на което работя. Прилича на концентрационен лагер. Наистина. Голямата зловеща сграда на съда на ъгъла на Двадесет и шеста и „Калифорния“, с детектори за откриване на метал, драсканици навсякъде по стените, смахнати типове и — можеш ли да си го представиш? — на кулите стоят полицаи с насочени надолу към теб пушки.

— Много мило, няма що. Но работиш повече или по-малко това, което искаш, нали? Вършиш полезна работа. Мисълта ми е, че не защитаваш корпорации, които изхвърлят токсични отпадъци, да речем.

Пола въздъхна раздразнено.

— Да. Понякога. Ти ме познаваш, аз непрекъснато се боря с някого. Миналата година поех един случай въпреки съветите кажи-речи на всички от службата. Шефът искаше да се откажа. Село Патришио, щата Илинойс — дело за изнасилване. Местен съдия, обвинен, че е изнасилил тринадесетгодишно съседско момиче и, по дяволите, наистина го е извършил, Чарли. Зная. Но проклетият съдия имаше на своя страна десетки важни клечки, все изтъкнати хора, готови да свидетелствуват в негова полза, включително и няколко съдии от голямото добрутро. Играчи от висока класа, дори един епископ. Моят шеф каза да се споразумеем за присъда по второто обвинение в делото — лека телесна повреда. Да избегнем един процес, който не можем да спечелим. Смяташе, че свидетелските показания, с които разполагаме, не са достатъчно убедителни и съдебните заседатели няма да им повярват. Та аз поисках да ми даде този случай — един вид компенсация, знаеш. Казах му: „Вижте какво, винаги съм била на ваше разположение, вършила съм всяка проклета работа, която сте ми възлагали. Сега ми дайте това дело“.

— И?

— И го загубих.

— Съжалявам.

— Да, и аз. — Тя взе бутилката скоч и доля чашите. — Сега кажи, как е Шарлот? Изглежда доста бързо напредва в кариерата. Човек не може да пусне новините и да не види лицето й.

— Да, напредва.

— Вие двамата… Не зная как да го кажа, но когато за последен път говорих с нея преди около година…

— Разделени сме, Пола. Още сме женени. Поне така мисля.

— Радвам се да го чуя — каза тя, макар да не прозвуча искрено. — Кой би си помислил, че толкова ще се издигне? Знаеш какво имам предвид. — Бавно поклати глава. — Господи!

— Така е, наистина много се издигна. — Комплиментите на Пола звучаха двусмислено. Дали между нея и Шарлот нямаше някакво старо съперничество?

 

 

Скочът удари Стоун в празния стомах и Пола започна да му се вижда много сексапилна. Подозираше, че и тя изпитва същото. Може и винаги да я бе привличал.

— Знаеш ли — рече Пола, като пое голяма глътка — когато си лягахте двамата в колежа, чувах всичко.

Погледна го предизвикателно. Лицата им бяха само на сантиметри едно от друго. Сега нямаше никакво съмнение за какво мисли. Той се наведе напред и тя направи същото. Устните им внимателно се докоснаха, а после се сляха. След миг тя се отдръпна и прокара пръстите на лявата си ръка през косата му.

— Винаги съм харесвала къдриците ти — каза тя нежно.

— Струва ми се, че започвам да ги губя — каза дрезгаво той. — Слушай. Пола… — Парфюмът й, нещо с дъх на канела и мускус, проникваше в ноздрите му. Тя свали жакета си. Под копринената блуза прозираха гърдите й. Бяха големи. Зърната напираха под плата. Отчаяно му се искаше да махне дрехите й, да я види гола и беше смутен от желанието си.

— Пола, това не е хубаво.

— Да не мислиш, че Шарлот не се среща с никого? — прошепна Пола и той усети горещия й дъх в ухото си. Ръката й леко погали възбудения му пенис. За момент Стоун едва не загуби равновесие на табуретката.

Не каза нищо, объркан и с чувство за вина отвърна на целувката, езикът му проникна в устата й и заопипва меката тъкан.

— Хей, слушай, Чарли, радвам се, че се появи — прошепна тя. Двамата станаха и тръгнаха към съседната стая.

Като стигнаха до кушетката, тя разкопча колана му и плъзна дясната си ръка, все още студена от чашата скоч, в гащетата към задните му части, а после я върна отпред. Той затаи дъх и я чу да диша тежко. Разкопча блузата й и се възхити на щръкналите зърна, на широките кафяви кръгове. Наведе се да ги докосне с устни, като едновременно се чувствуваше и много виновен, и много прав. Отдавна не беше изпитвал подобни удоволствия.

 

 

Вашингтон

На следващата сутрин първият секретар на съветското посолство във Вашингтон Александър Маларек дойде на работа необичайно рано. Наля си чаша чай от сребърния самовар от седемнадесети век, който държеше в ъгъла на просторната си стая, и седна да прегледа пристигналите през нощта телеграми от Москва.

