Джоузеф Файндър
Московският клуб (24) (Къртица 3)

23

Москва

Да бъдеш американка в Москва, бе трудно, но според Шарлот Харпър да бъдеш омъжена и да си разделена с мъжа си, бе направо невъзможно. Както е известно, Москва не изобилствува с подходящи партньори.

Когато пристигна в Москва преди година и половина, тя стоеше сама, избягваше всякакви романтични увлечения, предпазвана просто от липсата на възможности. Беше твърдо решена да приеме раздялата с Чарли за нещо временно — ще превъзмогнат нещата, той ще се научи да уважава нейната потребност да се реализира и всички глупости на психологическа основа.

Но не бе нужно много време, за да се почувствува ужасно самотна. Преди два месеца изживя кратка романтична връзка, ако изобщо думата „романтична“ е подходяща, с пресаташето на американското посолство Франк Парадисо — мъж на средна възраст, който със сигурност бе служител на ЦРУ.

Разкъсваше се от противоречия, защото съзнаваше, че страхът и самотата са лоши съветници, когато се привържеш към някого. Бракът й бе далеч по-важен от един флирт. Когато за пръв път срещна Франк на брифинг за журналисти в посолството, бе впечатлена от неговата енергичност и хапливото му чувство за хумор. Изглеждаше интелигентен и емоционален, освен това нямаше ангажименти — беше разведен. Отначало той я покани на обяд в хотел „Национал“, а после и на вечеря в „Прага“, след едното дойде и другото. Всичко трая един месец. Оттогава прекарваше нощите си сама и самотна, но същевременно се чувствуваше по-добре, отколкото с него.

Макар когато бе потисната Шарлот да мислеше, че вече не е каквато беше, тя съзнаваше, че е хубава или телегенична, както тя самата обичаше да се определя. Русата й коса и лъчезарната й усмивка се открояваха добре на фона на Кремъл. Но в крайна сметка именно работата е важното, втълпяваше си тя.

Говореше се, че тя е най-добре поставената американска журналистка в Москва. Невероятното в цялата работа бе, че мнозина от колегите й завиждаха. Преобладаваше мнението, че от телевизионни репортери на това място няма никаква полза — единственото, което имаха време да направят в рамките на двете — трите минути в нощните новини, бе да прочетат някое съобщение от „Правда“, да покажат част от интервю с някой съветски апаратчик и да застанат на фона на Кремъл или храма „Василий Блажени“.

Всичките титани от света на печатните медии — „Уошингтън поуст“, „Ню Йорк Таймс“, „Уолстрийт Джърнъл“ — си бяха въобразили, че единствените сериозно отразяват съветските събития. Всички останали само позираха пред камерите. Репортерите в телеграфните агенции едва ли представляваха нещо повече от дворцови стенографи, но най-лошо бе положението с телевизионните репортери, които обираха цялата слава и признание, при това, без да знаят нищичко за Русия. Дори и руски не говореха. Сноби. Но до известна степен бяха прави. Шарлот обаче беше изключение.

За няколко години бе успяла да стане звезда на вечерните новини. Редакторът смяташе, че би могла да пробие още по-нависоко и евентуално след година-две да отиде в съботно-неделните новини. Както казваха, най-важното, което компаниите се опитваха да направят в момента, бе да придадат повече блясък на предаванията от Москва.

Но Москва вече й бе омръзнала. Беше й омръзнало сивото небе и огромните локви мръсна киша, свирепите тълпи, бутаницата в метрото, празните магазини. Колкото и да е парадоксално, наред с презрението, което Шарлот изпитваше към това безрадостно място, бе започнало да й дотяга и уединението, което й налагаше работата като телевизионен кореспондент.

Сега, след като бе изминала година и половина, въпреки интереса към езика, историята, културата тя изпитваше страхотна носталгия към дома. Искаше й се евентуално да бъде назначена в Държавния департамент, да продължи бързото си издигане в йерархията. Да се върне у дома. Искаше й се да оправи взаимоотношенията си с Чарли Стоун, да се върне предишната хармония, да си има семейство.

Москва й бе дошла до гуша. И въпреки това, щом от време на време се случеше нещо интересно, тя се радваше, че е била на мястото на събитието.

Само преди няколко дни високопоставен държавник бе убит от поставена в автомобила му бомба, която бе избухнала на Калинински проспект. Невероятна история — за пръв път в Съветския съюз се проявяваше открит тероризъм. Само че на практика не бе известно абсолютно нищо по въпроса.

Шарлот усещаше, че тя е човекът, който би могъл да разбере нещичко.

Пристигна в офиса на Ей Би Си, поприказва малко с Вера, приятната рускиня, която чистеше, изпълняваше разни поръчки и й правеше чай, и с Иван, брадатия мъж на средна възраст с вид на едновремешен руски мужик, който правеше преглед на съветската преса. Естествено, и двамата докладваха за нея в КГБ, но въпреки това бяха приятни, мили хора, които просто си вършеха работата.

