Джоузеф Файндър
Московският клуб (66) (Къртица 3)

65

Москва

Шарлот ахна.

— Какво правиш тук? — попита тя с остър шепот и пламнало от гняв лице. — Какво ти става?

— Имам нужда от теб, Шарлот.

— Върви по дяволите! Върви по дяволите! Какво си направил? За бога, какво си направил?

Стоун се опита да хване ръката й, но тя я издърпа и се смръщи.

— Жилището ти е чудесно — каза меко Стоун и заоглежда хола. Апартаментът беше обзаведен в семплия й, но елегантен стил, с малко, добре подредени мебели. Охрата на ориенталския килим подчертаваше бледопрасковения цвят на дивана и столовете. — Малко прилича на къщата, където прекарахме медения си месец. Забравила си само бидетата със сърцевидна форма.

Шарлот не се засмя. Гледаше го с отчаян поглед.

— Защо ми затвори телефона? — попита той.

— Господи, не можем да говорим тук! — Тя посочи с пръст към тавана.

Стоун поглъщаше с очи фигурата й, поемаше аромата й. Отново, както толкова пъти досега, изпита удивление, че е женен за тази жена. Прониза го чувството за вина, че я е наранил.

— Къде можем да поговорим?

— Хайде да се поразходим — каза тя с леден тон.

Облече си палтото, двамата напуснаха сградата и излязоха на улицата, минавайки покрай дебелия униформен милиционер, който кимна на Шарлот, без да се усмихне, и внимателно разгледа Стоун.

Тя вървеше уверено. По много причини този град беше неин и Стоун веднага го почувствува по начина, по който го поведе: целенасочено и без да се замисля. Времето на раздялата й се бе отразило благоприятно. Изглеждаше завладяна от вътрешно спокойствие, от самоувереност, каквато никога преди не бе имала. Той се питаше, дали вече не го е изхвърлила от мислите си. Дали вече не е твърде късно.

Навън беше студено, тук-там имаше мръсен сняг, навалял през последните дни, който се беше размеквал и после замръзнал отново. Много от сградите бяха украсени с дълги червени знамена в чест на годишнината от революцията, която щеше да се празнува след два дни.

— Сигурно работиш по милион неща — каза Стоун, докато вървяха по улицата. — Имам предвид срещата на високо равнище.

На нея сякаш й олекна, че й се предлага възможност да говори за работата си — темата беше безопасна, неутрална. Но същевременно изглеждаше резервирана. Дали беше сърдита? Или причината беше друга?

— Президентът пристига с хората си утре — започна тя. — Наистина няма какво толкова да се каже по това. Ще бъдем на летището и ще снимаме посрещането му. Ще го интервюирам в движение. Няма кой знае колко пресконференции и брифинги. После, вдругиден, ще можем да заснемем някой и друг кадър от всичко това, президентът ще стои до Горбачов горе на мавзолея. Голямото позиране, както казват политиците.

— Шарлот, защо ми затвори телефона?

— Стига, Чарли. Телефоните на кореспондентите се подслушват.

— Опитала си се да ме предпазиш.

Тя вдигна рамене.

— Поне това можех да направя.

 

 

Стоун й разказа какво се бе случило, всъщност всичко от убийството на Алфред Стоун до лудото преследване в Париж. Шарлот го прекъсна само за да му каже за Соня.

— Значи е жива. — Той поклати глава и се усмихна, щастлив, че интуитивното му предположение се потвърждава.

— А сега зная какво крие тя — каза Шарлот. Вълни от любов и ярост я заливаха една след друга. Тя беше обвързана с него, той я познаваше по-добре от всеки друг и все пак изглеждаше така невъзможно далечен. Само за тези няколко седмици се беше променил, беше станал уморен, уплашен, предпазлив, затворен.

Той й разказа за избягалия в Париж бивш агент на НКВД Дунаев, за клането в Катинската гора и за „староверците“. Беше изтощен, но тази история се изля от устата му неудържимо и дори разбираемо.

Стояха на самотния бряг на Москва река. Шарлот го бе слушала в продължение на двадесет минути и само от време на време бе вмъквала по някой въпрос.

Хвана ръката му и леко я стисна. Той я задържа със сила и твърдост, които й подействуваха успокояващо. Шарлот почувствува в тялото й да се надигат топлината и слабостта, които добре помнеше идваха с копнежа да се люби с него. Това безнадеждно я обърка.

Обърна се с лице към него.

— Знаеш ли, в началото не ти вярвах.

— Разбирам те. Звучи налудничаво, ясно ми е.

Тя гледаше напред към грамадата в стил сталинска готика на хотел „Украйна“.

