Джоузеф Файндър
Московският клуб (17) (Къртица 3)

16

Москва

На другия ден след среднощната си среща с Фьодоров в гаража Степан разбра от баща си, че ще им разрешат да посетят Аврам, по-големия му брат, в Института по съдебна психиатрия „Сербски“. Много рядко разрешаваха свиждания на пациентите в психиатричните затвори и все пак Степан и баща му не се интересуваха защо им се оказва такова изключително благоволение.

Но затова пък и двамата бяха изпълнени със страхотен гняв срещу капризите на съветското правосъдие, което бе затворило здравия и жизнерадостен Аврам в лудница. Светът вярваше, че такива неща повече не се случват в Москва сега, по времето на гласността и на Горбачов, но явно не беше така.

— Моля ви — каза Соня, като ги изпращаше на прага, — нека и аз да дойда.

Но Яков настояваше тя да стои настрана, да не се забърква излишно със семейство Крамер и не се съгласи.

Тя прехапа устни и кимна, загледана в двамата мъже, които толкова много обичаше, докато те слизаха надолу по тъмното стълбище. Искаше й се да извика след тях, но се спря навреме и се заслуша в чезнещото ехо на стъпките им, което накрая заглъхна съвсем.

Известно време пътуваха смълчани. Степан чоплеше една дупка на вратата на волгата, където тапицерията се беше скъсала.

— Надявам се, че поне ще му обръснат глупавата брада — опита да се пошегува той. — Изглежда ужасно.

Аврам беше дванадесет години по-голям. Беше висок, хубав, представителен, но Степан непрекъснато се шегуваше с брадата му — бил приличал на еврейски равин.

Степан погледна баща си. Той не се усмихваше. Очите на Яков бяха изпълнени с болка и впечатлението се усилваше още повече от обезобразеното му лице.

Това се бе случило в лагера. Яков бил хубаво и весело момче. През Втората световна война, или Великата отечествена, както я наричаха официално, се записал в армията, където с милионите свой другари се сражавал храбро, за да защити родината си от нацистите. Бил заловен от германците и изкарал две години като военнопленник; американските войски го освободили и незабавно го изпратили в Съветския съюз. Там не го очаквал радушен прием, а трудов лагер. Сталин не вярвал на съветските военнопленници. Считал, че били обработвани от нацистите или от американците, които са ги върнали като шпиони. Затова до един ги хвърлил в затвора.

Лагерът „Викоревка“, близо до Иркутск, бил дяволско място и Крамер все повече се разочаровал от системата, която се отнасяла така лошо с него. Годините в затвора успели да пречупят някои от другарите му, но не и него. В затвора се срещнал с един естонец и един литовец, които споделяли ненавистта му към Кремъл. И все пак двамата балтийци си затваряли устата, а Яков започнал да говори. Неколцина от другите затворници, бесни заради това, че ги държат в затвора, започнали да мразят онези като Яков, които не се страхували да протестират. Изкривена реакция, но не необичайна.

Един ден двама затворници, които имали късмета да бъдат дневални, откраднали една стъкленица с концентрирана солна киселина. Посред нощ залели лицето на Крамер с нея.

За щастие не попаднала в очите му, но страхотно обезобразила лицето му отдясно. Не приличал на човек, а на чудовище. Никой в лагера нямал представа от медицина, затова го лекували с напоени със спирт парцали, от което и без това тежкото му състояние се влошило още повече. С течение на времето ужасните червени белези по лицето му бяха поизбелели.

Дори след като Хрушчов ги бе освободил през 1956, Яков Крамер беше осъден до края на живота си да носи страховития спомен от дните, прекарани в лагера.

Мнозина изобщо не можеха да го гледат в лицето. Успя да си намери работа като технически сътрудник и после съвсем случайно отиде в издателство „Прогрес“, където се занимаваше с индексацията. Работеше в една малка стаичка, напълно изолиран от другите служители, защото шефът му бе решил, че на останалите няма да им е особено приятно да го виждат. Оказа се прав.

