Джоузеф Файндър
Московският клуб (43) (Къртица 3)

42

Лангли, Вирджиния

От прозореца в кабинета на директора, разположен на седмия етаж в главната квартира на ЦРУ в Лангли, се виждаше само гора, километри хълмиста вирджинска гора. „Красива гледка“ — помисли си Роджър Бейлис. Разваляше я само малкото кръгло пластмасово съоръжение, напомнящо хокейна шайба, прикрепено към много от прозорците в сградата, което излъчваше ултразвук, за да възпрепятствува лазерното подслушване на разговорите вътре.

Директорът Темпълтън седеше зад голямото си модерно бюро с плот от бял мрамор. Роджър Бейлис беше прав и нервно крачеше насам-натам пред прозореца. Оттатък бюрото на Темпълтън беше заместник-директорът на ЦРУ Роналд Сандърс.

До него седеше главният психиатър на управлението, шестдесет и две годишният Марвин Китълсън. Китълсън, който знаеше всичко за Чарлз Стоун, с изключение на това, защо го преследват, беше нисък и сух, с дълбоки бръчки по лицето. Имаше груби и невъзпитани обноски, които донякъде се облагородяваха в присъствието на директора. Бивш лейтенант от флота, получил образованието си по психиатрия в Калифорнийския университет в Бъркли, той си спечели име в ЦРУ като ръководител на отдела „Изследвания върху поведенческите особености на служителите в техническите служби“. Беше експерт по оценка на личността. В кризисни периоди Темпълтън, а дори и президентът се обръщала към Китълсън за оценка на различни световни ръководители — от Горбачов до Кастро и Кадафи. В самото ЦРУ преобладаваше мнението, че е гений.

— Първоначалната ни стратегия се провали с гръм и трясък — каза Темпълтън. — Сега, след дъжд качулка, е ясно, че трябваше да се заемем с него по-рано, вместо да го използуваме да ни води до други.

Тримата му слушатели кимнаха в знак на съгласие и Темпълтън продължи:

— Изгубихме следата. — Обръщаше се директно към Бейлис. — Вашата стратегия за отвличането му явно не беше много сполучлива.

Бейлис изглеждаше подобаващо разкаян.

— Този човек е много по-ловък, много по-умен, отколкото очаквахме.

— Стоун е откачен — излая Темпълтън, — някакъв умопобъркан. Вместо да се предаде, да се откаже, той продължава. — Поклати глава и се намръщи. — Просто не разбирам.

— Тед, не забравяй колко дълго ни се изплъзваше Едуин Уилсън — обади се Сандърс.

Едуин П. Уилсън се беше превърнал в легендарен случай от аналите на ЦРУ: бивш агент на ЦРУ, отказал да изпълнява задълженията си и станал доверено лице на Муамар Кадафи, негов посредник в нелегалната търговия с оръжие, комуто се беше удало да се изплъзва от ловците на хора, изпратени по следите му, в продължение на четири години.

— Но Стоун е само аматьор, по дяволите! — каза директорът. — Дори да е най-умният ни анализатор, той просто няма подготовка за оперативна работа на терен!

— Да, аматьор е — каза Сандърс — и е сам срещу всички нас. Обаче е изобретателен и силен като бик. И е отчаян.

За разлика от Темпълтън и Сандърс, психиатърът на управлението не знаеше нищо за опитите на Бейлис да вкара Стоун в клопката и беше достатъчно умен да не се интересува от неща, които не го засягат пряко. Усмихваше се неопределено.

— Хората ни са се включили към компютрите на всички наши и почти всички чужди въздушни линии — каза ядосано директорът. — Ако името му се появи, по която и да е въздушна линия, където и да е в Западния свят, ще го пипнем на секундата. А освен това сме вкарали името му в КСМФ.

Комуникационната система на Министерството на финансите беше национална компютърна система за установяване на всички лица, които минават през контролно-пропускателните пунктове на САЩ.

Темпълтън се обърна към Китълсън:

— Марвин, да чуем твоето мнение. Този човек успя да се измъкне не само от нашите хора, но и от руснаците. Просто няма никакво обяснение.

— Има доста обяснения, господин директор — отвърна Китълсън и извади няколко изписани листа от кафява папка. — Ако ми е позволено да кажа, вие с вашите компютри и вашите страхотни компютърни програми, и вашата свръхмодерна техника за наблюдение и подслушване, вие забравяте едно нещо.

Темпълтън се намръщи.

— И какво е то?

— Човешкият фактор. Прехвърлих всичко, което е писал, всеки един анализ на съветската политика, който е правил за „Парнас“ и преди това, и ми стана ясно, че мисли като, шахматист. Работите му са блестящи. Наистина е умен.

— Това го знаем — прекъсна го Сандърс. — Но то едва ли обяснява…

— Изпратили сте професионалисти да го преследват — настоя на своето Китълсън и вдигна рамене. — Но точно защото е аматьор, той не действува по правилата както професионалистите. Не се вмества в предсказуемите модели на поведение. И за разлика от повечето аматьори продължава, както отбелязахте, със сила, която смайва. Може да се каже, че е безскрупулен.

Бейлис кимна.

Китълсън продължи:

— Съставих пълен профил на този човек и всичко в характера, всичко в историята на личността му сочи, че е станал изключително опасен.

Роналд Сандърс, бившият защитник от „Нотр Дам“, изрази присмеха си с шумна въздишка.

— Марвин — опита да се намеси директорът, но Китълсън продължи:

— Искам да ви обърна внимание на следното: той е от хората, които не разчитат на чужда помощ, има силно изразен стремеж към съвършенство, самосъжалението го отвращава. Логично е, че защитният му механизъм срещу травмите, които е получил напоследък, е да загуби на практика равновесието си.

— Обяснете — каза Темпълтън.

— Мисля, че Стоун показва патологична реакция към скръбта. Доста често се среща между сътрудниците на тайните ни служби. Това е един от рисковете на професията, носят го тези, които са склонни да се занимават с такава работа.

— Добре де — рече нетърпеливо директорът.

— Искаш да кажеш — отбеляза Сандърс с пренебрежително поклащане на главата, — че този човек е костелив орех.

— Станал е изключително непредсказуем и следователно опасен — каза малко раздразнено Китълсън. — Вместо да се предаде на скръбта, той обмисля ходовете си и иска мъст. Възможно е трудно да различава реалността от фантазиите, но разполага със значителни възможности за борба и ги използува. Може да понесе мъката си само като действува, както му подсказва гневът. Вижте какво ще ви кажа: ако трябваше да съставям по учебник профил на възникването на една жива машина за убийства, нямаше да го направя по-добре.

Един от трите телефона на бюрото иззвъня и Темпълтън веднага вдигна слушалката. Послуша, изръмжа и затвори.

— Е, Марв, прав си. Действията на Стоун са извън контрол.

— За какво говорите? — попита Бейлис.

— Току-що са намерили убит един от нашите хора в Чикаго, в района на Роджърс Парк.

Бейлис бързо закрачи из стаята, изведнъж разбрал всичко.

— Досиетата, до които Армитидж искаше да се добере! Значи Стоун все пак е отишъл да посети онзи бивш агент на ФБР.

— Роджър — нареди Темпълтън, — свържи се с Маларек. Искам по случая да се хвърлят максимум сили. Очевидно Стоун е някъде в този район. — Стана от стола, погледна двамата мъже и промърмори: — Мисля, че най-после попаднахме на гореща следа.