Джоузеф Файндър
Московският клуб (76) (Къртица 3)

75

3:10 след полунощ

Зад кормилото на ръждива бяла волга, която бе откраднал някъде около Манежния площад, като бе съединил жиците, Стоун напусна границите на града и се отправи на югозапад, по посока на Внуково. Името на местността му беше познато, там бяха вилите на мнозина от съветския елит. Отби от магистралата и навлезе в тъмен, силно залесен район, а после зави по тесен, прокаран през гъста гора път, който се виеше покрай едно дере. Дачите на привилегированите бяха разположени в най-девствените, незасегнати от човешка дейност местности на Съветския съюз.

Това, че Валерий Чавадзе е водачът на антиправителствената мрежа, го объркваше. Чавадзе беше човек от старата гвардия, опора на стария ред. Този ветеран на сталинизма беше посещавал заседанията на Политбюро чак до осемдесетте години. Имаше непотвърдени слухове, че е играл решаваща роля за свалянето на Хрушчов.

Значи Чавадзе е искал всички да мислят така.

По света смятаха Валерий Чавадзе за квинтесенция на дълговечното, закостеняло съветско ръководство. Възможно ли беше този човек същевременно да е и таен предател на собствената си държава, дисидент в ядрото на светая светих?

А дали Чавадзе разполагаше с такава власт, че да блокира събитията, които трябваше да се разиграят след — колко оставаше? — някъде около осем часа, каквито и да бъдеха те?

Отново се замисли за това, за което не бе спирал да мисли през последните няколко часа, за това, което му бе казал Леман. Положи всички усилия да го прогони от съзнанието си.

Спомни си и как не се бе решил да разкрие на Леман горчивата истина. Умиралият от собствената си ръка стар човек едва ли би желал да чуе за върха на иронията, за това, че след десетилетията грижлива подготовка въпреки всичко няма да освободи дъщеря си. Финалният удар на Павличенко беше жесток и коварен.

Спомни си ужаса на Яков Крамер.

 

 

— Ние с вас трябва да си поговорим — каза му Крамер. — Споменахте терористичните действия, бомбите, нарекохте ги „заговор“. Аз… ние… трябва да говорим с вас съвсем открито. Можем ли да ви се доверим?

— Да, разбира се — отвърна нервно Стоун. — За какво?

— Искам да ви разкажа за едни терористи — започна Яков. След края на монолога му гневът така преизпълваше Стоун, че му бе трудно да говори.

— Разбирате ли защо? — почти изкрещя той. — Разбирате ли извратената логика на цялата тази работа? С връзката на Соня с Уинтроп Леман всичко идва на мястото си. Ще прилича на американски заговор, дирижиран от много влиятелен представител на американските висши правителствени кръгове. Трябва да говоря със Соня. Зная, че баща й е в Москва, и ми е необходимо да се срещна с него. Имам нужда от помощта ви!

Седнал на фотьойла, Яков бе стиснал в шепи изплашеното си лице.

— Веднага! — извика Стоун.

 

 

Нощта бе студена и тъмна, едва осветена от тънката луна. Стоун намали скоростта и потегли покрай дерето. Фаровете разсичаха мрака. От едната страна високите борове се открояваха като чудати сенки на фона на тъмната гора. Караше толкова бързо, колкото можеше да си позволи — дерето вдясно започваше направо от пътя и беше опасно да се вдига скоростта. Но нямаше време.

Когато го заслепиха насрещните фарове, в първия миг, потънал в трескавите си мисли, не им обърна внимание. После куршум, излетял от бързо приближаващата кола, пръсна предното му стъкло и страхът го сграбчи.

Завъртя волана към другата кола. Чу пронизителния писък на спирачки. Удари с юмрук дръжката на вратата, отвори я и се хвърли навън към храсталака.

Бялата волга се завъртя бясно и неконтролирано, накрая се удари в една бреза и спря на самия ръб на дерето. Сега забеляза, че другата кола също е волга, но черна — от тези за представителни нужди, веднага му стана ясно.

Бяха дошли да го довършат. Той нямаше никакво предпазно средство, нямаше защитна жилетка, нямаше нищо, освен пистолета.

За момент настъпи тишина, но само за момент, защото внезапно последва залп от куршуми, забиващи се в бора, до който бе паднал. Стоун се беше свил зад него и използуваше тънкия му ствол като прикритие. Извади пистолета и даде един, два, три изстрела.

Сред отсечената пистолетна стрелба чу човешки вик, рев от болка, който секна изведнъж. „Един от нападателите ми или е мъртъв, или сериозно ранен“ — помисли си Стоун с лудо биещо сърце.