— Наистина, така ми прозвуча. Най-напред баща ти. А вчера сутринта прочетох една информация, предадена по телекса от „Асошиейтед прес“. — Тя замълча, не знаеше как да му го каже. После изстреля: — Чарли, Пола Сингър е мъртва.

Стоун се беше облегнал на ниска бетонна стена и за момент Шарлот помисли, че не е чул или може би не е разбрал, но той буквално рухна пред очите й, свлече се на земята, заровил глава в ръцете си.

— Не! — стигна до нея приглушеният му глас. — Толкова много внимавах… по дяволите! Бях… Трябва нещо да е направила, за да…

Шарлот не можеше повече да стои настрана, отпусна се на земята и го прегърна.

 

 

Стоун гледаше като през завеса как Шарлот пресича улицата и влиза в една телефонна кабина.

Усети как вълната от любов към нея засяда в гърлото му като буца. Само няколко минути бяха минали, откакто Шарлот му беше казала какво е открила Пола, преди да умре.

Информацията беше изключително важна. Сега всичко си идваше на мястото.

Този, който го бе нападнал в Чикаго, е бил свързан с организация, която върши мръсната работа, забранена за разузнавателните служби. Значеше ли това, че ЦРУ е преследвало него, един от собствените си хора? Но какво друго можеше да означава?

А после Шарлот му бе предала това, което й бе съобщил човекът от КГБ — че зад бомбените атентати в Москва стои ЦРУ. Още едно доказателство за поетия курс.

Сега тя трябваше да получи допълнителни сведения от Сергей. Дали беше открил още нещо?

Налагаше се да се свърже направо с него. С това кратко телефонно обаждане късно вечерта поемаше ужасен риск, но щеше да внимава колкото беше възможно. Нямаха друг избор.

Стоун видя как Шарлот окачи слушалката и после набра друг номер. Говореше и ръкомахаше, движенията й издаваха тревога и объркване. Отново сложи слушалката, този път я тресна със сила.

Викна му:

— Чарли! — и се затича през улицата към него. Гласът й беше тънък и трескав. — О, боже господи!

— Какво има?

— Той е мъртъв.

— Кой?

— Сергей. О, господи. Моят осведомител. Обадих се на личния му телефон в службата — той работи вечер до късно. Обикновено казвам само една-две думи, така няма опасност. Но на телефона беше друг и аз направих нещо, което никога досега не съм правила — потърсих го вкъщи. Обади се жена му. Казах, че съм негова колежка от Латвия, за да обясня акцента си, и тя ми съобщи, че е мъртъв. Бил убит от експлозия в лабораторията.

— Кога?

— Не зная. — Шарлот се разплака. — Трябва да е станало току-що. Казах, че искам да отида на погребението, нали разбираш, просто не знаех какво да говоря, и тя ми отговори, че вече са кремирали тялото, без да я уведомят. Днес го има, на следващия ден получава праха му в урна.

— Екзекутиран е — рече напрегнато Стоун.

Шарлот изведнъж го обви с ръце и силно се притисна в него. Тон усещаше горещите й сълзи по врата си, чуваше тежкото й дишане.

— Пипнали са го — проплака тя. — Това е същото, което уби и Пола.

Стоун дълго я държа в прегръдките си. Най-после каза:

— Не искам да се замесваш в това.

— Имам ли някакъв избор?

— Да. Да, имаш избор. Аз съм притиснат до стената. Принуден съм да се боря. Вярно е, имам нужда от помощта ти, от твоите връзки, от твоя ум. Но не зная как бих постъпил на твое място.

— О, по дяволите, разбира се, че знаеш! — извика ядосано тя. Сграбчи го за раменете, сякаш искаше да го разтърси, но само го погледна настойчиво в очите. — Не, Чарли, не мисля, че имам избор. Не и след това, което се е случило с баща ти — за мен то променя всичко. Нищо вече не е същото. Какъв човек мислиш, че трябва да съм, та тъкмо сега да ти обърна гръб?

Стоун доближи лицето си до нейното и я целуна.

— Обичам те — каза той.

— Ще направя всичко, каквото е по силите ми.

— Ако някой е в състояние да го направи, това си ти.

— Така. Утре следобед пристига президентът. Мога да помоля продуцентката да присъствува вместо мен на брифинга, и без това няма да е кой знае какво. Не е прието да се прави така, но тя ще отиде.

Обърнаха се и тръгнаха обратно към сградата, в която живееше Шарлот.

— Трябва да сглобим парчетата от мозайката — каза Стоун. — Какво знаем? Че ЦРУ, или може би някаква група в ЦРУ, подпомага или организира, вълна от тероризъм в Москва. Тя е свързана с предстоящ преврат, при който техният човек, М-3, ще вземе властта. Така ли е?

