Джоузеф Файндър
Московският клуб (50) (Къртица 3)

49

Ужасяващо, но съвсем правдоподобно.

Дори и след половин мас Стоун не успяваше да се съсредоточи. Ето, това беше — така Сталин е „контролирал“ Леман.

Разбира се. Толкова беше просто.

— Случват се от време на време такива неща — обясняваше Дунаев, без да забележи въздействието на това разкритие върху слушателя си. — Много американци и европейци пристигаха да живеят в Съветския съюз, влюбваха се в руснаци или рускини и им се раждаха деца. После, когато идваше време да си заминат, изведнъж разбираха, че съветските власти не дават на децата им изходни визи.

Влязоха по дълга алея в гробищата „Пер Лашез“. „Пер Лашез“ е най-достойното последно пристанище за мъртвите в Париж. Тук са гробовете на Марсел Пруст и Оскар Уайлд и на стотици, хиляди други. Разположени са на стръмен склон, тесните пътеки се вият нагоре и пресичат други пътеки в един обрасъл с трева и мъх лабиринт.

— Много американци, които не бяха успели да си намерят работа по време на депресията, пристигаха в Русия — разказваше Дунаев. — Някои от тях идваха по политически причини, защото предпочитанията им бяха на страната на комунизма, докато не го видяха отблизо в истинския му вид, истинското чудовище. Някои, естествено, идваха заради работата. А после им се раждаха деца и те разбираха, че на децата им, всичките със съветско гражданство, не се разрешава да заминат. О, това се случваше много често. По време на Втората световна война няколко американски кореспонденти, акредитирани в Москва, се бяха влюбили в рускини, а после жените и малките им деца бяха държани като затворници. Заложници. Може би знаете, че големият американски индустриалец Арманд Хамер прекара десет години в Москва — от 1920 година нататък. И той, и брат му имаха деца от рускини. На едното дете разрешиха да замине, на другото — не.

— Това обяснява защо Леман им сътрудничи — разсъждаваше гласно Стоун. Бяха пред гроба на Фредерик Шопен — малък бял паметник със статуя на плачещо момиче. В скута на момичето бяха сложени няколко червени рози.

Емигрантът кимна.

— Държали са дъщеря му и не са я пускали да замине — каза Стоун. — Той сигурно е използувал различни хора, за да се свързва с нея. Включително баща ми.

Дунаев продължи да върви нататък. Изглежда, не разбра Стоун.

— Какво точно имахте предвид, като казахте, че сте били посредник между Берия и дъщерята на Леман?

— Берия беше научил по някакъв начин от Сталин, че Леман притежава документ със страшна сила. Документ на документите.

Стоун кимна. Какво ли знаеше този ексшпионин за завещанието на Ленин? Откъде го знаеше?

— И ви изпрати да вземете документа от Леман, така ли?

— От дъщерята на Леман.

— Защото Леман не е можел да има преки контакти със служители на съветските разузнавателни служби — заключи Стоун. — Това би разрушило кариерата му в държавната йерархия.

— Точно така. И Берия го знаеше.

— Никога ли не е виждал дъщеря си, след като е напуснал Москва?

— Веднъж й разрешиха да посети Париж, където се видя с баща си, но беше под строга охрана.

— Кога беше това?

— През 1953 година, мисля.

— Ами защо Леман не я е освободил тогава? — попита настойчиво Стоун. — Ако Соня е била на Запад, сигурно е можел да уреди отвличането й…

— О, не — каза Дунаев и се разсмя. — Младата жена изобщо не би се съгласила. Разбирате ли, майка й беше още жива в Русия и съм сигурен, че тя не е искала да я поставя под заплаха.

— Верига от заложници — размишляваше гласно Стоун. — Какво знаете за документа, който е притежавал Леман?

— Нищо. Само че го е притежавал.

— А Берия добра ли се изобщо до него?

— Не, опита се.

— Как?

— Предложи да пусне Соня в замяна на този документ. Той имаше за него голямо значение. По някаква причина го смяташе за изключително важен.

В гробищата беше спокойно, тихо. Стоун не се чувствуваше като в Париж, а по-скоро като в някоя пасторална гориста местност; порутените гробове бяха сякаш естествени оголени скали. Някои от венците бяха станали кафяви. Тук-таме имаше започнали да се рушат гробници със счупени прозорци, вътре бяха нахвърляни бирени бутилки.

— Защо Леман не се е съгласил на тази сделка? — попита накрая Стоун.

— Напротив, съгласи се. Много искаше да си върне дъщерята:

— Съгласи ли се? Но…

— Но Берия беше разстрелян, преди сделката да се осъществи.

— А, да — каза Стоун. — Да. А вие направо с Берия ли си имахте работа? Или с някой от помощниците му?

— Направо с Берия. Той искаше абсолютна дискретност.

— Чували ли сте кодовото име М-3?