Обърканото му съзнание беше в състояние да оформя само съвсем кратки свързани мисли: „Това е било инсценирано — крещеше мозъкът му. — Чавадзе, дори можел би Дунаев са ми заложили капан и аз хлътнах в него като горско животно.“

Чу се метално щракане от зареждането на автомат, а после друга серия куршуми се заби в земята, на сантиметри от него.

Беше останал само единият от двамата, но той беше професионалист, Стоун не се съмняваше в това. Нямаше никакъв шанс.

Трябваше да икономисва патроните. Колко му бяха останали? Тринадесет? Тринадесет патрона, за да стреля в тъмното срещу един невидим неприятел, който несъмнено беше много по-опитен от него.

Замръзна, като чу мощния мотор на друго превозно средство, което се приближаваше с голяма скорост по тесния път от същата посока, от която бе дошъл и той.

Ето на̀! Подкрепление! Нямаше никакъв начин да устои на още неколцина. Огледа се диво към гората зад себе си и видя, че е непроходима, толкова гъсти бяха храстите и дърветата. Трябваше да изскочи на пътя и да търси друга възможност за бягство. Щеше да му се наложи да тича.

— Виктор! — викна новодошлият към първия нападател. Подкреплението беше само от един човек. Добре! — Къде е той?

— Ето там — извика в отговор първият. — Побързай!

— Аз ще се погрижа за него — каза новодошлият.

— На мен ми е заповядано…

— Заповядано ти било — каза новият и се чу пистолетен изстрел, последван от гъргорещ звук. Беше застрелял първия, Стоун видя това, но не го разбираше.

— Хей — извика новодошлият нагоре към Стоун. — Старообрядец!

„Староверец“!

 

 

— Оттук, моля!

Шофьорът, сивокос мъж на шестдесет и няколко години с пурпурно лице на пияница, въведе Стоун в ярко осветената, луксозно обзаведена къща: ниски тъмни мебели, ориенталски килими на пода, молитвени килимчета по стените. Във вестибюла имаше голям старовремски стенен часовник, а до него беше седнало немощно старче в чист тъмносив костюм.

Самият Чавадзе.

Той се надигна с усилие и стисна сухо ръката на Стоун.

— Радвам се, че сте тук. Един от хората ми ми каза, че сте се срещали в Париж със стария шпионин Дунаев. — Говореше на руски с гърлен грузински акцент, какъвто Стоун бе чувал веднъж в стар документален филм за Сталин. — Съжалявам за това, което ви се е случило, и най-вече, че на моите хора им трябваше толкова време, за да ви намерят. За малко да закъснеят.

— Вашите хора — заразсъждава гласно Стоун. — Но той беше с униформа на КГБ!

— И в КГБ има наши хора — рече Чавадзе. — Влезте, моля.

— Извинявам се, че идвам в този късен час, но случаят е спешен.

— Късен час ли? Забравяте кое беше най-натовареното време за всички нас, които работехме и живеехме със Сталин. Той работеше по цяла нощ, защото предпочиташе нощта, и ние нравехме същото. На моята възраст няма за кога да се променям. Винаги работя до късно нощем.

— Работите? — не се сдържа да не попита Стоун.

— Пиша си мемоарите — мемоари, които никога няма да бъдат публикувани. Поне не и докато съм жив. Е, може би след десет-двадесет години, ако нещата продължат да се променят със същата бързина, с която се променят сега. — Старият човек сви устни. — Горбачов прави добри неща за страната ни, но той също укрепва властта си, господин Стоун. Винаги съществува опасност да се появи втори Сталин. Ако не е той, ще бъде някой друг. Ето, затова съществуваме ние.

— Предполагам, че в гробищата в Париж са били вашите хора.

В очите на Чавадзе проблеснаха весели искри, едва доловима усмивка съживи устните му.

— Да. Бяхме оставили човек да чака и да наблюдава. Научихме, че ще се срещнете с Дунаев, и знаехме, че ще има насилие.

— Вторият изстрел, който чух.

— Важно, беше да ви запазим.

— Не разбирам.

— Нека ви обясня.

— Какво означава паролата „старообрядец“?

— Бихте ли седнали? Елате насам. — Минаха в малък, но удобен хол, обзаведен с ниски, дебело тапицирани фотьойли. — Не знаете ли кои са били старообрядците? Принадлежали са към руската православна църква и са се почувствували предадени от драматичните промени, станали в нея преди триста години. Вдигнали глас и били прогонени, после се скрили в горите. Мнозина се запалили живи. Но сигурно всичко това ви е известно.

— А някои все още съществуват — рече Стоун.

— Но правилно ли разбирам това, което искате да ми кажете? Вие сте „староверци“. Но не вярвате в сталинизма, нали?

— О, не, напротив! Ние искаме да сме сигурни, че никога повече няма да има нов Сталин.

— А кои сте тези „ние“?

