Джоузеф Файндър
Московският клуб (57) (Къртица 3)

56

Москва

Черният ЗИЛ на Андрей Павличенко влезе през централния портал на Лубянка, главната квартира на КГБ на площад „Дзержински“. Вратите отвориха двама войници в сиво-синята униформа на вътрешните войски на КГБ. Друг погледна в лимузината, увери се, че наистина е председателят, и козирува.

Работата тази вечер трябваше да се свърши не в кабинета му на третия етаж, а на друго, много по-секретно място, дълбоко в недрата на Лубянка.

Научният работник от следствието, който сега беше единственият упълномощен да прави експертизите по бомбените атентати в Москва, беше поискал спешна среща с Павличенко. Очевидно беше открил нещо много важно.

На страничния вход го посрещна помощникът му, кимна и безмълвно тръгна редом с него към наскоро монтирания западногермански асансьор тридесетина метра по-нататък. Пред асансьора стоеше часовой.

Когато вратата се затвори, помощникът му докладва:

— Той казва, че работата е много сериозна.

Павличенко кимна и се облегна на стената. Умората от последните седмици вече му се отразяваше.

Асансьорът се спусна няколко етажа надолу и се отвори в подземен коридор с прясно боядисани в бяло бетонни стени. Подът беше от бял камък. Помощникът тръгна напред и отключи вратата, до която стигнаха.

Стаята беше празна, с изключение на покрит с медна ламарина бар до една от стените и бяла метална заседателна маса, около която бяха наредени четири удобни на вид стола. Следственият специалист Аврамов вече седеше на един от тях и изглеждаше извънредно разтревожен. Павличенко забеляза, че пълният дребен човек носи евтин сив костюм, ръкавите и крачолите, на който бяха твърде къси.

— Товарищ — каза Павличенко, като отиде при него и стисна пухкавата му ръка, — какво има? — Помощникът стоеше зад него.

— Искам да разговаряме насаме, другарю генерал.

— Разбира се. — Обърна се и каза: — Благодаря ти, Альоша. Ще те повикам, като свършим разговора.

Когато останаха сами, Абрамов поде:

— Другарю председател, започвам много да се тревожа от това, което показват експертизите. Нещата стават по-комплексни. По-обезпокоителни.

Павличенко беше целият внимание.

— Да?

— Имах възможност да направя пълен анализ на всяка от последните няколко бомби, другарю генерал. Проверих изцяло всички данни. Винаги излиза едно и също: експлозивите са доставени от ЦРУ, както пластичните, така и динамита.

— Да, да, това ни е известно — каза нетърпеливо Павличенко.

— Но после започнах да изследвам другите фрагменти от бомбите, най-вече детонаторите, взривните капсули и така нататък. И — съжалявам, че трябва да го кажа, но те са изцяло от екипировката на КГБ.

— Какво имате предвид?

— Че бомбите, другарю генерал, може да са направени от някого в нашето ведомство. Като са използувани американски експлозиви.

— Кой друг знае за това?

— Никой, другарю генерал. Както наредихте, аз се погрижих да бъда единственият специалист. Защото може да се окаже, че е работа на някой от нашите. Исках първо да говоря с вас.

Павличенко рязко се изправи.

— Ще разкажете на помощника ми всички подробности. Трябва да съставим пълна картотека на възможните извършители. — Натисна един бутон под масата. — Благодаря ви.

Вратата се отвори и помощникът на Павличенко влезе.

— Моля, елате с мен — каза той.

Абрамов се изправи непохватно и излезе с него през вратата.

Павличенко остана да чака сам в стаята. Отиде до бара да си налее от любимото чисто малцово шотландско уиски, доволен, че е постъпил мъдро, като насърчи и изолира този човек, единственият в КГБ, който подозираше нещо. Само така можеше да бъде сигурен, че няма да тръгнат слухове и че никой друг не ще може да се добере до същността. Чу пистолетния изстрел, заглушен от бетонната стена на съседната стая. Сърцето му се сви от искрено разкаяние. Мразеше това, което се чувствуваше длъжен да направи, макар че всъщност справедливостта го изискваше. С лека гримаса си наля два пръста уиски.