Джоузеф Файндър
Московският клуб (60) (Къртица 3)

59

Чикаго

Пола Сингър не очакваше никого.

На вратата й се позвъни петнадесетина минути преди полунощ. Тъкмо гледаше шоуто на Джони Карсън. Водеше го гостуващ комедиант, който беше много по-добър, отколкото обикновено биваше Джони. Освен това беше и позадрямала, така че чу едва третото позвъняване.

Загърна се по-плътно в халата и погледна през шпионката.

Беше мъж в костюм, благоприлично облечен човек. Имаше кръгло, месесто лице и дълги бакенбарди.

— Да? — попита Пола. Господи, беше почти полунощ. За нищо на света нямаше да отвори, освен ако човекът не се легитимираше задоволително.

— Съжалявам, че ви безпокоя, госпожице Сингър. — Мъжът имаше някакъв акцент.

Значи знаеше името й.

— Кой е?

— Приятел съм на Чарли Стоун — каза той. Имаше чужд акцент. — Той ме помоли да ви предам нещо.

— Казвайте.

Човекът се засмя и вдигна рамене.

— Няма да свърша за пет секунди. Тук навън е студено.

Тя се поколеба, после отключи вратата.

— Добре — каза Пола, миг преди човекът да се приближи и да я събори с един удар на земята.

Държеше пистолет.

— Моля ви, недейте — каза тя и се разплака. — Моля ви. — Опита се да стане, но той насочи пистолета към лицето й.

— Не мърдай, Пола! — Мъжът затръшна вратата зад себе си.

— Какво искате от мен? Моля ви!

— Къде отиде Чарлз Стоун? — Човекът беше висок и изглеждаше много силен. И определено не беше американец.

— Не зная — проплака тя.

— Не бързай. Знаеш. Само не ме лъжи, ако обичаш.

Какво се беше случило? Дали я бяха видели с Чарли в Торонто? Може би на летището. Но тогава какво…

Телефонните обаждания. От службата. Възможно ли беше — проследили ли ги бяха по някакъв начин? Дали това имаше нещо общо с фондация „Американски флаг“?

— Сега можеш да станеш, Пола. Точно така. Върви право напред, бавно, бавно!

Беше с гръб към него и толкова изплашена, че не можеше да говори. Той щеше да я застреля в тила!

— Защо мислите, че зная? — успя да изломоти тя. — Моля ви, нямам никаква представа. — Вървеше към спалнята с подгъващи се колене. Той щеше да я изнасили! „Исусе Христе — повтаряше си тя, — не позволявай това да се случи! Моля те, не позволявай това да се случи! О, боже!“

— Легни на кревата, Пола.

— Не, моля ви! Не!

— Искам да знам само къде е отишъл. Бил е при теб.

Не можеше да издържа повече.

— Напусна страната.

— Не е вярно. Моля те, кажи ми истината. — Той извади от джобовете на костюма си няколко дълги кожени каишки.

— О, боже, моля ви, не го правете! — Защо не искаше да й повярва? И тогава си спомни: Чарли не бе показал собствения, си паспорт. Как беше името, което беше използувал?

— Единственото, което искам, е да бъдеш честна с мен.

— Моля ви, повярвайте ми, той напусна страната. Избяга през Торонто. Той… той не използува истинския си паспорт.

Мъжът се спря за момент, кожените ремъци се люлееха от лявата му ръка. Изглеждаше заинтригуван.

— Къде отиде? — повтори въпроса си той.

Една мисъл хрумна на Пола и сърцето й подскочи. Пистолета. Чарли й бе дал пистолет и тя го бе сложила в нощното шкафче до леглото.

— Чакайте да си помисля — каза тя, за да печели време. — Имам… имам копие от маршрута му. Онова нещо от туристическата агенция, ваучера му — каза тя със запъване. — Това ще ви помогне ли?

Мъжът изсумтя.

Тя се пресегна и отвори чекмеджето, пръстите й се плъзнаха покрай книжата назад към… Ето го! Усети студената стомана и възликува.

Със светкавична бързина грабна оръжието и го насочи. Мъжът се, хвърли върху нея, повали я, а пистолетът не искаше да гръмне! Какво не беше в ред? „О, моля те, господи! Стреляй, дяволите да те вземат! Хайде!“

И си спомни, че трябваше да се свали някакъв предпазител. Но мъжът я беше сграбчил. Тя метна напред коляно и го удари право в слабините. Човекът се преви на две и зави от болка. Беше голям, силен мъж и без съмнение експерт, но не бе очаквал от кротката и подплашена Пола да използува такъв майсторски удар за самозащита. Това й даде кратко предимство.

Човекът отново се нахвърли върху нея, но тя сграбчи крака му и със сила го хвърли на пода, главата му издрънча в дъските и тя побягна към кухнята.

Мъжът беше неудържим. Бе, го хвърлила с такъв замах, че малцина на негово място биха се свестили, обаче този тип беше истински бик, беше кошмарно силен. Втурна се след нея и я блъсна в печката, но очевидно все още не се бе съвзел от удара в слабините. В боричкането беше изпуснал пистолета и сега използуваше гигантските си мощни ръце. В един момент Пола успя да го изненада, да стисне главата му в хватка, която бе овладяла до съвършенство, и да я блъсне в железния плот на пейката с цялата си тежест. И точно когато той я сграбчи за врата и започна да я стиска с огромната си лява лапа, я осени вдъхновението — едно породено от безмерен гняв вдъхновение.

Спомни си за оня тип, който се бе опитал да я изнасили преди година и приливът на адреналин я разтърси. Светкавично удари с лакът ключа за газта отпред на печката и го завъртя докрай. Пламъкът на задната горелка, към която беше притиснато лицето на нападателя й, лумна. Никога не използуваше тази горелка, защото нещо не й беше наред, нещо, което правеше пламъка висок петнадесет-двадесет сантиметра.

Щеше ли да го удържи? Мъжът беше много по-силен, а сега мяташе тялото си като разярен бик далеч встрани. Беше напрегнала цялата си сила и знаеше, че няма да изтрае повече от няколко секунди.

Първото, което стигна до съзнанието й, докато натискаше тила на човека към печката, беше характерната, сладникава, незабравима миризма, после специфичното, ужасяващо леко пращене на горяща човешка коса. Като жив факел. След това, точно преди да я надвие, гледката на изгарящата, пукаща се човешка кожа и ревът от неописуемата болка.

С все още обхваната в пламъци глава човекът хвърли Пола на пода и с нечовешка сила пречупи врата й. Това беше последното убийство, което някога щеше да извърши.