Джоузеф Файндър
Московският клуб (37) (Къртица 3)

36

Москва

Шарлот Харпър се отпусна в почти непоносимо горещата вана. От солите за баня, които се очакваше да имат въздействието на европейски топли минерални извори, да отпускат мускулното напрежение и да премахват умората, парата силно миришеше на евкалипт. Поне мисълта й се проясни от тях.

Имаше моменти, когато беше просто прекрасно да си сама, и този беше един от тях. Вана в два и половина през нощта е нещо невъзможно, когато живееш с някого, поне не и с музика по стереоуредбата, както сега — успокояваща соната за обой от Бах.

Беше работила до късно, защото трябваше да се съобразява с часовата разлика със Съединените щати, където беше осем часа по-рано. Беше се уморила да прави тези досадни и най-често безсмислени репортажи как Москва се готви за срещата на високо равнище, които й искаха от телевизионната компания. Особено като се имаше предвид, че голямата новина беше вълната от тероризъм, заляла Москва.

Излезе от ваната, отиде до малката си справочна библиотека и извади папката, която си бе приготвила, преди да тръгне за Москва.

За две минути намери това, което търсеше.

В раздела „Тероризъм/СССР“ откри кратко резюме за смъртта на човек, който бе заемал същия пост като Сергей Борисов, само че десетилетия по-рано. Наричаше се Миронов и беше загинал в съмнителна самолетна катастрофа по времето на Хрушчов. Беше назначен от Хрушчов и някои влиятелни противници на Хрушчов в КГБ го бяха мразили.

Така че редакторът може би беше прав. Може би в Кремъл действително ставаха някакви машинации.

После намери друг материал — за вълната от терористични актове в Москва през 1977 година. На осми януари 1977 година избухнала бомба в Московското метро, която убила седем души и ранила четиридесет и четири. Съветските власти повдигнали обвинение срещу трима арменски дисиденти и в края на краищата ги екзекутирали, макар че нямало никакви доказателства, че са свързани с престъплението. Тогава много коментатори изказали мнение, че всичко това е инсценирано, че режимът просто се опитва да дискредитира дисидентското движение. Дали и сега не ставаше същото? Особено като се имаха предвид бунтовете буквално във всички републики на Съветския съюз?

Кой би могъл да знае?

Един човек може би знаеше. Шарлот имаше един осведомител, един ценен информатор, когото пазеше много грижливо, защото той работеше в КГБ. Беше в техническите служби, тайно мразеше работодателите си и се бе представил само като Сергей.

Не беше лесно, но имаше начин да се свърже с него. Вероятно щеше да й отнеме няколко дни, докато успее. Той може би знаеше, или пък имаше някоя полезна хипотеза, или пък щеше да се досети как да провери.

Междувременно обаче беше изправена пред въпроса, как да съобщи и малкото, което беше научила. Как се отразява подобно нещо? Нито едно съветско официално лице не се съгласяваше да бъде интервюирано пред камера във връзка с това. Ясно беше, че още не са решили каква да бъде стратегията им по отношение на средствата за масова информация. Имаше слухове — постоянно явление в Москва, че това нямало да се случи, ако новият председател на КГБ Андрей Павличенко не бил получил сърдечна криза. Науми си да потърси някой от лекарите на Павличенко и да провери какво е състоянието му.

 

 

Сутринта с оператора Ранди и младата й продуцентка Гейл Хау отидоха с волвото на компанията на любимото й място — брега на Москва река точно срещу Кремъл.

Въздухът беше студен, снежните пориви на вятъра я шибаха в лицето и се набиваха в палтото й. Прочете текста си няколко пъти и си отбеляза с молив думите, на които искаше да наблегне. После включиха камерата.

— За пръв път официалната съветска телеграфна агенция ТАСС потвърди терористичните актове, разтревожили толкова много московчани — започна тя. — Осъждайки инцидента в московското метро като „дело на банда хулигани и психопати“, съветските власти се опитват да омаловажат значението на експлозията. В тази страна най-много от всичко се боят да не бъде нарушен общественият ред, а пред наближаващата среща на високо равнище опасенията са по-силни от всякога. Високопоставен служител тук ми каза: „И в Съветския съюз се извършват криминални престъпления с употреба на насилие, но трябва да кажа, че тероризмът, атентатите и убийствата — такова бедствие за западните страни, са ни чужди“. Само времето ще покаже. Тя направи пауза за драматичен ефект и добави: — Аз съм Шарлот Харпър, Ей Би Си Нюз, Москва.

„Точно така — мислеше си Шарлот, докато волвото се отдалечаваше от Москва река, — още един безсмислен репортаж.“ После дръзко си каза:

„Само ми дайте малко време!“

 

 

Рано следващата вечер се обади на телефонния номер, който й бе дала бабичката. През последните няколко дни се бе опитвала безуспешно десетки пъти и вече се съмняваше, че номерът е верен.

Изненадващо й отговори женски глас.

— Соня Кунецка, моля? — Руският й беше отличен, но не можеше да скрие чуждия си акцент. Въпреки това трябваше да внимава да не изплаши жената.

Дълго мълчание.

— Да, на телефона.

— Имам да ви предам нещо от един приятел.

— Приятел ли? — Жената беше разтревожена. — Какъв приятел?

— Не мога да ви кажа по телефона.

— Кой се обажда?

— Пратката е спешна — рече Шарлот. Най-важното беше да бъде загадъчна. — Искам само да ви я оставя. Но ако сте заета…

— Аз… не, не съм… Коя сте вие?

