Джоузеф Файндър
Московският клуб (72) (Къртица 3)

71

Степан влезе задъхан в жилището на баща си, все още облечен в дрехите си на санитар от „Бърза помощ“. Баща му го беше извикал по спешност. Лицето му беше мрачно.

— Какво има? — попита Степан.

— Много ме е страх за нас — отвърна Яков. Гласът му трепереше.

— Разкрили са ни! — каза Степан и стомахът му се обърна.

— По-лошо, струва ми се. Много по-лошо.

— Какво?

Яков се беше прегърбил и пушеше цигара.

— Днес научих нещо за Соня, нещо, от което ми се къса душата. Моята Соня… — Той замълча и стисна устни, опитвайки да овладее чувствата си. След миг продължи: — Моята Соня е живяла в лъжа. Лъгала ме е. Тя… тя не е тази, за която съм я мислил.

— Не разбирам за какво говориш — каза Степан, недоумявайки какво ли чак толкова ужасно може да има около Соня.

— Тя… тя има баща. Много известен човек, американец. Уинтроп Леман.

Степан бе чувал името Леман, бе чел за него в книгите по история на Съветския съюз. Разсмя се, помисли, че баща му се шегува, но като забеляза, че се смее сам, млъкна изведнъж.

— Да — рече Яков. — И аз не можех да повярвам.

— Но аз не…

— Степан — каза Яков, гласът му внезапно стана остър, — този човек, който ти даде експлозива, съкилийника ти от Лефортово, кой е той?

Степан изглеждаше озадачен.

— Автомобилен механик, някакъв жалък крадец.

— КГБ — рече Яков.

— Какво?

— Стьопа, чуй ме. Ти беше арестуван от КГБ и пратен в затвор на КГБ…

— Че кой, по дяволите, смяташ, арестува хората в тази страна? — наежи се Степан. — Международният съд в Хага ли?

— Изслушай ме, дявол да го вземе! Защо, мислиш, само ти от всичките ти приятели беше осъден на затвор? По чиста случайност ли?

— Татко, за какво говориш?

— За твоя съкилийник, който се оказал и специалист по тероризъм. Мислиш ли, че и това е било случайност? Който случайно разполагал със склад от експлозиви? А брат ти Аврам? И него случайно са го арестували и случайно са го хвърлили в психиатрията, нали така? Степан, всичко това е било инсценирано!

— Не…

— Не се получи никакъв отговор за Аврам, нищо — продължи Яков с горчиво тържество. — Сякаш нашите действия не им правеха никакво впечатление. Сякаш искаха да продължим да вършим това, което вършехме! Знаели са как ще реагираме. — Гласът му се прекърши.

— Как е възможно?

— Американецът ми каза много неща — рече уморено Яков. — Каза ми, че експлозивът на бомбите, които взривихме, е бил доставен от ЦРУ.

Степан го слушаше потресен.

— Фьодоров — продължи Яков — ни е използувал, залагал е на гнева ни, на неосведомеността ни. Американецът мисли, че сме били пионки, също както и той. Мисли, че КГБ възнамерява да хване всички ни, да ни арестува за голям терористичен акт, който може би ще бъде извършен утре.

— По време на парада ли?

Яков кимна.

— Какво ще правим тогава?

— Американецът казва, че имал някаква идея. Уверих го, че сега ще сторим всичко, за да му помогнем. Може би ще имаме нужда от още хора, не зная. Но трябва да действуваме много бързо.