— Ние сме просто старата гвардия. Нищо организирано, нищо сложно. Един съюз на умиращи стари хора, които все още имат приятели в органите на властта, една широко разгърната мрежа. Наблюдаваме, слушаме. Предупреждаваме и съветваме, но никога не се намесваме пряко, защото нямаме власт да го правим, дори и да искахме. Вие, американците, си имате вашата външнополитическа институция, вашия Съвет за, външна политика. Ние си имаме само „старообрядците“.

Старообрядци. Думата, която Алфред Стоун бе споменал в бележките си.

— Отново „ние“. Кой, по дяволите, се крие зад това „ние“?

— Ние сме патриоти. Обичаме съветската държава. Не е съвършена, но е несравнимо по-добре, отколкото при царизма. Вие, американците, забравяте, че ние, руснаците, сме много по-различни. Ние не искаме демокрация — няма да знаем какво да правим с нея.

— Хайде де! — рече Стоун и изсумтя подигравателно. — Вярно, че сте стара гвардия — старата гвардия на Сталин. Нали вие и вашите кохорти сте отговорни за въдворяването на най-продължителната тирания в света?

— Една от най-продължителните — съгласи се Чавадзе. — Знаете ли, веднъж на партиен конгрес зададоха на Хрушчов същия въпрос. И той беше виновен колкото всеки от нас. От дъното на залата се чу глас, който питаше защо не се е възпротивил, докато Сталин беше жив, защо не го е поставил на място. А той отговори: „Кой го каза?“ И никой не се обади. Тогава Хрушчов рече: „Ето, затова!“

— Вие сте прекратили тайно военния съд над няколко смели мъже, които отказали да участвуват в клането в Катинската гора.

Чавадзе замълча за момент.

— Значи знаете. Мислех, че е потънало дълбоко в съветските архиви. Ами да, направих го някога. Виждате ли, това, което се случи там — отявлената бруталност на клането — имаше огромно въздействие върху мен. Напълно промени начина, по който гледах на света, на собствената си страна. Разбрах, че да си истински смел в Русия не означава да си казваш мнението и да действуваш открито, а да маневрираш тайно. По този начин можеше да се постигне много повече.

— Защо се съгласихте да се срещнете с мен? — попита рязко Стоун. — Какво знаете за това, което става?

— За това, че вашето Централно разузнавателно управление се меси във вътрешните работи на нашата държава ли? Това е очевидно.

— А М-3? Знаете за М-3, нали?

— Разбира се. Нашият многоуважаем председател на КГБ. Ние го организирахме.

— Какво? Организирали сте го? Но нали той е бил шпионин, „къртица“? Не е ли бил — не е ли — контролиран от нас?

— Точно обратното, господин Стоун. Точно обратното. Ние ви контролирахме.

— Какво?

— Точно в това се състоеше гениалността на идеята. Трябваше да пазим тайната за Ленин и по тази причина започнахме да използуваме надеждите и страховете на американското държавно ръководство. С Павличенко бе установил контакт офицер от ЦРУ и той се бе съгласил да работи за тях. Не зная защо, но беше добре за нас. По такъв начин можехме да манипулираме вашето разузнаване, да измъкваме от него секретна информация. Вие искахте да вярвате, че имате „къртица“, и ние ви дадохме „къртица“. Вие бяхте в разгара на маккартизма и колкото повече се противопоставяхте един на друг и се самоизяждахте, толкова по-доволни бяхме, защото бяхме слаби. Когато Сталин умря, започнаха безредици, така че за нас бе добре дошла възможността да използуваме Дж. Едгар Хувър, да използуваме Маккарти, да използуваме Уинтроп Леман. За да защити себе си, Леман трябваше да убеди Едгар Хувър, че „ръководи“ агент, който заема висок пост в Сталинова Русия. Всичко това беше една голяма измама. Съжалявам, че баща ви стана жертва на тази война, но той можеше да провали целия ни упорит труд. Ако Маккарти знаеше — Чавадзе се изсмя сухо, — че спасява Кремъл от голям провал…

Думите му отекнаха зловещо. „Съжалявам, че баща ви стана жертва на тази война…“ Според това, което Стоун бе научил от Уинтроп Леман, който също бе жертва на тази война…

Стоун кимна бавно, загубил дар слово. За момент всичко му се стори така далечно — Москва, баща му…

 

 

Чавадзе продължаваше да говори:

— Знаете ли, във всичко това има някаква ирония, нали?

— Моля? — отвърна Стоун, отнесен на милиони километри.

— Че баща ви бе впримчен в спазма, който постави началото на студената война. А вие — вие сте впримчен в спазма, който й слага край.

— Тогава вие, разбира се, знаете — рече бавно Стоун, — че Павличенко е на път да извърши държавен преврат. Знаете, нали?

