Джоузеф Файндър
Московският клуб (56) (Къртица 3)

55

За минута Стоун беше събрал всичко най-важно — паспортите, парите, касетите — и проверяваше, за да се увери, че не оставя след себе си нищо, по което да го идентифицират.

— Ще намеря начин да се свържа с вас, приятелю, и да си получа визата — каза той, стисна ръката на стария чекист, излезе от стаята и се отправи към задните стълби.

Знаеше, че долу има сутерен, в който са разположени бар и разни сервизни помещения. Беше разучил хотела малко след пристигането си в Париж. Все по-ясно му ставаше колко важно е да познаваш с подробности мястото, на което се намираш. Това беше най-добрият, най-слабо наблюдаваният път за измъкване.

Стигна до сутерена, огледа се бързо и видя стаята за бельото. Както и по-рано през деня, не беше заключена. На срещуположния край на малкото помещение имаше няколко стъпала, водещи до врата, която, както беше пресметнал, излизаше на малката улица „Висконти“ на гърба на хотела.

Вдигна резето и отвори дървената врата към тъмната тясна уличка. Някъде наблизо плачеше бебе. Втурна се колкото можеше по-тихо покрай сграда с надпис Парижки общински детски ясли, после покрай няколко малки картинни галерии в посока към улица „Сен“.

— Au voleur!^[1]

Викна му един полицай, който неочаквано го бе забелязал и вече тичаше към него. Стоун хукна още по-бързо. Полицаят го подгони и се разкрещя, призовавайки другите на помощ. Численото им превъзходство беше очевидно.

Стоун успя да стигне до улица „Сен“ и с голяма скорост зави зад ъгъла. Толкова късно през нощта улицата беше почти съвсем пуста.

Видя го веднага: червен мотоциклет „Пежо“, подпрян до стената, превозно средство за доставки с жълт метален кош и надпис Бърза поща „Ало“, прикрепен зад седалката. Собственикът му, който очевидно току-що бе слязъл, беше пресякъл улицата. Развика се, като видя Стоун да скача на мотоциклета.

— Съжалявам — каза Стоун, като завъртя ключа и запали мотора. — Точно сега ми трябва много повече, отколкото на теб.

Мотоциклетът зарева страховито и Стоун потегли надолу по улица „Сен“, оставяйки вбесеното момче да тича подире му, а малко зад него — и двамата полицаи.

Но сега го преследваше полицейска кола, Стоун я видя в дясното огледало на мотоциклета. Хвърчеше след него по улица „Сен“ и вече го настигаше, синята лампа святкаше, сирената виеше.

Малкото пежо, имаше забележително ускорение. Стоун превключи на втора, подкара към реката, към „Ке Малаке“, и зави. Беше сбъркал посоката, вървеше срещу движението! Едва успя да избегне едно рено, да изманеврира до кръглия паркинг пред френска ренесансова сграда с колони отпред, Инститю дьо Франс, и да се качи на тротоара. Беше се отървал от тях!

На „Ке де Гран Огюстен“ пресече Сена по „Понт Ньоф“ и навлезе в „Ил дьо ла Сите“. Зад себе си, макар и на доста голямо разстояние, продължаваше да чува воя на полицейски сирени. Наистина ли се беше отървал? Зави надясно по „Ке дез Орфевр“ към съдебната палата. „Боже мой! — помисли си. — Проклетият град е пълен с полиция.“ Чу, че сирените се приближават. Втора полицейска кола, предупредена вероятно от първата по радиото, внезапно се отдели от тротоара и се насочи към него. Стоун даде газ и направи десен завой по „Понт о Шанж“, срещу движението по „Ке дьо ла Корс“. Слава богу, отсреща идваха няколко коли. Чу скърцането на спирачки; опитваха се да избегнат сблъсъка с полицейската кола, принудена веднага да обърне в обратната посока. Последва трясък и Стоун видя, че втората се е блъснала във връхлетяло насреща й волво.

Не беше се откачил — един полицай на мотоциклет преодоляваше насрещното движение с особена ловкост и вече го настигаше. Той пресече на отсрещната страна и вкара пежото в тясната улица „Аршив“, нагоре по лекия наклон; после — зад ъгъла. Беше избягал от преследвача си, поне засега. Зави рязко надясно покрай бирария „Ла Комет“ и влезе в улица „Верери“. Там вдясно имаше закрит гараж с вертикален надпис на английски. Влезе вътре, изключи мотора и го подпря до стената.

В будката пред гаража седеше нощният пазач, пухкав човек на средна възраст в работни дрехи.

Нямаше време за губене. По всяка вероятност беше въпрос на секунди. Стоун извади от портфейла си две стофранкови банкноти и ги размаха под носа на пазача.

— Измъкнете ме оттук — каза на френски той — и ще получите още двеста франка.

 

 

Багажникът на колата беше мръсен, вонеше непоносимо на някакъв животински тор и беше омазан с гъста като тиня смазка. Пазачът бе започнал да мънка, но когато Стоун бе добавил още двеста франка към първоначалната сума, бе отстъпил. Стоун му даде адреса, той отвори багажника на едно старо рено и му го посочи. Стоун се намъкна вътре: Пазачът затвори капака. Свит в тъмното, Стоун чу и усети включването на мотора. Потеглиха.

