Джоузеф Файндър
Московският клуб (79) (Къртица 3)

78

6:57 часът сутринта

Малко преди седем сутринта на Седми ноември двама мъже от ГРУ бяха докарани до страничната стена на мавзолея на Ленин.

Червеният площад беше тъмен и пуст, самотен милиционер пресичаше павираното пространство и на различни места в района бяха разположени няколко часовои. Двамата униформени гвардейци от почетната стража стояха неподвижно пред входа на мавзолея.

По-младият мъж, който носеше бомбата в зелен, спортен сак от войнишки плат, беше облечен в яркосинята униформа на кремълската охрана. Когато той и по-старшият офицер завиха към задния вход, часовоят козирува. Вероятно мислеше, че правят проверка по безопасността. Нищо повече.

— Добро утро, другарю генерал — поздрави часовоят.

— Добро утро — отвърна по-възрастният човек от ГРУ. — Отворен ли е арсеналът й подземието?

— Не, другарю генерал. Вие се разпоредихте никой да не се допуска вътре. Заключен е.

— У кого е ключът?

— У Соловьов, другарю генерал.

— Той долу ли е?

— Да, другарю генерал.

Влязоха и едно ниво по-надолу видяха следващия часовой, който се изпъна в стойка „мирно“.

— Дайте ми ключа за арсенала — заповяда старшият офицер.

— Слушам, другарю генерал — отговори часовоят и извади един ключ от голяма халка, закачена на колана, му.

Двамата влязоха в арсенала и затвориха вратата след себе си.

— Хващай се на работа — каза генерал-полковникът. Гласът му отекна от бетонните стени. Експертът по взривните устройства остави сака и извади съдържанието му — блока пластичен експлозив, газовата бутилка, взривните капсули, гранатите, батерията и проводниците. Лицето му остана безчувствено, когато сложи бутилката изправена на пода в центъра на помещението и започна да разполага гранатите по периферията.

Нагласи клапаните на газовата бутилка. Накрая включи черния електронен детонатор, сложи го на 11:10 часа сутринта и свърза последните проводници.

— Всичко е готово — обяви той. — В момента е седем часът и дванадесет минути. Политбюро се събира на мавзолея в десет. В единадесет бутилката ще започне да изпуска газ. Той постепенно ще изпълни помещението с богат на кислород, силно избухлив облак. Точно в единадесет часа и десет минути ще бъде детониран пластичният заряд и облакът ще се взриви. И мавзолеят ще бъде разрушен.

— Много добре. — Другият прекоси стаята й провери внимателно проводниците, погледна свързването с пластичния експлозив — сивкава тухла, завита в прозрачен полиестер, и отдели специално внимание на клапана с часовниковия механизъм, монтиран на бутилката с пропан. Накрая вдигна поглед.

— Всичко е идеално — каза той. Огледа помещението за последен път. — Всичко е идеално.

Беше седем часът и петнадесет минути.

 

 

Към седем часа сутринта председателят на КГБ беше откаран по спешност с личната си лимузина ЗИЛ в кремълската клиника на улица „Грановски“. Оплакваше се, че не може да движи дясната си страна, и веднага беше приет от знатния невролог доктор Константин Белов. След като го прегледа набързо, доктор Белов установи, че председателят има симптоми за мозъчен удар, и нареди да бъде пренесен в силно охраняваната клиника край Москва.

Когато санитарите от линейката, двама младежи с приятни лица, които положително нямаха представа какво щеше да сполети страната им, дойдоха да го вземат и да го закарат в Кунцево, Павличенко ги погледна от болничното си легло и им се усмихна.

Той знаеше, че ако остане по-дълго в кремълската клиника, ще бъде уязвим — лесна плячка. Затова бе решил както топчето в играта с напръстници да не се застоява дълго на едно място. Бе уредил в Кунцево да го посрещне малък конвой от неговите войски. А след около четири часа мерките за сигурност нямаше вече да са нужни.

Санитарите го вдигнаха внимателно от леглото и го положиха на сгъваемата носилка с колела, която бяха докарали, явно респектирани от отговорността да бутат председателя на КГБ по коридорите на клиниката до асансьора и после до линейката. Изглеждаха нервни, дори несръчни за хора, които постоянно се занимават с това. Павличенко винаги се бе забавлявал от ефекта, който имаше високото му положение върху обикновените хора.

Питаше се дали тези двама мъже ще бъдат между стотиците медицински работници, които скоро ще пристигнат на Червения площад с виещи сирени, за да изнесат обгорелите останки на членовете на Политбюро. Дали щеше да оцелее някой? Не му се виждаше много вероятно.

