Джоузеф Файндър
Московският клуб (27) (Къртица 3)

26

Согъс, Масачузетс

На няколко преки от мотела Стоун намери уличен телефон. Беше на открито и поради уличния шум не се чуваше почти нищо.

На кого ли да се обади?

Чудеше се дали може да разчита на стария си приятел от Бостън Чип Роузън, понастоящем общински репортер за „Бостън Глоуб“. Вероятно.

После се сети за Питър Сойър, частния детектив от Бостън, който го бе учил да разбива ключалки. Той живееше в апартамента над тях, когато Стоун четеше лекции в Масачузетския институт. Бяха станали добри приятели и макар да се чуваха рядко, Стоун му имаше изключително доверие.

Набра номера на Сойър и попадна на телефонния му секретар. Тъкмо оставяше кратко съобщение, естествено, без да си казва името, разчитайки, че Сойър ще го познае, когато Сойър ненадейно вдигна слушалката и се обади:

— За бога, къде си се дянал?

— Питър, знаеш, че не мога…

— По телефона. Точно така. Слушай, човече, забъркал си се в някаква каша.

— Не съм го направил аз. Знаеш това.

— Хайде, хайде. Разбира се, че знам. Господи, какво нещастие! Още щом научих, започнах да разпитвам. Сигурно е клопка.

— Питър, имам нужда от помощта ти.

— Какъв е този шум? Откъде се обаждаш, от масачузетската магистрала ли?

— Попаднах в капан. Трябва ми помощ.

— Не е нужно да ми го казваш. Те са навсякъде. Търсят те.

— Кой?

— Кой? Ти кой мислиш? Ченгетата, сигурно и Чичото; специалните служби също.

— Чичото ли?

— Чичо Сам, ФБР. Нещо голямо ще да е. Който и да го е извършил, той иска главата ти. И през ум да не ти минава да се предаваш, Чарли. Слушай, искам след минута да прекъснеш връзката.

— За да не засекат?

— Точно така. Обаждай се пак, но за не повече от две минути. Чу ли? И недей да звъниш на ченгетата.

— Но нали имаш приятели? Нали и ти си бил ченге?

— Все едно не съм бил. Разпитваха ме. Разпитват всеки, който те познава.

— Какво ти е известно по този въпрос?

— Знам, че това е клопка, при това добре измислена. Повярвай ми, и аз разпитвах, като разбрах, че става дума за теб, приятелю.

— Бях упоен.

— И аз така чух.

— В „Глоуб“ пише, че са намерили хероин в стаята ми и в апартамента.

— Сигурно е така. Убиецът на баща ти се е погрижил да сложи и тази гадост. Сигурно. Затваряй, Чарли.

От другата страна на улицата Стоун намери друг автомат. Забеляза, че хората се отбиват от пътя си, за да го избегнат. Дегизировката беше добра.

Отново набра телефона на Сойър. Този път той вдигна още на първото иззвъняване.

— Питър, ти ми вярваш, нали? — попита тихо Стоун. — Искам да кажа — изобщо не си се съмнявал, нали така?

— Вероятно няма да се изненадаш, като ти кажа, че има твои отпечатъци по ножа.

— Господи! Ами естествено. Нали наточих всички ножове. Използувал съм ги толкова пъти.

Приближи се една жена на средна възраст, вероятно искаше да се обади по телефона, но се уплаши и си тръгна.

— Точно така. Но работата е там, че някои от отпечатъците са размазани, при това не от други човешки отпечатъци. От нещо като гумени ръкавици. Не нещо като, а точно това. Гумени ръкавици за еднократна употреба, от онези, които отвън и отвътре имат талк. По ножа има и следи от талк.

— За бога, откъде знаеш всичко това?

— Един приятел се занимава със случая и го помолих да ми даде копие от полицейския доклад. Преди да са го засекретили.

— Ще ти се обадя след малко.

Пет минути по-късно Стоун намери телефон в една будка за вестници, но щом вдигна слушалката, продавачът се развика:

— Махай се, ако няма да купуваш нищо.

Стоун си излезе, без да каже нито дума. Вървя дълго пеша и най-накрая намери телефон няколко преки по-нататък.

— Какво да правя?

— Не знам какво да ти кажа. Крий се известно време, докато издирването позаглъхне. Ще мине малко и ще се откажат. Така става обикновено, възможностите на полицията са ограничени. Може би не е зле да си намериш адвокат. Изобщо не ми е ясно какво трябва да направиш.

— Нямам къде да отида.

— Де да можех да те скрия тук. Но това е едно от първите места, където ще те потърсят. Ще те търсят по приятели, навсякъде, където може да се появиш в Бостън и особено в Ню Йорк. Цивилни мъже, ненадейни посещения, специалните служби. Вече идваха тук един-два пъти. Не идвай при мен, Чарли. Страшно ми е неприятно да го кажа. И ми обещай, че няма да идваш в града.

— Ще видя.

— За бога! — избухна Сойър. — Да не си се побъркал. Името ти се споменава непрекъснато в полицейските участъци, снимката ти е закачена във всички патрулни коли. И изобщо забрави за къщата на баща ти.

— Защо?

— Защото това е първото място, където ще търсят. Да се върнеш в Бостън, е равносилно на самоубийство.

— Не мога да говоря повече. Виж, Питър, благодаря ти. За всичко. Много съм ти признателен.

— Няма за какво, Чарли.

— Ще ти се обадя по-късно. Питър, страшно ми е нужна помощта ти.

— Съжалявам…

— Какво искаш да кажеш с това „съжалявам“?

— Вървят разни слухове.

— По мой адрес, нали?

— Не бих искал да си загубя разрешителното. Чувам разни работи. Бих искал да ти помогна, Чарли, но не мога. Стой настрана от мен. Заради теб самия и заради мен.

Стоун затвори телефона и се опита да спре такси, нито едно не искаше да спре, нито едно дори не намали заради небръснатия скитник с мазна коса. Най-накрая тръгна към Бостън пеша.