Шарлот го слушаше с голямо внимание. Кимна в знак на съгласие.

— Да. И атентатите предизвикват същото объркване, каквото разгласяването на Завещанието на Ленин вероятно би предизвикало преди няколко десетилетия.

Стоун заговори бързо, думите му се смесиха с нейните:

— Знаем, че този М-3 е бил свързан с Берия и с Леман по някакъв начин посредством дъщерята на Леман. Но все още не разбирам как.

— И така, какво се подготвя? Каква злополука, ако ще е злополука?

— Може да е някаква въоръжена акция, военен преврат. Налице са всички признаци, че това ще стане на Седми ноември, по време на срещата на високо равнище.

— Докато президентът на Съединените щати е тук, нали? — рече Шарлот. — Така че, ако нещо се случи, да може да се възприеме като насочено против президента? Възможно ли е това?

— Да. Доста логично изглежда.

— Ако атаката е насочена срещу съветското ръководство, действията би трябвало да се координират от някого, който разполага с необходимата власт за това, нали така?

— Разбира се. Някой, който контролира армията или може би военновъздушните сили. Някой генерал.

— Кой например?

— М-3 може да е всеки от двадесет или тридесет души — каза тихо Стоун. — Всеки един от тях заема пост, който му позволява да координира заграбването на властта. Би могъл да бъде всеки, като се започне от Политбюро, та до армията и… Да.

— А?

— През 1953 година Берия е възнамерявал да отсъствува в деня на подготвяния преврат, вероятно за да командува частите си. Не е било възможно да арестува останалите, ако сам е на сцената, така че се е налагало да го няма.

— И?

— Виж, ако М-3, който и да е той, наистина планира преврат на Седми ноември, няма ли и той да отсъствува?

— Възможно е, Чарли, но когато разберем кой отсъствува от парада, явно ще е вече много късно.

Стоун се усмихна.

— Може и да не е. Слушай. Седми ноември е най-големият всенароден празник в Съветския съюз. Тържествата са несравнимо по-големи от всички останали. Никой не ги пропуска, освен ако не е на смъртно легло. Спомням си, че съм гледал заснети кадри, на които се вижда как Леонид Брежнев залита и едва се държи на крака, горе на Лениновия мавзолей. Говори се, че стоял толкова дълго на студа там, че се простудил и това била причината за смъртта му. Ако някой отсъствува, значи е свален от поста си, така че никой не би си позволил просто да си остане вкъщи.

— Дотук е ясно.

— Добре. Ако в Политбюро разберат, че някоя важна личност не присъствува на парада, това не може да не събуди подозрения и сигурно ще изпратят някого да провери къде е. Прав ли съм?

— Ти си експертът, Чарли. Аз само съобщавам за събитията.

— А какво би направила, ако искаш отсъствието ти в такъв важен ден да не събуди подозрение?

— Щях да се разболея. Много сериозно.

— Внезапно ли? — подсказа й Стоун.

— Сигурно не. А, разбирам. Господи, колко си умен! Щях да съм боледувала известно време, така че когато отсъствувам поради заболяване, това да не направи впечатление на никого.

— Точно така.

— А как да извлечем полза от това?

— Ти си репортерката. Аз винаги само съм анализирал информацията. Ти кажи.

— Медицинската документация! — рече Шарлот.

— Да! — Стоун едва не извика. — Спомняш ли си, когато Юрий Андропов беше на смъртно легло, казваха, че само се е простудил.

— А всъщност е имал бъбречна недостатъчност — допълни Шарлот. — Но това се разчу.

— Москва е град на слуховете, информацията се разпространява чрез слухове.

— Да, Чарли! Да, имам от кого да науча.

— От кого?

— Един от предшествениците ми е имал осведомител в кремълската клиника. Лекарят, който е лекувал Юрий Андропов. Той вярвал, че гласността е единственият верен път, и му дал информация за здравословното състояние на Андропов.

— Този човек има достъп до медицинската документация на ръководните кадри. Но как ще се свържеш с него?

— Хайде, Чарли, имай ми доверие. Ненапразно казват, че съм журналистката с най-много връзки в Москва. Да не мислиш, че не мога да си уредя среща с него?

— Ти си удивителна жена!

— Знаеш, че ще направя всичко, което е по силите ми, за да ти помогна — каза тя. — Заради паметта на баща ти. А и заради теб самия, дяволите да те вземат.

Той се наведе и я целуна. За негова изненада, тя отвърна на целувката му, после рязко се отдръпна.

Стоун заговори пръв:

— Все някой ден ще ми простиш и ще забравиш.

Тя го прониза с поглед и не отговори. Очите и се напълниха със сълзи.