Асансьорът спря на приземния етаж и Павличенко бе изкаран вън, в студената светла утрин на Седми ноември.

 

 

9 часът сутринта

Километри червени знамена се вееха по двете страни на улиците. Между тях се виждаха гигантски портрети на Ленин и плакати с дръзката назидателна риторика на официалната съветска пропаганда: „ДЕМОКРАЦИЯ, ПРЕУСТРОЙСТВО, ПРОИЗВОДИТЕЛНОСТ!“, или „ЛЕНИН Е ПО-ЖИВ ОТ ЖИВИТЕ!“, или „НАПРЕД КЪМ СВЕТЛОТО БЪДЕЩЕ НА КОМУНИСТИЧЕСКОТО ОБЩЕСТВО, КЪМ ВСЕОБЩО БЛАГОДЕНСТВИЕ И ТРАЕН МИР!“.

Подготовката за годишнината от Октомврийската революция беше започнала още преди седмици. На всички обществени сгради бяха окачени плакати, навсякъде имаше червени знамена, дори и на някои коли. Работници се бяха борили с въжета и скрипци, за да вдигнат гигантските петнадесетметрови плакати, опънати на дървени рамки, с огромни образи на мъже и жени, призоваващи руснаците да изпълнят решенията на последния партиен конгрес.

Към девет часа пред станцията на метрото при парка „Горки“, последната спирка, след която хората трябваше да вървят пеша до Червения площад, се бе събрала огромна тълпа. Редици студенти, размахващи червени флагчета, дефилираха покрай атлети в спортни униформи и други, които бутаха платформи на гумени колела. Работници от машиностроителния завод „Червен пролетарий“ маршируваха покрай работници от Фабрика за часовници №1, носещи плакати, на които се четеше: „РАБОТНИЦИ ОТ ЦЯЛ СВЯТ, ОБЕДИНЕТЕ УСИЛИЯТА СИ В БОРБАТА ЗА МИР!“ и „НАПРЕД КЪМ ПОБЕДАТА НА КОМУНИЗМА!“. По улиците около Червения площад имаше узбеки с черно-бели тюбетейки, циганки с платнени торби на гърба и малки момиченца с колосани бели панделки в косите.

На Кремълската стена над мавзолея имаше гигантска карта на света. Портрети на Маркс, Ленин и Енгелс бяха окачени по фасадата на ГУМ — държавния универсален магазин, която беше обърната към площада. Историческият музей, викторианска постройка от червени тухли на срещуположната страна, беше покрит с портрети на членовете на Политбюро и плакат, който гласеше: „ДА ЖИВЕЕ ЛЕНИНСКАТА ВЪНШНА ПОЛИТИКА НА СССР!“.

В центъра на всичко това, на цялата тази бъркотия и всичките тези триумфални плакати, стоеше тъмночервеният мавзолеи и изглеждаше малък и незначителен като детска играчка.

 

 

„Скоро — мислеше си лежащият в носилката Павличенко — членовете на Политбюро с червените си лентички, ще започнат да се изкачват на трибуната.“ След малко повече от два часа мавзолеят щеше да се превърне в огнено кълбо, от което щяха да хвърчат към гъстата тълпа късове порфир и лабрадорит, гранит и цимент и щяха да загинат стотици хора.

Вързаха го с ремъците, вдигнаха носилката и я понесоха към линейката. Той играеше ролята си, знаеше, че трябва да я играе. Надяваше се, че е убедителен.

Спомни си как стоеше на мавзолея болнавият Константин Черненко, когато през 1984 година погребваха Юрий Андропов. Денят беше леденостуден и се виждаха замръзналите облачета пара от дъха на държавните мъже. Павличенко, който още не се бе издигнал до член на Политбюро, гледаше от трибуната за привилегировани гости. Когато часовникът на Спаската кула удари дванадесет, не особено умният и на всичкото отгоре страдаш от емфизема Черненко се заоглежда, неспособен да реши какво да прави. И тогава Павличенко и хилядите други чуха от високоговорителя гласа на Андрей Громико, който наставляваше новия ръководител: „Не си сваляйте шапката“.

Какви глупаци бяха съветските управници!

Санитарите качиха Павличенко отзад в линейката и застопориха носилката и статива за системите. След минута потеглиха и сирената запищя пронизително. Шофьорът и помощникът му поглеждаха неспокойно назад към него. Вероятно се питаха какво ли се е случило с шефа на КГБ. Павличенко лежеше и се преструваше на задрямал.

