Джоузеф Файндър
Московският клуб (68) (Къртица 3)

67

Закусвалнята беше неприветлива, дори грозна, обзаведена с тесни маси, на които хората се хранеха стоешком. Беше пълна и миришеше силно на препържена мазнина. Високите прозорци бяха изпотени на големи овални петна. Стояха на опашката и никой от двамата не говореше; придвижваха се покрай чашите кисела сметана и купите супа с пирожки към тезгяха, на който се подаваше храната. Там две сивокоси жени изсипваха в сандък подноси хрупкави златистокафяви пирожки.

Пелмените — блюдо от покрити с белезникаво тесто топки сивкаво месо, задушени на пара и после гарнирани с кисела сметана, не бяха толкова лоши, колкото изглеждаха. Пирожките бяха хрупкави и апетитни. Стоун ги преглъщаше с чаша димящо кафе с мляко, което с положителност не беше истинско, а някакъв жалък заместител, щедро смесен с горещо мляко.

— Не мога повече да нощувам в жилището ти — каза замислено той, докато се хранеха. Пийна глътка от ерзац кафето. — За твое и за мое добро.

— Зная.

— Имаш ли някаква идея? Някакви приятели, може би?

— Операторът ми Ранди. Продуцентката ми Гейл. И двамата се изключват, защото са ми съседи и първо тях биха заподозрени. Но познавам един руснак, художник, който има доста голям апартамент, нещо като мансарда, където рисува. Сигурно ще може да те подслони.

— Чудесно.

Известно време продължиха да се хранят, без да разговарят. Като свърши с пелмените, Стоун каза:

— „Староверците“.

— Какво „староверците“?

— Не направихме нищо, за да научим повече за тях.

— Дай ми време до довечера.

— Довечера? Дотогава може да е вече късно!

— Ами, виж, не мога да проникна на мястото, което ми трябва, по нормален, законен начин. — Шарлот погледна часовника си. — Вече е време. Нашият информатор обикновено ползува час — час и нещо за обяд и… клиниката му е само на една пресечка оттук. Човекът е не само лекар, но и учен, така че е напълно в реда на нещата, ако се отбие в библиотека „Ленин“.

Пресякоха улицата, после изкачиха стъпалата до колонадата пред входа, влязоха, оставиха палтата си на гардероба и слязоха по едно стълбище до кръгла зала с твърди каменни пейки. Учени, които си почиваха от работата в читалните, седяха там и пушеха. Шарлот и Стоун седнаха на края на една пейка.

След няколко минути към тях се присъедини мъж на възраст между четиридесет и петдесет години, облечен в костюм и вратовръзка под скъпия на вид кожух от овча кожа. Седна до тях и веднага извади кутия цигари „Беломорканал“. Обърна се към Шарлот и заговори на руски:

— Имате ли кибрит?

Тя равнодушно му подаде кутийката. Той я взе мълчешком и си запали цигарата. Пое дима и заразказва бързо и тихо.

Отдалеч двамата имаха вид просто на мъж и жена, завързали случаен разговор, явно не без задни мисли от страна на мъжа по отношение на хубавата блондинка. Никой в залата не им обръщаше внимание.

— Мисля, че намерих това, което търсите — каза Кузнецов. Изпусна цял облак цигарен дим и се огледа със сконфузена усмивка, досущ като отритнат ухажор. Правеше го с голямо усилие, беше скован от страх. Стоун седеше встрани, нравеше се, че чете „Литературная газета“, и поглеждаше към тях крадешком.

— Само на няколко души състоянието е сравнително сериозно. Но има един, който силно ме озадачава. Изглежда, председателят на КГБ е на път да получи удар.

— Павличенко? — попита Шарлот. — На път да…

— Точно това казах. Разбирате ли, още не е станало нищо. Ако материалите, които прегледах, не лъжат, той е запланувал да получи удар на Седми ноември.

Стоун разбра, че най-после е открил „къртицата“, известна като М-3, и потръпна от ужас.

Вашингтон

Роджър Бейлис караше черния си сааб турбо по околовръстната магистрала и непрекъснато поглеждаше часовника си. Александър Маларек, човекът на Павличенко в съветското посолство във Вашингтон, сигурно вече го чакаше на мястото на срещата.

Дъвчеше вече трета таблетка „Маалокс“, той успокояваше стомашните му киселини. Но нервите му още играеха. Не му се щеше да взима валиум толкова рано през деня, когато само след броени часове самолетът на президента щеше да отлети за Москва. Той също щеше да бъде на борда и искаше да остане колкото е възможно по-буден. Може би това беше върхът на кариерата му в Белия дом.

След срещата на Светилището беше непрекъснато в състояние на едва поносима тревога.

Защото малко по малко се бе убедил, че Светилището, този конгломерат от мъдреци, прави ужасна грешка.

По какъв начин се готвеше Павличенко да заграби властта? Те не знаеха. Да, донякъде беше обяснимо, че мъдреците искат да заменят един съветски лидер, който не би удържал властта, със своята „къртица“. Агент, внедрен като ръководител на Съветската империя. Да, това можеше да се разбере.

Но Бейлис се бе убедил, че превратът ще бъде направен… по време на срещата на високо равнище. С нищо друго не можеше да се обясни програмата или припряността на Маларек. Всичките приготовления го доказваха. В Москва щеше да има кръвопролития по време на срещата.

А Бейлис знаеше, че за всеки замесен в подобна акция американец последствията щяха да бъдат страшни.

Опитваше се кажи-речи в буквален смисъл да си уварди задника.

Налагаше се да каже на началника си. Налагаше се да информира съветника на президента по националната сигурност адмирал Матюсън, който не знаеше нищо за Светилището.

Без помощта на Матюсън… е, в случай че превратът се провалеше, съдбата на Бейлис щеше да бъде решена. Гледката нямаше да е от приятните.

Налагаше се да каже на Матюсън.

Слезе от колата и тръгна да пресича магистралата. Утринното движение беше опасно и шумно. Шофьорите удряха спирачки, извиваха воланите, за да го избегнат, натискаха с всичка сила клаксоните. Тук, от другата страна на пътя, имаше телефонна будка. Товарът беше непосилен за него. Беше направил грешка. Способен беше да води партизанска война в Съвета за национална сигурност, образно казано — да пронизва в гърба съперниците си за хубава служба, за ранг. Дори се бе оказал способен да даде съгласие за убийството на Алфред Стоун. Но на това не беше способен.

Извади четвърт долар от джоба на панталона си, пусна го в телефона и се загледа в преминаващите коли.

Сърцето му думкаше и в гърлото му се надигнаха киселини. Сдъвка още една таблетка „Маалокс“.

После набра номера на адмирал Матюсън.

Матюсън щеше да знае какво да направи.