Стоун изрече тези думи мъчително трудно, гласът му бе задавен. Бавно, много бавно доближи лицето си до нейното, без да откъсва очи от очите й. Нежно и колебливо докосна устните й, очаквайки да му отвърне, и когато след моментно колебание тя го целуна, веднага почувствува възбуда и сякаш нещо стегна сърцето му.

— Хей — успя да прошепне той, — не ти ли се искат мъничко ласки?

 

 

Колко странна беше любовта с нея след толкова време! Сякаш бе едновременно и непозната, и най-старата му приятелка. Чувствуваше тялото й съвсем различно, но тъкмо да забрави от колко отдавна се знаят и нещо — характерно движение, промърморена дума — връщаше всичко в паметта му. Само няколко часа бяха минали, откакто го бе отблъснала, съпротивата й бе била така възбуждаща! Някога, преди години, тя скръстваше ръце пред гърдите си, като че ли се срамуваше от тях въпреки красотата им. Сега, легнала по гръб на кревата, извиваше тяло от удоволствие, гърдите й бяха твърди и възбудени, почти съвършено закръглени и изглежда, бе загубила всичките си задръжки. Той плъзна длани по тялото й, обхвана гърдите й в шепи и започна нежно да смуче и хапе зърната, да я изучава като нещо близко и все пак непознато. Веднага си спомни тайните места, където обичаше да бъде докосвана, и ритъма, с който обичаше да се любят.

 

 

„В началото — мислеше си Шарлот — ме любеше като момче, проникваше припряно, набързо достигаше кулминацията, избухваше в мен и това беше всичко.“ Но в начина, по който се милваха, хапеха и целуваха сега, се чувствуваше такава близост помежду им, такова разбирателство! През бучащата в ушите й кръв чу Чарли леко да стене, вибрациите на дълбокия му глас тътнеха срещу стомаха й. Сякаш заразена от неговата възбуда и тя се раздвижи. Опита се да не се поддава, да се съпротивлява, но в този момент оргазмът като гореща вълна проряза слабините й, а после се разля из цялото й тяло и тя се предаде, остави се във властта му. За пръв път от години се почувствува в пълна безопасност.

 

 

Дълго останаха да лежат един до друг напълно изтощени. После станаха и отвориха бутилка вино. В началото разговорът им вървеше трудно. Стоун я целуна, тя плъзна ръка по гърдите му.

— Бях забравила какво е усещането от досега с гърдите ти — каза тя. — С другата ръка заразтрива врата му. — Жалко, че косата ти е толкова къса. — Гледа го известно време, после добави: — Радвам се, че си тук.

Стоун я целуна.

— И аз.

— Но съм малко объркана.

Той се разсмя.

— Зная. Това е хубаво.

Той чувствуваше топлото й меко тяло под себе си, тя — допира на твърдата му сила. После той се плъзна надолу и отново проникна в нея, движенията му бяха мъчително бавни, влудяващи и тя усети как поне за момента я залива възхитително доволство.

 

 

Рано сутринта Стоун се събуди от един сън — ужасен, тревожен, изпълнен с угризения сън за Пола Сингър — и видя, че леглото до него е празно. Шарлот я нямаше.

Страхът глухо отекна в стомаха му и тогава си спомни, че бе излязла да се обади на един от хората, от които черпеше информация. Обърна се на другата страна и веднага потъна отново в сън.

Малко по-късно се събуди за втори път, усетил как Шарлот се промъква в леглото до него. Обгърна с ръка талията й и почувствува нейната топлина.

— Чарли — прошепна тя с долепени до ухото му устни, говореше почти без да диша. — Познавам един човек, с когото можем да поговорим.

— Ъм?

— Мисля, че сигурно е от компанията. Ако Сол Ансбах е бил нрав, че поне някои хора от ЦРУ са забъркани, може би си струва да рискуваме и да поговорим с него.

Стоун веднага се разсъни, погледът му беше тревожен. Кимна в знак на съгласие.

— Можем да го използуваме, за да стигнем до другите чрез него — продължи тя с едва доловим шепот. — Да му изложим всичко. Ако е замесен, веднага ще разберем.

— Да отвърна Стоун също шепнешком. — Само че за по-сигурно ще му кажем само толкова, колкото да се уверим, че не е замесен. — Питаше се, дали наистина апартаментът се подслушва и дали електронните подслушвателни устройства могат да улавят и шепота. Взе часовника си от нощното шкафче и го погледна. — По моите изчисления разполагаме с тридесет — тридесет и два часа. Но мисля… — поколеба се, не искаше да я плаши. — Като се имат предвид възможностите, с които разполагат хората, които ме преследваха, няма да мине много време и ще ме проследят до Москва.

— Ако вече не са те проследили.

— Да — прошепна той, — ако вече не са ме проследили.