 

 

Целта им, Кунцево — някогашната дача, в която бе умрял Сталин — се намираше петнадесет километра извън Москва, на Минската магистрала. През 1953 година в Кунцево не разполагали с никаква медицинска апаратура. Великият вожд бе издъхнал, без да бъдат приложени каквито и да било медицински методи за поддържане на живота му. Дори бяха слагали пиявици на слепоочията му.

Кунцево.

За около седмица щеше да управлява Съветския съюз от болничното легло, също както шест месеца бе управлявал Юрий Андропов. През половината от 1983 година Кремъл беше в Кунцево. Без светът да подозира какво е здравословното му състояние, Андропов бе поддържал връзка с останалите от Политбюро по телефона и бе приемал само председателя на КГБ Виктор Чебриков, когото бе използувал като момче за поръчки до външния свят.

Този път на разположение на Павличенко щяха да бъдат около четиридесет помощници, заели позиции из цялата страна в очакване на заповедите му. Секретариатът беше готов незабавно да даде гласност на неоспоримите доказателства, които да разкрият връзката на Съвета за национална сигурност на САЩ с атентата.

Всичко това щеше да стане след броени часове.

Линейката се понесе с вой по средното платно на магистралата и не след дълго спря.

Толкова бързо ли бяха пристигнали? Бяха направили завой и бяха спрели.

Павличенко се напрегна да види обграждащите Кунцево каменни стени с бодлива тел отгоре, но прозорците на линейката бяха много високо. Виждаха се само крайпътните лампи.

Крайпътни лампи!

Изобщо не бяха в Кунцево, в Кунцево нямаше крайпътни лампи.

 

 

9:20 часът сутринта

Черната волга бе обикаляла почти цял час, търсейки начин да се провре през засилената охрана, която блокираше центъра на Москва. Главната квартира на ГРУ, съветското военно разузнаване, беше недостъпна. Изглежда, имаше часовои от КГБ на всеки три метра. И без това строгата охрана на Седми ноември бе станала още по-непробиваема заради посещението на американския президент и хората му.

На площада се допускаха само включените в официални делегации, входните пунктове се охраняваха от редици часовои от КГБ с мрачни лица и сиви униформи с червените букви „ГБ“ на раменете. Наричаха ги войници от ВВ — вътрешните войски. Набираха ги не от Москва, а от руските села и бяха сто на сто руснаци, между тях не се виждаше нито едно лице от тюркски или азиатски тип.

Нямаше начин да се стигне до коменданта на мавзолея, невъзможно беше. Оставаше им едно: ако успеят да открият часовой, който да не е от КГБ, а от армията или, да речем, от ГПУ, защото те всички бяха включени в охраната тази сутрин, шофьорът да се споразумее с него. Трябваше да убеди някого от тях, някой войник, колко е наложително да говори с командира му. Може би щеше да се намери офицер, който да прояви достатъчно здрав разум и да ги изслуша.

— Ето там — посочи шофьорът малка група войници от Червената армия.

— Карайте — рече Шарлот.

Шофьорът натисна газта, колелата засвистяха и, след миг волгата спря пред войниците. Той свали прозореца и попита:

— Къде е командирът ви?

Получи отговор, но не от тях. Гласът идваше от другата страна на колата: към тях бързо приближаваше часовой от КГБ.

— Какво правите тук, другарю?

— Трябва да говоря с някой от командирите на тези момчета — отвърна шофьорът.

Часовоят вдигна вежди.

— Какво правите тук?

— Да се махаме — каза Шарлот. Тя седеше на предната седалка и инстинктивно се свлече надолу, когато човекът се приближи и надникна през прозореца.

В очите на часовоя проблесна искрица, сякаш я бе разпознал. Втренчи се в нея още по-настойчиво.

— Спрете тази кола! — заповяда той на останалите. — Арестувайте ги!

— Давай! — прошепна Шарлот на шофьора. — Право напред. Към онази група милиционери от МВД. Хайде!

Със смайващо бързо движение шофьорът рязко включи на скорост и колата полетя напред, събаряйки на земята часовоя от КГБ. Куршум удари задния прозорец, но само пукна повърхностния слой на куршумоустойчивото стъкло. Успяха да изминат тридесетината, метра до следващия контролен пункт, който, изглежда, не беше подсилен с часовои от КГБ. Шарлот свали своя прозорец и с бърз поглед към пагоните на хората се увери, че наистина са от МВД Министерство на вътрешните работи.

— Арестувайте ме! — извика тя.