Джоузеф Файндър
Московският клуб (31) (Къртица 3)

30

Москва

Откакто Шарлот Харпър беше в Москва, съветските власти я бяха безпокоили няколко пъти, но никога не бяха я арестували.

Дойде и наум, че сега, непосредствено преди посещението на президента и срещата му с Горбачов, би било интересно да направи предаване за една крайнодясна неофашистка организация, която напоследък правеше сборища в Москва. Носеха черни ризи и пречупени кръстове и призоваваха към погроми срещу всички неруски националности. Това беше нещо наистина сензационно, бомбастично, още повече че съветските власти се опитваха да отклоняват вниманието от подобни групи, никнещи напоследък като гъби след дъжд.

Проведе няколко телефонни разговора. Като че ли доста хора бяха готови да застанат пред камерата. С оператора й Ранди скочиха в служебната кола, червено волво, и потеглиха към един нов жилищен комплекс в югозападните покрайнини.

Когато пристигнаха, видя, че не са сами — пред блока стояха и чакаха няколко московски милиционери. Бяха навъсени и червенолики, като уголемени копия на Никита Хрушчов.

Щом забелязаха, че американската телевизионна репортерка и операторът й разтоварват апаратурата от комбито, един от милиционерите се приближи и каза на руски:

— Никаква камера. Никакви интервюта.

Руският на Шарлот беше отличен.

— Не нарушаваме никакви, закони.

— Ще ви разбия камерата!

— Само се опитайте! — Не беше разумно да се провокира руски милиционер, но това просто й се изплъзна от устата. — Да вървим, Ранди.

Милиционерът ги последва до входа на сградата и там, заедно с още един, застана на пътя им.

— Забранено е! — каза вторият милиционер.

— Включи камерата, Ранди! — промърмори бързо и тихо на английски Шарлот. — Ще заснемем поне нещо.

Ранди я включи. Кадрите как милиционерите преграждат пътя им щяха сами по себе си да са част от разказа за това, колко чувствителни са Съветите на тази тема. Дори при гласността… Впрочем, не — особено при гласността.

В този момент, разбрал какво става, милиционерът протегна ръка и закри с длан обектива.

— Хей, внимавай! — каза Ранди. — Това е скъпа апаратура, копеле такова!

Милиционерите ги обградиха от всички страни, един блъсна силно Ранди.

— Добре! — извика на руски Шарлот. Кипеше от яд. — Добре, ще я изключим. — И добави по-тихо: — Проклети да сте.

Милиционерите ги арестуваха, безцеремонно ги хвърлиха в една камионетка и ги закараха в малък квартален участък, в който нямаше никого. Заключиха ги в някаква празна стая.

Ранди погледна Шарлот и каза:

— О, прекрасно. Какво ще правим сега, по дяволите?

— Не се тревожи за това — отвърна тя.

След час в стаята влезе друг милиционер, явно с по-висок ранг.

Още преди той да си отвори устата, Шарлот каза на руски:

— Разбирате, че не сме нарушили никакъв закон. Случайно имам много тесни връзки в американското посолство (дотук всичко беше вярно) и трябва да знаете, че ако веднага не ни освободите, лично по ваша вина ще избухне международен скандал. — Омекоти заплахата с най-топлата си усмивка. Тези неща трябваше да се нравят умело, нямаше полза да се дразни самолюбието на един съветски милиционер. — Ще поемете ли този риск сега, в навечерието на срещата на високо равнище? — попита тя сладко.

Вдигна очи й видя, че на вратата стои и слуша още един човек: сивокос военен в пълна униформа. Забеляза, че има тъжни сиви очи.

Той й подаде ръка.

— Името ми е полковник Власик, Никита Власик. — Говореше отличен английски.

Шарлот се поколеба, после пое ръката му.

— Шарлот Харпър.

— Зная коя сте, госпожо Харпър. Гледам от време на време предаванията ви.

— Поласкана съм. — Сигурно бе гледал пиратски видеозаписи на репортажите, които излъчваше по спътниковата телевизия. А това означаваше, че е доста високо в армейската йерархия.

Военният махна с ръка и милиционерът излезе.

