Джоузеф Файндър
Московският клуб (42) (Къртица 3)

41

Чикаго

Мъглата така се беше сгъстила, че Стоун не виждаше и на пет метра пред себе си. С изтощено тяло и треперещи от страх крака той продължаваше да тича — изобщо не беше спирал. Не можеше да прогони от съзнанието си ужасяващата картина — тялото на нападателя му, проснато в пасажа няколко пресечки от къщата на Уорън Поуг.

Насочи се към апартамента на Пола по заобиколен път, за да е сигурен, че не го следят. Но видимостта беше толкова лоша, че всеки, който евентуално се бе опитал да тръгне след него, без друго веднага го бе загубил.

Беше събота, а в събота Пола работеше само половин ден. Когато Стоун влезе, тя си беше вкъщи и веднага забеляза разпокъсаните му дрехи.

— О, Господи, Чарли! Какво се е случило?

Стоун й разказа.

— О, боже мой! Убил си човек!

— Всичко излезе наяве, Пола — прошепна Стоун. — Баща ми… всичко…

— Трябва да те измъкнем оттук, от Чикаго.

— Не, Пола, не искам да те замесвам повече.

— Аз не съм замесена.

— Глупости, Пола! — избухна Стоун. — Преди всичко, не трябваше изобщо да те излагам на такава опасност.

— Чарли…

— Много внимавах никой да не види, че влизам, и вчера, и днес. Никой не знае, че съм тук. Никой не може да предположи, че си свързана с мен. Докато продължаваме така, ти си в безопасност. Сега ще взема оттук самолета — трябва да намеря един човек в Париж. Може да е единственият, който е в състояние да ми помогне. Знаеш, че съм ти благодарен за всичко, което направи, и…

— Стоун — каза Пола с остър от яд глас, — никъде няма да летиш тази вечер. Летищата са затворени. Похлупени са от мъглата.

— Боже господи. Не мога да остана в града! Положително ще намерят…

— Майка ми живее в Торонто. Можем да отидем с колата и оттам ще вземеш самолета. По дяволите, за това пътуване се искат визи! Във всеки случай, от Канада може би е по-безопасно, не мислиш ли?

Стоун заговори бавно, разсъждавайки на глас:

— Общоизвестно е, че Службата по имиграцията и натурализацията в САЩ разполага с някакъв компютър, за да проверява хората, които влизат или излизат от страната. Спипват мнозина на място и насочват към тях пистолетите. Но повечето хора не знаят, че Канада не е в нашия компютър…

— Охо, как ги знаеш тия неща! — усмихна се леко тя. — Във всеки случай не забравяй, че мен не ме търсят.

— Пола — Каза Стоун, — видят ли те с мен, ще бъдеш в голяма опасност. — Поклати глава, после прехапа долната си устна. — Няма да поема този риск. Не искам нещо да ти се случи.

— Не ме подценявай, по дяволите! — тросна му се Пола. — Напълно съм в състояние да взимам самостоятелни решения, разбра ли? Изтърси ми се пред вратата, сега няма така лесно да се откачиш от мен. — Плъзна ръка около кръста му и продължи със сладък глас: — Във всеки случай, зная как да се грижа за себе си, Стоун. Нямам намерение да умирам. Работя по твърде много дела.

— Пола…

— Утре е неделя. В понеделник мога да си взема свободен ден, ако се наложи. Ако тръгнем веднага, ще стигнем в Торонто късно вечерта.

Без да иска. Стоун се усмихна на ентусиазма й.

— Ами, трябва да погледна картата.

— Готово.

— Ей, знаеш ли? Зад тази фасада на мрачен професионализъм се криело истинско живо човешко същество!

— Благодаря — рече саркастично Пола и го сръга с юмрук в задника.

 

 

Потеглиха с бялото ауди фокс на Пола по шосе И-94 и после на север по И-96 покрай широките простори на езерото Мичиган. Стоун беше насинен и изранен от сбиването в алеята и му беше трудно и мъчително да шофира, така че караше тя. Скоро той спеше вече дълбоко. След няколко часа Пола го събуди.

— Къде сме? — измърмори той.

— Искаше да те събудя, когато стигнем в Мичиган, Много си забавен като компания за пътуване. Почти заспивам зад волана, а не смея да включа радиото, да не събудя ранения. Намираме се северно от едно градче, наречено… Как беше, по дяволите?… Милбърг, щата Мичиган.

— Колко е часът?

— Четири и половина. Следобед, не сутринта.

— Благодаря.

— Впрочем, защо държиш да станеш тъкмо сега?

Стоун измъкна картата от калъфа и погледна в нея за момент.

— Трябва да заобиколим.

— С каква цел?

— Нека останем известно време на И-96. Не отбивай тук.

— Защо?

— Сложно е за обясняване.

— Аз съм умна жена, Стоун. Оправям се в сложни ситуации.

Стоун мълчеше и разглеждаше картата.

— По-късно ще ти обясня. Обещавам. Продължавай да караш на север. Още стотина километра. Нали?