Чавадзе поклати глава.

— Какви са основанията ви да мислите така?

Стоун му разказа, като завърши с подробностите за томограмата.

— Ако Павличенко следва плана на Берия, тогава възнамерява след няколко часа да получи удар, ако вече не го е получил. Утре — днес — той няма да присъствува и тогава ще стане нещо, някаква катастрофа.

Старият грузинец изглеждаше, сякаш го бяха ударили през лицето.

— Не! — възкликна той. — Имаше признаци… Убийствата, маневрите. Ставаха разни неща, които в началото само будеха недоумение. Говореше се, че се правят безсмислени на вид преназначения, че при Павличенко в нашите посолства и консулства се настаняват нови хора. В подслушвателните ни пунктове зад граница се заговори за мрежа от емигранти убийци, връзката, с които не се поддържа по обичайните канали на КГБ. Изглежда бе изграден отделен канал.

— Остава съвсем малко време — каза настоятелно Стоун и забеляза, че неволно е задържал дъха си от ужас.

Чавадзе кимна.

— И смъртта на хора, като че ли свързани само с Павличенко. Бившата секретарка на Ленин в Америка… Хора, присъствували на една определена вечеря в дачата на Сталин. Всички те бяха убити. И…

— И какво? — попита Стоун, разбрал от странното изражение на стария човек какво ще последва. Стомахът му се обърна.

— Баща ти.

— Кой го уби? — Зададе въпроса много тихо.

— Това го зная. Един от нашите, който работеше в дома на Павличенко като готвач, успя да сложи подслушвателно устройство на телефона в дачата му във Внуково. Само това успяхме да научим. Павличенко даде заповедта.

Настъпи дълго мълчание, после Чавадзе продължи:

— Павличенко беше най-близкият и най-доверен помощник на Берия.

— Да — каза Стоун. — И подготвя преврат, също както своя учител Берия. Но за разлика от Берия, Андрей Павличенко е изключително хитър, изключително точно преценява нещата.

Чавадзе произнесе следващите думи мъчително бавно, сякаш му причиняваха болка.

— Не допускам, че знаете по какъв начин е възнамерявал Берия да заграби властта.

— С подробности не, не зная.

— О, господи!

— Какво?

— Тогава бях кандидат-член на Президиума, така че бях запознат с плановете на Берия, които бяха разкрити след екзекуцията му.

— Какви бяха? Те служат за образец, нали? — прошепна дрезгаво Стоун.

— Берия беше употребил средствата, които му набавил Леман, за да закупи голямо количество мощни експлозиви — каза Чавадзе. — Знаете ли, че вътре в мавзолея на Ленин съществува празно помещение, което понякога се използува като арсенал? Сталин настоя на това, когато проектираха мавзолея…

— Да не би…

— В много отношения ударът е бил находчиво за мислен. Да се струпат купища експлозив вътре в малката постройка, докато само на метри отгоре стоят всичките му съперници. Лесна плячка, така да се каже. И всички да хвръкнат във въздуха.

— Павличенко използува за същата цел пластичен експлозив от ЦРУ! — рече Стоун и скочи. — Масово убийство. Там горе ще бъде не само цялото Политбюро, но и американският президент!

Чавадзе протегна ръка към телефона до себе си и набра един номер. След малко заговори в слушалката:

— Кой отговаря за сигурността в мавзолея на Ленин тази сутрин? — И поклати недоверчиво глава.

После тресна вбесен слушалката и извика:

— Прекъснаха линията! Павличенко трябва да е наредил на хората си да ме подслушват, на служителите си в разпределителните телефонни централи в центъра на Москва!

— Значи знаят от какво сте се интересували.

— Обаче не ме прекъснаха, преди да науча, че редовната охрана е заменена внезапно, в последната минута от личната гвардия на председателя на КГБ — каза Чавадзе с разширени, блестящи от ужас очи.

— Сега имам нужда от вашите хора — рече Стоун, — за да спрем това, ако можем.

— Моите хора! — въздъхна горчиво старецът. — Имам хора в цяла Москва, дори в Европа. Да, в КГБ, дори в Управлението за охрана има младежи, които са се заклели във вярност към „староверците“. Семенните традиции се предават на синове и дъщери. Но сме безсилни да се борим срещу мощта, концентрирана в КГБ. Ръката ми не е толкова дълга, господин Стоун. Без телефон, без необходимото време, за да свикам хората си, с нищо не мога да помогна. Павличенко е скривал операциите си толкова стриктно, че възможностите ни да направим нещо са нищожни. Прислужниците ми… шофьорът ми ще ви закара в Москва. Може пък с него да успеете да се свържете с нужните хора. Но сега всичко зависи само от бързината. Опасявам се, че вече почти не ни остава време.