— Много добре се аргументирахте — каза той, — но този начин на мислене рядко има въздействие върху нашите милиционери. Те не мислят за политическите последствия. Мислят само, извинете ме за израза, как да си увардят задниците.

Шарлот се разсмя. Питаше се откъде ли се е взел този човек.

Той продължи:

— Имаме нужда от хора като вас, които да са на наша страна.

— Благодаря, но вече съм си избрала страната. — Полковникът беше благонамерен, така че и тя отговори любезно.

— Напомняте ми дъщеря ми — рече той.

— О, така ли? — За пореден път се убеждаваше колко непоправими са руските мъже: с чувство за превъзходство над противния пол, самовлюбени, смехотворно старомодни и вбесяващи.

— И двете имате кураж — засмя се военният. — Ако ще нарушавате законите ни, госпожо Харпър, нека ви дам няколко съвета как да го правите, без да си навличате неприятности. Хората ми имат достатъчно, работа. Може би следващия път ще ни спестите труда да ви арестуваме.

— Може би ще кажете на хората си да не безпокоят репортерите, когато си вършат работата.

Той й хвърли подкупваща усмивка.

— Не мога да споря с вас. Но нека ви дам един малък съвет.

— Добре — каза колебливо Шарлот.

— Трябва да познавате наказателния ни кодекс. Ако нещо ви се случи, просто… как беше вашият израз? Накарайте ги да се почувствуват като в ада. Не допускайте да ви заставят да говорите. Член 46 на съветския наказателен кодекс гласи, че не сте длъжни да отговаряте на въпросите. Член 142 гласи, че не сте длъжни да подписвате никакви документи. Само като споменете за това, всеки, който ви разпитва, ще напълни гащите от страх. Моля, извинете езика ми.

Шарлот се усмихна.

— Простено ви е.

 

 

Върна се в бюрото и се зае да навакса с изостаналата рутинна работа — да прегледа „Правда“, „Известим“, „Литературная газета“ и някои от другите невъобразимо скучни съветски издания. После, докато прелистваше разсеяно бюлетините на АПН, зърна малка информация по случая Алфред Стоун. Чарлз Стоун все още беше в неизвестност и го издирваха във връзка с убийството.

Дните се нижеха, а тя не бе направила нищо, за да намери Соня Кунецка, според Чарли — ключът на загадката, която той се мъчеше да разреши. Чарли се нуждаеше от нейната помощ.

Най-напред, естествено, трябваше да погледне в телефонния указател. Задачата не беше от лесните, защото телефонните указатели са изключителна рядкост в Русия. Последният беше издаден през 1973 година. Министерството на съобщенията бе пуснало едва петдесетхиляден тираж за град с осем милиона жители.

В указателя от 1973 година имаше една С. Кунецка и Шарлот набра номера.

Не беше вече валиден. Обади се мъж със сърдит глас, който категорично отрече някога да е чувал за Кунецка.

Разбира се, беше възможно и да лъже, но дори и да казваше истината, Шарлот беше стигнала до задънена улица. Не й оставаше друго, освен да отиде там, на посочения в указателя адрес, и сама да се убеди.

Адресът беше на улица „Краснопресненска“, в един район, известен въпреки претенциите на Съветския съюз за „безкласово общество“ като работнически квартал. Сградата беше занемарена и порутена.

Мъжът, който отвори след позвъняването, беше хладно враждебен, нямаше желание да разговаря с американска журналистка.

— Не съм чувал за никаква Кунецка — излая той насреща й. — Вървете си.

Накрая, след като позвъни на всичките му съседи, Шарлот намери това, което търсеше.

— Разбира се, че си спомням Соня Кунецка — отвърна й троснато обикновена на вид бабичка. — Защо питате? Тя се премести още преди години.

— Имате ли адреса й?

Жената измери Шарлот с подозрителен поглед.

— Коя сте вие?

— Аз съм нейна стара приятелка — каза Шарлот. — От Америка. Не съм я виждала с години, а знаете колко е трудно да се намери телефонен номер.

Бабичката вдигна рамене.

— Ще погледна.

След няколко минути се върна с малко мазно тефтерче.

— Ето го — рече старата жена. — Знаех си, че го имам някъде.