Джоузеф Файндър
Московският клуб (45) (Къртица 3)

44

Хаскъл, Мичиган

Закусвалнята „Вкусна поничка“ на Елм стрийт, Хаскъл, Мичиган, беше прочута с глазираните си понички с извара. Кафето й не беше чак дотам прочуто, но никой не се бе оплаквал от него пред собственичката Мили Оукън.

В десет и нещо сутринта на чинията пред Рандъл Джъргънсън, началник на полицията в Хаскъл и същевременно един от двамата й полицаи, беше останала неизядена точно половин поничка с извара. Джъргънсън вече беше излапал три. Освен това се беше задълбочил в увлекателния репортаж на „Хаскъл Мъркюри“ за снощния мач от баскетболното първенство между областите.

Началникът на полицията Джъргънсън беше едър шкембелия с кръгла физиономия и брадичка, която едва отделяше лицето му от тлъстите гънки на шията. Беше четиридесет и седем годишен и от почти три години — разведен. Не минаваше ден, без да си спомни за жена си Уенди, и веднага започваше да благодари на бога, че живее сам.

— Мили — обади се той иззад вестника си, без да откъсва очи от него, — може ли да ми долееш?

— Веднага идвам, Ранди — отвърна Мили Оукън, грабна стъклената кана от машината за кафе и я понесе към чашата на полицейския началник.

В този момент радиостанцията на Ранди Джъргънсън даде сигнал.

— Майка му стара — каза той и погледна с копнеж кафето.

Когато пристигна в участъка, по-голямата част от историята вече беше изяснена. Фреди Кан се беше обадил на заместника му Уил Кунц и му беше съобщил, че една от лодките му е експлодирала в езерото. С някакъв глупак в нея. Съобщението на Фреди беше потвърдено от бреговата охрана. Ужасно приличаше на глупава злополука. Фреди си спомни, че човекът, който беше поискал лодката само за един час, бил пушач. Вероятно сам си се беше вдигнал във въздуха.

Някакъв тъп турист от Чикаго. С дълбока въздишка на досада Джъргънсън се качи в полицейската кола и отиде при Фреди Кан. Фреди имаше името на човека, беше преписал данните от шофьорската му книжка. После Джъргънсън направи обиколка по брега и намери мястото на произшествието — страхотна каша от обгорели дървени и метални отломки, които плуваха по повърхността на водата или се подаваха от нея. Пожарът просто си беше догорял, преди да дойдат пожарните коли. Човекът, някой си Чарлз Стоун, очевидно беше подпалил резервоара с горивото. „Така му се пада!“ — помисли си Джъргънсън и се изплю във водата.

Рано следобед беше разговарял с Рут и Хенри Кауъл в „Хаскъл Ин“ и бе получил от тях кода на кредитната му карта. Разполагаше с достатъчно данни, за да извести близките. Тази част от работата му беше най-противна.

Вдигна слушалката да се обади в Бостън и пак я остави. Ужасяваше се от това задължение.

А, да. Още не беше завършил рутинната оперативна процедура. Въздъхна с облекчение, благодарен, че, може още малко да отложи телефонния разговор.

— Уили! — викна той на заместника си. — Провери дали има нещо за него в компютъра. Имаше предвид компютърните списъци от НИЦП — Националния информационен център по престъпността — на всички лица с висящи заповеди за задържане. От тези проверки никога нищо не излизаше, поне в тяхното толкова отдалечено от центровете на престъпността градче, но така или иначе трябваше да се правят.

Джъргънсън се облегна на стола си и се отдаде на удоволствието от газирания гроздов сок и кръстословицата. И тъкмо се сети за думата от четири букви, означаваща колан, когато заместникът му извика нещо.

— А?

— Право в целта, Ранди! Господи, ФБР е издало заповед за издирването му. Охо, по закона за държавната измяна! Този тип го издирват кажи-речи всичките федерални агенции.

— Е, ние току-що го намерихме, Уил. На има-няма двадесет хиляди парчета по дъното на езерото. Очевидно се е опитвал да избяга в Канада. Сигурно го е било страх, че на границата ще го пипнат. Вместо това сам се е хвърлил във въздуха, та чак до небето. — Той изсумтя. — Прати съобщение по факса.

Джъргънсън се върна към кръстословицата си и с тъпата огризка от молив написа „каиш“.