Бащата на Степан таеше в себе си страхотен, невероятен гняв. Сега седеше зад волана потъмнял като вулкан.

— Ще го измъкнем оттам, татко — увери го Степан, макар и двамата да се съмняваха.

Лекуващ лекар бе доктор Зинаида Осиповна Богданова — спретната жена на средна възраст. Беше облечена в бяла престилка и се отнасяше към посетителите с пренебрежение. Естествено, беше твърде заета, за да разговаря с роднините на лудите.

— Синът ви е шизофреник — започна тя. Яков и Степан съзнаваха колко е безполезно да й противоречат, затова само я гледаха враждебно. — Официално диагнозата му е криминална параноична шизофрения и, естествено, лечението може да е доста продължително.

Степан не можа да се сдържи и отбеляза:

— Не знаех, че „криминалната параноична шизофрения“ е психиатрична диагноза. Сигурна ли сте, че не бъркате медицината с политиката?

Докторката изобщо не му обърна внимание и продължи високомерно:

— Имате на разположение пет минути, не повече. Не го преуморявайте.

Преди тя да се отдалечи, Степан я попита:

— Взима ли някакви лекарства?

— Естествено — отговори му тя, сякаш и той беше луд.

— Какви?

— Седативи — отговори му тя след кратка пауза.

След няколко минути лекарката доведе Аврам и остави тримата насаме.

Степан и баща му не повярваха на очите си.

Аврам беше съвсем друг човек — изгърбен, изнемощял. Погледна баща си, после брат си, сякаш бяха непознати. От носа му капеше секрет, устата му беше олигавена. Непрекъснато плезеше език. Премляскваше с устни.

— О, божичко! — почти безгласно простена Яков.

Степан само го гледаше втренчено й уплашено.

— Аврам — повика го Яков и бавно се приближи. — Аз съм, баща ти.

Аврам го погледна, но нямаше признаци, че го е познал. Продължи да се плези.

— О, господи! — сподавено извика Яков и прегърна сина си. — Господи! Какво са направили с тебе?

Държа го дълго в прегръдката си, после го пусна. Степан също прегърна брат си. През цялото време лицето на Аврам остана безучастно. Очите му бяха подпухнали, мляскаше несъзнателно с уста.

— Кажи ми нещо — помоли го Степан. — Можеш ли да говориш?

Не можеше.

— О, господи — прошепна Степан. — Чух за тези работи. Един от докторите в Бърза помощ ми каза, че в тия болници давали, на пациентите ужасни лекарства.

Сети се, че това е навярно психотропното лекарство халоперидол, което, приемано в големи дози, можеше да доведе до гротескното дегенерирало състояние, в което бе изпаднал Аврам. Докторът му беше казал, че се нарича дискинезия.

— Може ли… може ли да се оправи? — попита баща му.

— Мисля, че не. Това е… о, господи… Необратимо е — каза той с глъхнещ глас. Нито Яков, нито Степан успяха да сдържат напиращите в очите им сълзи, като гледаха тази дрогирана развалина.

Яков отново прегърна Аврам, сега вече плачеше открито.

— Ти нищо не си направил. Беше… беше толкова внимателен, съвсем невинен. Как можаха да постъпят така с тебе?

Аврам също ги гледаше втренчено и отваряше беззвучно уста. Някъде дълбоко в него нещо се обади, някаква малка искрица гняв се пробуди изпод всичките лекарства и дори неговите очи се насълзиха.

— Трябва да го измъкнем оттук — пошушна едва доловимо, но твърдо Яков.

Изневиделица зад тях се появи докторката и обяви високо и строго:

— Времето ви изтече.

Късно същата нощ в един пуст гараж в южните покрайнини на Москва двама мъже разговаряха на светлината на керосинова лампа.

— Реших да приема предложението ти — уведоми Степан бившия си съкилийник. — Надявам се, че още е в сила?