Но сирените!…

Воят на полицейските сирени изведнъж се усили, усили се толкова, че се чуваше дори и през рева на стария двигател. Трябва да бяха само на крачка. Усети как колата изстърга и спря.

Стояха неподвижно. Чуваха се два гласа.

Чакането нямаше край. Дали полицаите подозираха, че Стоун може да е вътре, и затова бяха спрели реното?

С огромно облекчение усети, че колата потегли, заподскача по неравния асфалт.

След няколко минути моторът спря. После се чу почукване по капака на багажника, на няколко сантиметра от ухото му.

— Ако искате да излезете — чу се грубият глас на пазача, — ще ми дадете още пет стотака.

— Дадено — отговори Стоун, — ще ти дам проклетите пет стотака. Само ме измъкни оттук, преди да съм хвърлил топа.

Багажникът се отвори и Стоун видя, че се намират в двора на някаква сграда. Извъртя се, за да се измъкне, но ръката на пазача го спря.

— Боже господи! — възмути се Стоун. Извади портфейла си, взе от него петстотин франка и си помисли: „Добре че развалих достатъчно пари“. Подаде ги на работника, надигна се от багажника и скочи на земята. Почака пазачът отново да подкара колата и да напусне двора, потърси входа и се качи на третия етаж. Намери вратата на апартамента, който търсеше, вдясно по тъмния коридор.

Натисна звънеца, но никой не отговори.

— По дяволите! — каза високо той.

Вече минаваше полунощ. Дали вътре имаше някой? Погледна адреса и пак го свери: улица „Малер“, 15. Същият адрес, същият апартамент. Ами ако…

Отново натисна звънеца и задържа пръста си върху него няколко секунди.

Вратата се отвори. Облечена в син халат, пред него застана приятелката на Дунаев, проститутката. Изненада се, като забеляза, че е гримирана дори нощем, дори в леглото.

— Здравейте — каза Стоун.

 

 

Москва

Минаваше полунощ. Шарлот Харпър беше още в редакцията и се опитваше да подбере „рационалното ядро“ от едно предълго интервю със скучен съветски висш чиновник за значението на американско-съветската среща на високо равнище в ерата на такива бързи промени. Изведнъж телефонът иззвъня.

Стресна се, защото телефонът в службата рядко звънеше толкова късно през нощта. Като вдигна слушалката, веднага разбра по смущенията, че се обаждат от чужбина. Бързо пресметна, че в Ню Йорк трябва да е четири следобед, вероятно беше редакторът й.

— Шарлот ли е на телефона?

Дрезгавият женски глас веднага й се стори познат.

— Да. Кой се обажда?

— Боже, Шарлот, не мога да повярвам, че толкова късно през нощта си още там. Колко е, около полунощ или там някъде?

Понякога може да чуеш гласа на стар приятел дори и след години и да го познаеш само след минута.

— Пола?

— Аха. Господи, реших да се опитам да те потърся там. Не мога да повярвам.

— Как си? И аз не мога да повярвам. Много време мина.

— Шарлот, слушай, всъщност не мога да говоря. Малко е сложно. Искам да кажа, страшно е.

— Какво има?

— Става дума за… ами, ще разбереш кого имам предвид, като ти кажа, че става дума за твой добър приятел.

— Не мисля, че… — Възможно ли беше да говори за Чарли? Но какво по дяволите би могла да знае Пола за него?

— Виж, това е дълга история, но аз няма как да се свържа с този… твой близък приятел. Мисълта ми е, че той може да се свърже с теб. И ако го направи, искам да му предадеш нещо.

— Пола, не мисля, че… „Не мисля, че трябва да говориш за това по телефона!“ — искаше й се да извика. Мислите й препускаха и не знаеше как да реагира, да я слуша ли, или да й попречи да говори.

— Ако ти се обади, можеш ли да му кажеш нещо? Би ли си записала?

— Разбира се…

На другия край на линията Пола беше почти обезумяла. Какво можеше да си позволи да каже по телефона?

— Запиши, че се натъкнах на следа.

— Следа.

Какво можеше да каже, без да прехвърли границата? Как да даде да се разбере, че телефонният номер на идентификационната карта, която Стоун й беше дал, я е отвел до организация във Вашингтон, наречена фондация „Американско знаме“?

— Кажи му… о, господи, Шарлот, наистина ме е страх за този човек.

— Пола, моля те, внимавай какво говориш — настоятелно прошепна Шарлот.

— Шарлот, виж, кажи му, че човекът, който го нападна, е свързан с тази група във Вашингтон, която… Ами, като проверих, се оказа, че те са нещо като маша на… на един американски разузнавателен консорциум.

„О, боже — мислеше си Пола, — достатъчно ясно ли беше? Ще разбере ли Чарли? Прекалено много ли казах?“

На Шарлот сякаш й секна дъхът.

— Пола, ще ми се наложи да затворя. Да, ще му предам, ако мога. Но повече не можем да говорим. Съжалявам.

И сложи слушалката. Дълго гледа в празния видеоекран, заслушана в едва доловимите пукащи нощни звуци на пустото помещение, и се чувствуваше натежала като олово от страх.