— Това не е пътя за Торонто.

— Зная.

— Достатъчно ли си се разсънил, за да поговорим?

— Да. Горе-долу — рече Стоун.

Тя помълча, после настоя на своето:

— Ами да чуем. Какво правим?

— Ще ти кажа, като го намисля — беше всичко, което Стоун си позволи да отговори.

 

 

След малко повече от час стигнаха Хаскъл, малко градче на брега на езерото Мичиган, непосредствено след линията, разделяща областите Ван Бурен и Алегън. В покрайнините му имаше малък смесен магазин, прилепен до старомодна бензиностанция „Гуд Гълф“.

— Спри тук, ако обичаш — рече Стоун. — Трябва да взема някои неща.

Пола му хвърли бърз поглед, вдигна рамене и отби колата пред бензиностанцията.

Той се върна след няколко минути с пакет цигари „Мерит“, кибрит „Охайо“ със сини главички, които се драскат във всичко, и руло тоалетна хартия.

— Забравих, ти пушеше ли? — попита той, докато палеше цигара.

— Не — смръщи тя нос с отвращение. — Не знаех, че ти пушиш.

— Пушех преди, сега пак пуша.

— Тоалетна хартия?

Стоун се усмихна загадъчно, отиде до багажника и извади малък евтин куфар, купен сутринта в Чикаго, в който имаше няколко дрехи и раница. Събу едната си обувка и извади скритата под хастара й пачка банкноти. После се върна на предната седалка и посочи едно място на картата.

— Това е на около седем и половина километра северно оттук — каза той. — Ще се срещнем там след, да речем, два часа.

— По дяволите, за какво е всичко това, Чарли?

— Отбий се някъде да обядваш. Не бързай. Почети. Ще се видим след два часа.

— Как смяташ да стигнеш дотам? Пеша ли?

— Не се безпокой за това. Ще стигна. Имай търпение, ако малко закъснея.

Хаскъл беше миниатюрно градче на брега на езерото Мичиган, което, изглежда, се прехранваше от риболов и подобни дейности, всичките свързани с езерото. Не можеше да се твърди, че има някакъв център, с изключение на заведението за хамбургери „Уайт Касъл“, бара, банката и двете сгради, в които вероятно имаше разни канцеларии. Право надолу от пътя Стоун видя дървен кей.

Спря един минувач и попита какви са възможностите за пренощуване в града. Упътиха го към малък, облицован с летви, уютен, на вид хотел, който, както можеше да се очаква, се казваше „Хаскъл Ин“. Стоун се представи с истинското си име и се ръкува със собственика. Записа се като Чарлз Стоун и показа кредитната си карта. Собственикът каза, че повечето стаи не са заети и му предложи да си избере.

Стоун дръпна от цигарата си и рече:

— Която и да е, само да е удобна. Пуша, както виждате, така че ако имате стая за пушачи или нещо такова.

— Няма такива работи — увери го собственикът, дребен оплешивяващ човек. — Можете да изберете, която искате. Само не пушете в леглото. Това е единственото ни непоклатимо правило.

— Не се безпокойте — обеща Стоун. Огледа се наоколо и забеляза износените ориенталски килими и яркочервената тапицерия. — Хотелът ви е чудесен.

— Благодаря — каза искрено зарадван собственикът. — По работа ли сте в града, господин Стоун? — От начина, по който попита, беше ясно, че едва ли допуска такова нещо.

— Не, за развлечение. Всъщност, за да се махна. Последните няколко седмици имах големи неприятности.

— Тук сте, за да избягате от тях — рече оплешивяващият мъж и кимна.

— В общи линии. Като бях малък, идвахме с баща ми на риболов по тези места. Дава ли някой в града лодки под наем?

— По крайбрежието няма град, в които да не можеш да наемеш лодка. Разбира се, Кап.

— Ами, ако нямате нищо против, ще ида да се запиша и дори може довечера да изляза на риболов. Да видим дали ще има свободна лодка.

„Кап — лодки под наем“ се помещаваше в една барачка на малък дървен пристан. Собственикът, недодялан едър червенолик мъж, изглежда, вече затваряше. Стоун, който носеше раницата, се представи пак с истинското си име и каза какво иска.

— Разбира се, че имаме рибарски лодки — рече собственикът. — Какво ви трябва? Имаме всичко от петметров скиф до четиридесетметрови лодки. Осемнадесетметрови — събират дванадесет души, дванадесетметрови…

— Искам нещо малко, само за мен. С мотор, разбира се.

— Какво ще кажете за един „Ястреб“?

— Колко е голяма?

— Осем метра. Спортна рибарска лодка. Събира шестима, а за сам човек е много приятна и удобна. Ще бъдете сам, нали?

— Да. Колко?

— Петдесет долара на ден. — Изглежда, определи цената в момента. Добави бързо: — Разбира се, ще се погрижим за всичко — въдица и макара, стръв, дори блесни. Искам да кажа, вие вероятно си имате собствена екипировка, но ние въпреки всичко осигуряваме тези неща.

