Джоузеф Файндър
Московският клуб (70) (Къртица 3)

69

Шарлот и Стоун се устремиха през главния вход в старата сграда на американското посолство, показвайки само за миг паспортите си на намръщените руски милиционери, и се втурнаха в двора. Влязоха в първия вход вляво, който водеше към служебните помещения, и изкачиха стълбите до бюрото по печата.

Франк Парадисо, пресаташето на посолството, седеше и разговаряше по телефона зад бюро, затрупано с купища вестници. Беше дебел и мургав. Редки кичури коса, вчесани настрани, частично закриваха оплешивяващото му теме.

— О, здравей Шарлот — каза той и затвори телефона. Премести поглед върху Стоун и се надигна. — Струва ми се, че не се познаваме.

Шарлот бързо се обади.

— Франк, разбирам, че сега, броени часове преди пристигането на президента, сигурно се разкъсваш от работа. Но трябва да поговорим. Спешно е.

Парадисо кимна озадачено и с широк жест ги покани да седнат на столовете пред бюрото, като усърден домакин, посрещащ дългоочаквани гости за вечеря.

— Не тук — каза Шарлот. — В „балона“. Зная, че можеш да влизаш там.

— Шарлот, май се шегуваш?

— Повече от сериозна съм, Франк.

 

 

Доктор Александър Б. Кузнецов се върна в клиниката веднага след срещата с Шарлот и приятеля й. Беше разтревожен от това, което беше открил. Вече съжаляваше, че го беше направил.

Тръгна по коридора към бюрото си и мина покрай стаята на сестрите.

— Хей, сладурани! — викна им той. Сестрите много го обичаха, знаеше го, защото беше от малкото лекари, които си правеха труда да разговарят с тях. — Защо сте толкова мрачни? Само не ми казвайте, че съпрузите ви пренебрегват! Тези глупаци не знаят какви късметлии са, нали?

Дари ги с очарователна усмивка и разбра, че нещо не е наред. Двете сестри го гледаха някак странно, със страх.

— Горе главите, деца! — каза той.

Те едва-едва се усмихнаха.

Озадачен, Кузнецов зави зад ъгъла към бюрото си и отвори вратата. Видя униформените милиционери и всичко му стана ясно.

 

 

„Балонът“ беше обезопасено помещение в посолството на САЩ, единственото място в цялата сграда, което се смяташе за защитено от подслушвателните устройства на руснаците. Представляваше стая от плексиглас, стая в стаята, заета от дълга заседателна маса.

Парадисо ги въведе и включи климатичната инсталация, за да имат достатъчно въздух. Стоун знаеше, че съществува сериозна опасност от Лангли да са телеграфирали на Парадисо относно някой си Чарлз Стоун, и затова не се представи.

Освен това носеше пистолета, скрит в джоба на сакото. Като влязоха в посолството откъм двора, през входа за журналисти, избегнаха детекторите за метал. Парадисо нямаше законно право да арестува Стоун — при положение че идентифицираше посетителя си като Стоун, — без да поиска от Вашингтон да изпратят служители от федералната полиция с необходимите пълномощия. Така беше по закон. Но ако Парадисо решеше да наруши закона и да го задържи, е, тогава Стоун поне щеше да има пистолет.

— Добре — каза Парадисо и седна до масата. Шарлот и Стоун седнаха от двете му страни. — Какво означава това, по дяволите?

— Франк — започна Стоун, — имаме нужда от твоята помощ.

— Казвай.

— Франк — продължи Шарлот, — трябва да ни свържеш с Лангли.

— И двамата сме хора на ЦРУ — и ти, и аз — каза Стоун. — Това не означава, че си длъжен да вярваш на това, което сега ще ти кажа. Но чувал ли си за група във Вашингтон, наречена фондация „Американски флаг“?

— Съжалявам, не съм — рече пресаташето.

— Точно така и очаквах да ми отговориш.

Бързо и колкото можеше по-ясно Стоун му обясни част от това, което знаеха за американската „къртица“ М-3, за конспирацията, в която се беше набъркал.

Парадисо изглеждаше искрено поразен.

— Моля те, слушай внимателно — продължи напрегнато Стоун. — Да кажем, че изляза от тази врата и отида в бюрото на „Ню Йорк Таймс“. Там може да ми се изсмеят и да ме изхвърлят, може и да не ме изхвърлят. Но не вярвам шефовете ти да харесат резултата. Държавното управление на САЩ ще понесе трайни щети, ако се разкрие, че определени кръгове във Вашингтон са замесени в подмолна акция в СССР. Москва с положителност ще скъса дипломатическите отношения. Срещата на високо равнище ще се провали. Не ми се иска да продължавам с възможните последствия, ти разбираш какво имам предвид. Всичко това ще се стовари на главата ти, за всичко ще бъдеш обвинен ти. Ако допуснеш това да стане, провалът ще бъде лично твой, но ще придобие много широка публичност. Тръпки ме побиват, като си помисля, какво може да се случи, ако този замисъл успее. Ясно ли се изразявам?

Парадисо погледна умолително Шарлот с разширени от почуда очи.

— По дяволите, не разбирам за какво приказва този.

— Франк каза Шарлот, — току-що говорих с човек, който има достъп до документацията. Андрей Павличенко си е приготвил подправени мозъчни томограми за удара, който ще получи утре.