Като резидент — най-високопоставения служител на КГБ в Съединените щати — той контролираше всички операции. Сега, в дните на гласността, те бяха насочени предимно към придобиването на висши технологии. Помагаха му четирима други резиденти, в Ню Йорк и Сан Франциско.

Но през последните седмици времето му изцяло бе посветено на нещо, за което колегите му от КГБ никога не биваше да научат.

Маларек не се смяташе за предател. Той беше верен слуга на съветската държава, обичаше родината си и вече не си задаваше въпроса, дали не й изменя. Не, той твърдо вярваше, че помага за спасяването на великата си страна.

Но недоволството му от американците, неговите колеги от Светилището, непрекъснато растеше. Опитите им да намерят един определен човек се бяха оказали твърде немарливи.

Като резидент Маларек можеше да се разпорежда с мрежата от нелегални и замразени агенти на КГБ, разпростряна по целите Съединени щати. Нелегалните или агентите, които живеят под фалшиви имена, се контролираха от Осмо управление на КГБ, отдел С, който се занимава с организирането на убийства и саботажи. Подготвяни с години извън Москва, тези мъже (и няколко жени) получаваха фалшиви паспорти и други документи и биваха изпращани в САЩ. Тук се издържаха, без да правят впечатление, от незначителни служби и се срещаха колкото е възможно по-рядко с контролиращия ги агент от резидентурата. Това бяха ценни резерви, използуваха ги изключително внимателно. Често изпълняваха задачи в Близкия изток под прикритието на бизнесмени.

Много от тях работеха не за КГБ, а за Секретариата. Което означаваше, че като се имат предвид извънредните обстоятелства в момента, щеше да им се наложи да се заемат и с „мокри дела“ — с убийства.

Разпространено е мнението, че разузнавателните служби на Съветския съюз и на Съединените щати вече не се занимават с отнемането на човешки живот. В действителност подобни действия се избягват, доколкото е възможно, тъй като крият риск от разобличаване и могат да повлекат след себе си тежки политически последствия.

Но „мокрите дела“ продължават и от съветска, и от американска страна, макар че рядко са насочени към основния противник. Стига да е възможно, работата се върши от някой друг — кубинската служба за сигурност или американски криминални престъпници. Секретариатът обаче, чието съществуване бе така грижливо скривано и от Вашингтон, и от Москва, включително и от КГБ, не можеше да довери подобни задачи на никой друг, освен на своите хора.

В осем и половина на вратата се почука. Беше помощникът на Маларек, пресаташето, който отговаряше и за политическото разузнаване. Казваше се Семьон Л. Сергеев, дребен, оплешивяващ човек с прошарени мустаци. Беше с няколко години по-млад от Маларек, макар да изглеждаше по-възрастен и вечно разтревожен. Той също беше от Секретариата.

Лицето на Сергеев беше мрачно.

— Погрижихме се за ситуацията, възникнала около Армитидж — каза Сергеев и седна.

— Чисто ли?

Сергеев обясни и Маларек се усмихна на изобретателността им.

Изпитваше известна гордост от елегантността, с която беше проведена тази операция. Един специалист по шифрите и кодовете от сектора за строго секретна информация в архива на Държавния департамент, корумпиран от дългогодишните подкупи, идващи от канцеларията на Маларек, беше съобщил на Сергеев, че помощник държавният секретар Армитидж е взел папка с гриф „извънредно секретно“. Маларек незабавно бе изпратил един от хората си, който работеше като куриер в Държавния департамент, да свърши работата. Тя бе свършена с ефикасността, която Маларек очакваше.

Маларек мълча продължително, като поглаждаше замислено реверите на шития си в Америка костюм от туид.

— Какво точно имаше в папката, която беше взел Уилям Армитидж? — попита накрая той.

— Досието на един пенсиониран агент на Федералното бюро за разследване, Уорън Поуг.

Маларек вдигна вежди. Името му беше известно. Беше запознат с голям брои досиета, свързани с този случай.

— Аха. Допускаш ли, че нашият човек възнамерява да се свърже с него?

— В Светилището смятат, че е невероятно, но не и невъзможно. До края на деня ще изпратят екип да го наблюдава.

— Не е достатъчно да го наблюдават. Ако този човек осъществи някакъв контакт със Стоун, явно ще трябва да бъде премахнат. Дори контактът вече да е осъществен. Но чисто. Не бива да има никаква връзка с нас.

Сергеев непрекъснато кимаше.

— Да. Има начин да го направим.

— А Стоун… — започна разсеяно Маларек, но беше излишно да продължава. Сергеев знаеше много добре, че продължилата десетилетия щателна подготовка на неколцината много влиятелни хора в столиците на двете велики сили не бива да бъде провалена от един отчаян човек, чието местонахождение оставаше неизвестно.