Джоузеф Файндър
Московският клуб (58) (Къртица 3)

57

Париж

Сградата, в която Стоун намери убежище, беше разположена в парижкия квартал Маре — стар, гъсто населен с хора от малцинствата район, който напоследък, след редицата реконструкции от осемдесетте години, се бе превърнал в желано място за живеене. Беше малка триъгълна постройка на пет етажа, стар бежов каменен остров, заграден отвсякъде с тесни улички: „Паве“, „Мале“ и „Розие“. Освен трите входа към жилищата на приземния етаж бяха разположени различни, търговски предприятия, включително погребално бюро, италиански ресторант, малък антикварен магазин, кафе-бар, магазин за хляб и сладкиши и магазин за полуфабрикати.

Но главният комисар от парижката полиция Кристиан Ламоро не знаеше, че сградата е тази. Знаеше само, че американецът бе изчезнал някъде наоколо, в района, населен предимно с правоверни евреи. Така че претърсването беше започнало.

Беше му се обадил шефът, началникът на парижката полиция Рьоне Мьоле, на когото пък се обадили, от американското разузнаване, и то, както бе намекнато пред Ламоро, от най-горните етажи на Централното разузнавателно управление. Американците били заинтересовани от спешното задържане на този човек, който по техните думи бил агент изменник. Мьоле бе натоварил Ламоро с издирването и бе настоял да се използуват всички средства, които имат на разположение. А при такива пълномощия средствата мрежеха да са значителни.

Американското копеле им се бе изплъзнало, като се бе впуснало в лудешко препускане по улиците на Париж. Обаче нямаше да мине много време и щяха да го намерят. Американецът бе направил грешка, като се бе опитал да се скрие в Маре.

Броят на вратите, на които трябваше да се позвъни, и на апартаментите, които трябваше да се претърсят, беше ограничен. В акцията бяха включени всичките им хора и за няколко часа щяха да го пипнат.

— Какво сте направили? — попита го подозрително проститутката. — Имате някаква причина да бягате. Чувам сирените.

— Какво става, майко? — Непохватен юноша с войнишка фланелка и гащета излезе от преградената със завеса стая. — Кой сте вие? — попита той и тръгна заплашително към Стоун.

— Не, Джеки — възпря го тя. — Приятел е. — Отново се обърна към Стоун: — Какво сте направили?

— Обвинен съм в престъпление, което не съм извършил.

— В Париж ли?

— В Америка. Сложно е. Дунаев сметна, че ще можете да ме подслоните за през нощта — каза той и накратко обясни какво се бе случило.

— Защо не се предадете? — попита синът, който без особен успех се опитваше да си пусне брада. — Ако наистина сте невинен, не би трябвало да ви е страх от нищо.

— Джеки! — каза предупредително проститутката.

— Не е толкова просто — отвърна Стоун. — Моля, може ли да вляза?

Повече от седемдесет и пет полицаи, събрани за тази нощ от двадесетте районни комисариата, прочесваха квартала, претърсвала входовете към сградите и магазините, кофите за боклук, паркингите и гаражите. На всички беше разпоредено да не пропускат никого, без да го разпитат. На две трети от тях бе заповядано да тръгнат по апартаментите и да ги претърсват при най-малкото съмнение за нещо подозрително.

— Бих направила всичко, за което Фьодор ме помоли — каза жената, като наливаше на Стоун силно черно кафе. — Но тази сграда е много малка. Сигурно ще стигнат и до нас и веднага ще ви намерят.

Телефонът иззвъня, резкият му пронизителен звук накара и тримата да подскочат. Жената стана, за да се обади.

Говори бързо около минута, оскубаните й вежди бяха високо вдигнати. После сложи слушалката.

— Една съседка от отсрещната страна на улицата — обясни тя. — Казва, че полицията претърсва сградата им за някакъв беглец. Претършували са апартамента й!

— Трябва да се скрия някъде — каза Стоун.

Тя дръпна настрани прозрачните пердета на най-близкия прозорец и погледна надолу към улицата.

— Каза, че и нашата сграда е обкръжена. Виждам, че не ме е лъгала.

— Ами покрива? — попита Стоун. Въпросът му бе отправен към момчето, което изглеждаше твърде младо, за да й е син.

— Не — отговори синът, — не може да се мине на друг покрив. Нямате късмет, къщата не е долепена до друга сграда.

— Не можеш ли да измислиш нещо друго? — настоя Стоун. — Сигурно има тунели, пасажи…

Лицето на момчето изведнъж цъфна в широка усмивка.

— Имам една идея. Дайте да тръгнем по задната стълба.

Стоун грабна нещата си и последва младежа по тъмното, тясно стълбище надолу към вътрешния двор. Тичаха с всичка сила, съзнавайки, че всяко раздвижване може веднага да привлече вниманието. След минута стигнаха до партера.

— Тук имаме нещо, каквото няма и в най-хубавите сгради — обясни момчето, като тръгна към центъра на двора.

— Какво е то?

— Вижте!

Стоун погледна към земята и видя голям бетонен диск, поставен плътно в кръгла стоманена рамка в средата на голям квадрат. Капак на люк.

— С приятелите понякога слизаме там.

— В канала ли?

— Не мисля, че имате голям избор.

— Не, нямам — съгласи се Стоун. — Но какъв е този люк? Води ли нанякъде?

— Не сте ли чели Виктор Юго? „Клетниците“? Знаменитото бягство на Жан Валжан по каналите на Париж?

— Не — призна си Стоун. — Дори не успях да намеря билети за мюзикъла.

Момчето отиде до една врата в двора и я отвори. Беше нещо като килер. Взе голяма желязна кука от пода и я донесе при люка. После я пъхна в дупката встрани на капака.

— Помогнете ми, ако обичате.

Стоун му помогна да издърпа тежкия бетонен капак, който след доста напъване накрая се отвори. С общи усилия го избутаха встрани. От тъмния отвор ги лъхна зловоние. Стоун успя да различи метална стълба, всъщност, както забеляза, редица железни дръжки, които водеха право надолу.

— Единственият проблем е, че не можем да го затворим след себе си. Затваря се само отвън. Можем да го издърпаме донякъде, но не докрай. Да се надяваме, че полицаите ще си помислят, че е работа на хулигани като мен и приятелите ми. Ще понесете ли миризмата? — попита момчето със следа от предизвикателство в гласа.

— На този етап мога да понеса горе-долу всичко — отвърна Стоун и тръгна след него надолу по шахтата.