Парадисо се изсмя подигравателно.

— Вън от съмнение е, Франк. Той стои зад всичко това от страна на руснаците. Но ако информацията ни е вярна, той не е просто обикновена американска „къртица“. Не е „къртица“ на ЦРУ.

— Шарлот, какво, по дяволите…

— Има и още нещо, Франк. През последните няколко седмици КГБ разследва всички тези бомбени атентати в Москва и са разкрили някои доста интересни неща.

— Да не искаш да кажеш, че имаш информатор и в КГБ?

Шарлот вдигна рамене.

— Хората от следствието са анализирали образци от бомбите и са стигнали до заключението, че използуваните експлозиви са произведени в Съединените щати и са осигурени от ЦРУ.

Челюстта на Парадисо увисна.

— Боже господи! — Той погледна към Стоун. — Какво се опитвате да ми втълпите вие двамата? Все още не разбирам накъде биете.

— Мога да направя само следните изводи — отвърна Стоун. — Изглежда, ще бъдат предприети някакви действия, може би военни, може би маскирани като тероризъм. Най-вероятно утре, на парада по случай Седми ноември.

— Изглежда, може би, вероятно… Какво очаквате да правя с всичко това?

— Искам да се свържеш с Лангли. Да изпратиш бърза телеграма. Ако греша, Франк, ще постъпиш правилно, като докладваш. Ако съм прав…

— Зная — каза меко Парадисо. — Ще направя най-големия разузнавателен удар в американската история.

— Франк — обади се Шарлот, — разбираш ли колко е важно веднага да предприемеш нещо във връзка с това?

— Шарлот — отвърна той, клатейки бавно глава, замаян, спечелен за каузата, — излишно е да ми го казваш.

 

 

Вашингтон

— Трябва да говоря с вас — каза отчаяно гласът. Маларек го чуваше на фона на шум от преминаващи автомобили. — Ще съм там след около четиридесет и пет минути. Спешно е.

Маларек бе чакал Бейлис десет минути, бе решил, че сигурно има сериозни причини, за да не дойде на срещата, и се бе върнал в съветското посолство. Неговият помощник му бе дал този току-що направен запис от неосигурена телефонна линия в Белия дом. Маларек веднага бе познал гласа на Роджър Бейлис.

Изслуша телефонния разговор и изключи магнетофона. Вдигна слушалката на обезопасен телефон и набра рядко използуван номер на малка книжарница във Вашингтон, специализирана за книги от чужбина. Отсреща веднага вдигнаха слушалката.

— Обажда се ваш приятел от съветското посолство — представи се Маларек. — Искам да поръчам два екземпляра от „Большая советская енциклопедия“. На английски, ако обичате. — После затвори и зачака.

Човекът от книжарницата, американски гражданин, роден в Съветския съюз и емигрирал преди петнадесет години, беше един от малкото пунктове за безконтактни съобщения в и около Вашингтон. КГБ му плащаше малка издръжка за услугите, които се състояха предимно в това, да прави обаждания по сложна телефонна система, които да не могат да бъдат проследени. Продавачът от книжарницата не знаеше нито кой му се обажда, нито на кого се обажда. Маларек бе измислил този метод, за да избегне нормалните канали за свръзка на посолството и КГБ.

Телефонът иззвъня след половин минута.

— Има ЧП — каза Маларек, използувайки служебния жаргон за извънредно произшествие.

Даде данните и затвори.

Взе си цигара от малката бяла металическа кутия на бюрото и я запали. Облегна се назад и се замисли за Роджър Бейлис, който би направил всичко, за да си повиши реномето пред президента. Имаха късмет, изключителен късмет, че Бейлис бе направил глупостта да се обади по открита линия. Не беше казал нищо определено на съветника по националната сигурност, така че нямаше никакво изтичане на секретна информация. Времето точно щеше да им стигне.

Бейлис никога не му бе харесвал.

 

 

Роджър Бейлис се питаше дали не го следят.

Колата след него се движеше на прекалено малка дистанция, така че той премина в дясното платно, покрай железния парапет. Вдигна очи към огледалото и видя, че и тя е сменила платното. Отново беше точно зад него.

Погледна нервно стръмния наклон оттатък парапета и веднага разбра какво ще се случи. Спомни си нещо, което веднъж му бе казал Маларек — колко добри били неговите хора в предизвикването на „злополуки“. Изглеждали досущ като истински.

Не трябваше да се обажда в Белия дом по неосигурена линия. В края на краищата, всеки можеше да ги подслуша.

Натисна клаксона, но колата вече се беше долепила до бронята му и го изтикваше от пътя. Чу се стържене на метал върху метал.

Видя табелката с номера на форда, видя, че е регистриран в окръг Колумбия, а после откри самотната малка лепенка на предното му стъкло, в началото — като малък пурпурен отблясък. На тези, които не бяха чували за фондация „Американски флаг“, тази лепенка не говореше нищо.

„Не. Обаждането… Прехванали са обаждането ми. Моите собствени мерки за подслушване на линиите!“ — разбра ужасен Бейлис, осъзнал иронията. А после, в момента, в който почувствува удара, не му останаха вече никакви съмнения за начина, по който щеше да умре.