— Звучи много добре. Още сега ще я изкарам. Може ли?

— Тази вечер? Няма начин. Вие не сте добре, вече е тъмно…

— Зная. — Стоун обясни колко неприятности е имал през последните седмици и колко отчаяно се нуждае от един, макар и кратък риболов. — По сто долара на час никак не е лошо, нали?

Собственикът неохотно заведе Стоун долу до пристана. „Ястреб“ беше стар и не в най-добро състояние, но щеше да свърши работа. Стоун погледна дали има надуваем спасителен сал, после провери ръждивата кутия за инструменти.

— Всичко е на мястото си — констатира той.

— Не обичам да давам лодки за през нощта — каза рязко собственикът.

— Мисля, че вече говорихме за това.

— Не сме изяли торба сол заедно. Тези лодки са на приятели. Поел съм отговорност да внимавам да не ги откраднат.

— Но нали всички са застраховани? Задължително е.

— Искам депозит.

Стоун извади от портфейла си още една стодоларова банкнота.

— Така добре ли е?

— Става.

— Има ли бензин в резервоара?

— Три четвърти е пълен, мисля.

Стоун отвъртя капачката и погледна вътре.

— Хей! — извика внезапно собственикът. — Внимавайте с тоя фас, приятел. Бензинът, знаете, е запалителен.

— Извинете — рече Стоун и хвърли цигарата във водата. — Охо, сложили сте достатъчно гориво да ида до Канада и да се върна — пошегува се той. Отвърза въжето от железния стълб в края на пристана, качи се и включи мотора. Той веднага запали. Лодката бучеше под краката му. Стоун свали раницата и облече оранжевата спасителна жилетка.

— Връщам се след около час — извика той на собственика, като палеше нова цигара.

Подкара лодката на пълна скорост и тя заподскача по повърхността на езерото. Направи няколко широки кръга, скоростта на мощната малка моторница му доставяше удоволствие. След няколко минути вече не можеха да го видят от брега. Изви кормилото надясно и продължи успоредно на бреговата линия, докато не стигна до тъмното петно на гора, което се мержелееше на около сто и петдесет метра от него. Тогава изключи мотора.

Внезапно настъпилата тишина беше почти осезаема. Чуваше далечно крякане на жаби. Забеляза, че водата тук е дълбока и не е застояла и все пак брегът беше съвсем наблизо. Не можеше да бъде видян, от която и да е точка на сушата.

Стоун хвърли спасителния сал във водата и го погледа как се поклаща, привързан за лодката с тънко въже. Взе греблата и ги закрепи на кърмата близо до плаващия във водата сал, след това отвори раницата и извади тоалетната хартия и кибрита. Отвинти капачката и започна да размотава в резервоара тоалетната хартия, после напъха остатъка от рулото в отвора. Беше като по мярка. Взе цигара от пакета и я сложи в рулото с филтъра навътре — тя щръкна като обвиняващ пръст.

След това извади цигарата, запали я с една от кибритените клечки и дръпна няколко пъти, докато засвети яркочервено в мрака. Пъхна я обратно в рулото тоалетна хартия с горящия край навън.

Остави раницата на лодката, прехвърли се през кърмата, стиснал под мишница греблата, спусна се в ледената вода и се качи на сала. Едва не извика от болката в ранената ръка. В началото салът се разлюля и той без малко не падна с главата надолу във водата, но после успя да се отдалечи от лодката бързо и безшумно. Това се оказа по-трудно, отколкото бе очаквал, тъй като трябваше да щади лявата си ръка. След няколко минути усети, че салът застърга в пясък. Беше стигнал до брега.

Изправи се, треперещ от студа в прогизналите си джинси и фланелка, и извади запушалката от сала, за да изпусне въздуха. Ако беше пресметнал правилно, трябваше да повърви само десет-петнадесет минути — достатъчно, за да си докара сериозна простуда. Лявата му ръка пулсираше.

Внезапно гръмна страхотна експлозия — едно ниско „бум“ и силен блясък. Той се обърна бързо: „Ястреб“ се беше превърнал в огнено кълбо и осветяваше повърхността на езерото в ярко, празнично оранжево.

Стоун ускори крачка, като упорито мъкнеше през гората веслата и надуваемия гумен сал: стискаше ги под дясната си мишница. Дори бързият ход не го загря, чувствуваше как трепери, неприятното усещане от студа се бореше с пулсирането в лявата ръка за място в центъра на болката в мозъка му.

На петдесетина метра пред себе си видя бялото ауди на Пола под една от живачните лампи на магистралата, паркирано до маса за пикник. Осветлението в купето беше запалено и Пола четеше. Той се устреми с всичките сили, които му бяха останали, към топлината на колата.

Останал без дъх, Стоун отвори вратата и стресна Пола. Тя го гледаше и не вярваше на очите си.

— Трябва да сложа нещо в багажника — каза той.

— По дяволите, какво…

„Аз вече не съществувам“ — мислеше си той. Но не каза нищо.