Джоузеф Файндър
Московският клуб (54) (Къртица 3)

53

Москва

Сергей Ф. Абрамов от Отдела за специални изследвания на КГБ всъщност никога не бе се срещал с председателя. Сега знаеше, че след малко ще бъде при него, и мисълта за това го караше да нервничи. Преди около четиридесет минути секретарката му Дуся бе дотичала с широко отворени от вълнение очи, за да съобщи, че самият председател на КГБ, лично, е поръчал Абрамов да отиде при него. Как трябваше да разбира това? Бяха изпратили кола да го вземе и да го закара до кабинета на Павличенко на Лубянка.

Сега Абрамов стоеше в приемната на председателя, гледаше в краката си, мачкаше ръцете си, разсеяно слушаше как секретарят отговаря на телефонните повиквания и не знаеше какво да мисли.

Възможно ли беше самият председател да е чел рапорта му, че бомбите са направени от американски пластични вещества? Не, не изглеждаше много вероятно, а освен това, защо ще иска лично да разговаря с един обикновен технически сътрудник?

Изведнъж през главата му премина ужасяващата мисъл, че някой някак си е разбрал, че е издал строго секретна информация на една американска репортерка и председателят на КГБ го вика за разпит… Но защо лично председателят? Нали с това трябваше да се заеме службата за вътрешна сигурност, бързо и без много шум?

„Само дано не е това!“ — мислеше си той.

Но нямаше повече време да си блъска главата, защото, като вдигна очи, видя пред себе си Андрей Павличенко. Изненада се от благородната външност на председателя. Беше шестдесетгодишен, но имаше гъста кестенява коса, вероятно боядисана.

— Товарищ Абрамов — каза Павличенко и стисна ръката му.

— Другарю генерал, за мен е чест.

— Моля.

Председателят тръгна пред него към боядисана в бяло двойна врата. Вървеше с пружиниращата походка на много по-млад човек.

Абрамов се хвана, че бръщолеви от нерви.

— Изненадан съм, че това тук е врата — каза той, когато влизаха в кабинета на Павличенко.

Павличенко се засмя.

— Знаете ли, преди да попадна в този кабинет — по времето на Берия — бях чувал да се приказва същото. Всички говореха, че кабинетът му нямал врати. А после един ден ме повикаха, също както вас днес.

— И разбрахте, че слуховете не отговарят на истината — успя да каже поотпусналият се малко Абрамов. „Какво ли иска председателят? Моля ви, вкъщи имам жена и две дъщери, които чакат на мен. Защо изобщо се срещнах с тази американска репортерка? Какво си въобразявах, че правя? Тогава ми се струваше, че идеята е добра“.

— И разбрах, че слуховете са верни.

Павличенко изглеждаше внимателен човек и интелигентен, доста се различаваше от дългата поредица брутални, свирепи мъже, които открай време бяха управлявали съветската Държавна сигурност.

— Дойдох в полунощ — Берия обичаше да провежда срещите си по това време, и един от секретарите му ме въведе в „шкафа“, нещо, което приличаше на поставен до стената дъбов гардероб. Протегна ръка в тъмното, натисна някакво копче и задната стена на шкафа се отвори към кабинета на председателя. Берия имаше мания за секретни укрития. Е, след години, по времето, когато получих този пост, с прискърбие разбрах, че Юрий Андропов е наредил да махнат шкафа и да го заменят с обикновени врати. Съжалявам, че трябваше да ви разочаровам.

— Не съм разочарован, другарю генерал — каза Абрамов.

Павличенко беше отишъл до семплото си махагоново бюро и беше седнал. Абрамов също седна и скришом се заозърта. Легендарният кабинет на председателя на КГБ беше дори по-разкошен, отколкото си го бе представял. Беше доста голям, чак внушителен и богато обзаведен. Подът беше покрит с големи красиви килими от Централна Азия, стените бяха с ламперия от полиран махагон, над който имаше тапети от кремава коприна и само един портрет — на създателя на съветската тайна полиция Феликс Дзержински. Имаше канапета със светлокремав брокат и махагонови масички; Стаята приличаше на библиотека в имението на някои барон.

Като се вгледа по-внимателно, Абрамов забеляза, че Павличенко всъщност не беше хубав. Лицето му беше обикновено, с масивни скули и брадичка. Но фигурата му беше страхотна в хубавия английски костюм. В Москва, особено между завистниците му, се разпространяваше шегата, че Андрей Павличенко приличал на филмова звезда — най-вече в гръб.

Абрамов знаеше, че председателят притежава и изключително остър ум, има способността да мисли светкавично бързо и да вижда цялата гора там, където другите виждат само отделни дървета. Беше надарен с политически гений, талант да печели съюзници, които го бяха издигнали на самия връх — или поне така казваше мълвата. Което не значеше, че новият председател на КГБ — той заемаше този пост по-малко от година — не е наистина впечатляваща личност. Всеки в Комитета беше чувал вече за подвизите му. За разлика от повечето председатели на КГБ преди него Павличенко наистина беше прекарал известно време на Запад, беше ходил в служебни командировки в Лондон, Париж и Вашингтон. В средата на петдесетте му възложили да отговаря за сър Антъни Блънт, куратор на английската кралица, а също и „четвъртият“ в шпионския кръг Бърджис — Маклийн — Филби — Блънт. Блънт беше организаторът на доста „бягства“ на офицери от КГБ в Съединените щати. Изглежда, тези операции успешно бяха отровили кладенеца на ЦРУ. Абрамов се чувствуваше поласкан, че си бъбри с него.

— Прочетох рапорта ви — каза председателят.

Абрамов си отдъхна. Слава богу, това било.

— Да?

— Впечатлен съм, че сам сте се заели да изследвате образците от бомбените атентати напоследък. Обстойността ви заслужава възхищение, бих искал да имаме повече такива служители. За нещастие нямаме.

— Благодаря, другарю генерал.

— Искам да ви кажа, че това не е първият рапорт, който показва, че ЦРУ снабдява терористите.

— Така ли, другарю генерал?

— Кажете, какво ви накара да вземете образците? Бяхте недоволен от начина, по който се работи в следствието ли? Ако сте недоволен, трябва да ми кажете.

Аврамов не можеше да каже на председателя истината — че една американска кореспондентка го бе попитала за това и в действителност го бе навела на тази мисъл. Така че вместо това каза:

— Беше просто една хипотеза, другарю генерал, инстинкт.

Павличенко се облегна назад. Сега изглеждаше уморен.

— Казаха ми, че сте един от най-добрите.

— Не, другарю генерал, съмнявам се.

— Отсега нататък искам вие да се заемете с това. Последва ли нов атентат в Москва, искам вие да сте единственият специалист от следствието. Ако се наложи да съставяте екип — само в случай на крайна необходимост, искам да е изцяло на ваше подчинение. И ще докладвате лично на мен.

— Но, другарю генерал…

— Не се притеснявайте за командните нива. Погрижил съм се за това. Приятелю, зная всичко за бюрокрацията, как цели правителства могат да изпаднат в криза само защото един-единствен чиновник е благоволил да се успи някоя сутрин. Е, не мога да ви кажа точно какви разследвания се правят по вътрешноведомствената сигурност, но нека спомена само, че е възможно те да имат огромни последствия. Никога през живота си няма да имате друга толкова важна задача. Ясно ли е?

Абрамов преглътна от изненада.

— Разбира се, другарю генерал.

— Ако не стигнем до организаторите на терористичните актове, другарю Абрамов — каза Павличенко и стана от мястото си, — опасявам се, че всички ще имаме големи неприятности.