И двамата имаха мнение по въпроса, кой може да е убил Борисов. Вера бе убедена, че това са естонците, а Иван пък — че това са просто дисиденти. Във вестниците не се споменаваше нищичко. Нито пък бяха съобщили във вечерното новинарско предаване „Время“, което Вера, както винаги, й бе записала.

От време на време на Шарлот й хрумваха някои идеи просто от непринуденото бъбрене с Иван и Вера. Те я харесваха. Тя разговаряше с тях на руски и също ги харесваше. Но и те не знаеха нищичко повече от когото и да било в Русия, т.е. абсолютно нищо.

Беше се получил телекс от шефа на новинарския отдел на компанията от Ню Йорк, който искаше при посещението му в Москва тя да му уреди среща с… Горбачов. Разбира се. Големите клечки, в компанията, както винаги, си мислеха, че могат просто да издадат подобна заповед на подчинените си в Москва. Тя усмихнато поклати глава.

После разгъна рулото хартия, което бе излязло от телекса през нощта, и прегледа съобщенията, разпратени от осведомителните агенции. Естествено, на историята с Борисов бе отделено значително място.

Облегна се назад и се замисли. Някак си трябваше да разнищи случилото се. След малко проведе кратък тайнствен разговор по телефона, излезе и замина с колата.

Час по-късно вече седеше в салона на един от новите кооп ресторанти, където се сервираше грузинска кухня, и разговаряше с редактора на известно съветско списание. Това бе добър и достоверен източник, понякога от него „изтичаше“ информация, която бе получил от познати в Съвета на народните депутати. Той, от своя страна, разчиташе на нейната дискретност и бе уверен, че тя ще се погрижи да прикрие откъде е получила информацията и че ще използува умно получените сведения.

— Не — поклати глава редакторът, предъвквайки пилето табака. — Нищо не се е чуло по този въпрос. — Предпочиташе да говори на английски, при това го говореше добре. — Но сте наясно, че убитият — Борисов — е добър приятел на шефа на КГБ.

— Чувала съм — потвърди Шарлот.

Редакторът сви рамене и я изгледа многозначително.

— Това какво ви говори?

— Не зная — отвърна тя, тъй като предпочиташе да чуе неговата трактовка. — Бих искала вие да ми кажете.

Той отново сви рамене.

— За мен това означава, че навярно вътре в правителството има много сериозна борба за власт. Горбачов разчита на Павличенко, човека, когото той самият назначи начело на КГБ. Необходима му е поддръжката на Павличенко, нали така?

— Да. КГБ му е нужно, за да се задържи на власт и да може да проведе реформите.

— Така. Е, добре тогава, навярно пък има хора, които не симпатизират на хората на Горбачов.

— Очевидно, но те биха ли прибягнали до тероризъм? Искате да кажете, хора в самото правителство?

Редакторът отново повдигна рамене.

Следобед тя се отби до старата сграда на посолството на САЩ на улица „Чайковски“. Там изпи набързо едно кафе с Джон Литън от „Ню Йорк Таймс“ после се спря край пощенската си кутия в отдела на пресаташето на горния етаж. Обичайните списания, няколко лични писма, извлечения от банковата й сметка. Нищо повече.

Върна се в офиса и хвърли поглед на новините, които течаха по телекса от „Асошиейтед прес“. Пак нищо.

После погледна още веднъж.

Името Стоун бе привлякло вниманието й. Пак погледна. Първите думи, които схвана, бяха „убийство“ и „Алфред Стоун“. Зачете се ужасена в навитата разпечатка. Не можеше да повярва на очите си.

„Алфред Стоун, харвардският историк, затворен през петдесетте години по обвинение в шпионаж в полза на Съветския съюз, е намерен убит“.

Дъхът й секна.

Алфред Стоун. Този мил, прекрасен човек. Не!

Но историята продължаваше. Считаше се, че убиец е собственият му син, Чарлз Стоун.

Чарли? Това не беше възможно!

Залитайки, тя откъсна лентата и се прибра в офиса си. Стовари се на дивана. Струваше й се, че ще падне в несвяст.

Час по-късно още препрочиташе историята и не бе излязла от състоянието си на шок.

Чарли Стоун.

Той беше невинен. Сигурна бе в това.

Онзи документ, който той открадна от архивите на Леман — дали всичко не бе свързано с него? Нещо за някакъв код, за някакъв номер. Нещо за Леман, за Алфред Стоун, за… какао беше? Беше споменал тази жена в Москва, с която се бе срещал Алфред Стоун. Соня ли беше? Да. Соня Кунецка. Чарли я бе помолил да я издири. Той считаше, че тя по някакъв начин би могла да го изведе до истината за случилото се с Алфред Стоун. Но това беше станало преди толкова много години.

Нали?

Със сигурност не беше съвпадение.

Невъзможно бе Чарли да е убил баща си. Немислимо.

Беше му нужна нейната помощ. Нямаше време за губене.