— Моля ви — не се предаваше Шарлот. — Няма да ви отнеме никакво време.

След ново продължително мълчание жената отвърна:

— Ами добре. — И все още разколебана, описа на Шарлот как да стигне до дома й.

Оказа се, че апартаментът на Соня Кунецка се намира чак на другия край на града, далече на север, едва ли не на последната спирка на метрото. Шарлот не се реши да отиде с колата, която с табелките си на чуждестранен кореспондент действуваше на преследвачите от КГБ като магнит.

Метрото беше претъпкано. Тя слезе на най-близката до Изложбата на икономическите постижения спирка, при голям обелиск с остър като игла връх. „Най-острият фалос в света“ — помисли си Шарлот. Недалеч оттук се намираше Останкино, където някога е било разположено огромно царско имение, а сега беше седалището на Гостелерадио — Държавната телевизия и радио. Районът около метрото беше рядко заселен.

Жената живееше две преки по-нататък, в огромен блок от червени тухли с безкрайно много входове, в мрачен, полусъвременен жилищен комплекс. Вратата на входа се блъсна след Шарлот с трясък, който я накара да подскочи, а фоайето, ако това беше правилната дума, беше занемарено — бетон, покрит с лющеща се тъмносиня боя, който вонеше на урина. Мръсна сива котка се шмугна покрай нея и Шарлот с ужас забеляза, че няма очи — орбитите й бяха; празни. Потисна писъка си и погледна кой е номерът на Сониния апартамент.

Вратата на номер двадесет и шест беше тапицирана с евтина изкуствена кожа, накована с метални кабари. Жената, която отвори, беше много дребна, на петдесет и две-три години. Кестенявата й коса беше прошарена, подстригана в нещо като прическа „паж“ с бретон. Носеше избелял пеньоар на цветя и очила с железни рамки.

— Моля, заповядайте — каза тя. — Аз съм Соня Кунецка. — И протегна костеливата си ръка.

— Шарлот Харпър.

Поведе я по тъмен коридор до хола, обзаведен с тежки дървени мебели и канапета, покрити с избеляла басма. На един от фотьойлите седеше мъж, приблизително на нейната възраст. Бялата му коса беше сресана право назад.

Той беше човекът с най-страшната външност, която Шарлот някога бе виждала. Трябваше да мобилизира цялата сила на волята си, за да го погледне в очите. Лицето му беше покрито от обезцветената тъкан на огромен белег.

— Това е приятелят ми Яков — представи го Соня Кунецка. Яков седеше на мястото си със спокойствие, което показваше, че не е гост тук.

— Казахте, че носите спешна пратка за мен — мина направо на въпроса жената.

— Ами, може малко да съм преувеличила — рече Шарлот. Спомни си думите на Чарли, че Соня Кунецка се е срещала с Алфред Стоун в Москва, че по някакъв начин е свързана с Уинтроп Леман. Какво ли я свързваше с Леман?

— Нося ви поздрави от Уинтроп Леман.

Възцари се дълго мълчание.

— Коя сте вие? — попита Соня.

— Кореспондентка съм на Ей Би Си Нюз. Казаха ми да ви намеря.

Отново последва дълго, неловко мълчание.

— Това ли е нещото, за което искахте да говорите с мен насаме? — попита Соня. — Леман ли ви каза да ми се обадите? — От тази жена лъхаше отчаяние, изглеждаше сломена. А приятелят й — или може би съпругът? — очевидно се чувствуваше неловко. Какво ставаше тук? Шарлот не разбираше.

— Да, Леман. — „Действувам наслуки — помисли си Шарлот. Защо е толкова неспокойна тази жена?“ — Отдавна ли го познавате?

— Запознахме се през 1962 година — отвърна рускинята. Изглеждаше озадачена, но по-спокойна, тъй като очевидно повтаряше често разказвана история. — Тогава работех като редакторка в издателство „Прогрес“.

— Но как успяхте да се срещнете с толкова прочут човек като Уинтроп Леман?

— Бях на едно парти във вилата на Борис Пастернак в Переделкино. Редактирах том поезия, която бе превел, и ме покани на обяд. Там беше и Уинтроп Леман.

— През хиляда деветстотин шестдесет и втора година ли? Пастернак трябва да е бил много възрастен тогава.

— О, да. Сигурно беше над шестдесетте — закима енергично тя.

— А Леман какво правеше в Москва?

За момент Соня се поколеба, сякаш решаваше какво точно да каже.

— Не зная със сигурност. Той идва тук от време на време.

Но сега Шарлот се беше натъкнала на нещо и нямаше намерение да го изпуска.

— Редактирали сте книга на Пастернак през 1962 година, така ли? — попита тя.

— Да, точно така — отвърна Соня. — Борис Пастернак. Вие, американците, познавате „Доктор Живаго“ но чели ли сте стихотворенията му?

Въпросът неловко увисна във въздуха.

— Да, чела съм ги — отвърна Шарлот — и са страшно хубави. Много съм впечатлена, че сте работили с Пастернак.

— У нас той се смята за голям поет — каза Соня.

— През 1962 година Пастернак не е бил вече жив. Опасявам се, че сбъркахте с датата. Починал е през 1960 година.

— Толкова отдавна беше — рече тихо Соня. — Не си спомням вече, съжалявам.

Шарлот беше сигурна, че жената лъже.