— М-3 ли? — повтори бавно Дунаев.

— „Къртица“ от организацията на Берия, човек, на когото е вярвал безрезервно.

Минаха покрай гроба на Симон Синьоре и влязоха в колумбария^[1]. Всяка от мраморните плочи беше гравирана със златни букви и украсена с изкуствени цветя.

— Не зная нищо за никаква „къртица“ — каза Дунаев. — Но и не би трябвало да зная, нали? Ако знаех, Берия щеше да разбере и тогава нямаше да има никаква „къртица“. — За пръв път емигрантът се разсмя.

— Но ви е известно, че Берия е правил опити да заграби властта, нали?

— Разбира се. Всички научиха — постфактум. След като го разстреляха, ни казаха на всички.

Сега руснакът, изглежда, го водеше нанякъде, крачките му бяха решителни.

— Не сте ли чували за опит на частни лица на Запад да помогнат за осъществяването на преврата, замислен от Берия?

Емигрантът вече вървеше бързо и Стоун трябваше да подтичва, за да върви редом с него. Пред тях се изправи надгробен камък от гладък черен гранит, излъскан като огледало. В лявата му страна имаше вградена в гранита овална фотография. Дунаев мълчеше и гледаше право в надгробния камък.

— Говори ли ви нещо тази снимка? — попита той.

Стоун я позна веднага. Лицето едва ли беше по-възрастно от това на снимките, които Сол Ансбах беше изровил за него. Краткият надпис със златни инкрустирани букви гласеше:

Соня

КУНЕЦКА

18 януари 1929 — 12 април 1955 година

— Виждате ли, Уинтроп Леман е свободен вече от много години — каза мрачно Дунаев. — Дъщеря му не е жива.

 

 

Вашингтон

В обикновено спокойното седалище на фондация „Американски флаг“ на Кей стрийт, в центъра на северозападния район на Вашингтон, около четири часа следобед избухна малка суматоха, когато един от компютърните специалисти на фондацията, двадесет и осем годишният ефрейтор от запаса Глен Фишър, чу честото бибипкане на един от терминалите. Обърна се с въртящия се стол да погледне и като видя какво е, нададе боен вик.

— Тарноу! — обърна се той към един от колегите си.

Разпространеното мнение, че телефонен разговор, по-кратък от минута, не може да бъде засечен, вече не отговаря на истината. Компютърният терминал, който Глен Фишър наблюдаваше, беше свързан с някаква електронна магия, известна като „pen register“, система за прехващане и проследяване, която установява незабавно телефонния номер, от които се води разговорът. Оперативният състав на фондацията беше разположил многобройни подслушвателни уредби в различни учреждения и жилищни сгради из цял Вашингтон. Още със засичането на телефонен разговор по дадената линия номерът, от който идва повикването, се изписваше на мониторите.

На няколко от линиите се отделяше специално внимание, включително и на телефона на покойния заместник държавен секретар Уилям Армитидж. Сега бяха засекли повикване от Чикаго на неговия номер.

— Включи го, Глен — подкани го Тарноу.

— Брей, а ти какво мислиш, че правя? — изстреля в отговор Фишър, въвеждайки бързо десетцифрения номер в друг терминал, съдържащ база данни за няколко хиляди души, известни с това, че са свързани по някакъв начин с бившия анализатор на ЦРУ, отлъчилия се от стадото Чарлз Стоун.

Няколко секунди от терминала се чуваше механичен звук, след което името се появи на екрана.

— Чудесно — каза Фишър и потупа терминала с любов. — Генералът страшно ще се зарадва.

 

 

Париж

Стоун потресено гледаше надгробния камък.

— Не може да бъде — успя да промърмори той. — Аз не…

Възрастният мъж кимна тъжно.

— Това ще ви помогне ли? — попита той. — Или още повече усложнява нещата?

— Не… — започна Стоун и замръзна насред думата.

Събитията от последните няколко седмици бяха направили нервите, инстинктът, периферното му зрение изключително чувствителни. Сега усети нещо необичайно — не бавните стъпки на други посетители в гробищата, а внезапно раздвижване отсреща.

— Лягайте долу — нареди той на стареца.

Дунаев погледна в посоката, накъдето гледаше Стоун, и в същия момент, гръмна изстрел. Стоун се хвърли напред по очи, като събори и Дунаев на земята точно когато куршумът разцепи някакъв стар надгробен паметник на сантиметри от тях. Почувствува как отломките от камъка се посипват върху главата му. Нямаше време за размишления, скритият в сянката стрелец беше някъде стотина метра вдясно и помежду им нямаше нищо. Следващият куршум можеше да бъде в главите им.

Още един изстрел. Почти едновременно с него куршумът разрови пръстта върху гроба на Соня Кунецка.

— Насам! — изсъска Стоун. — Не се надигайте!

Поведе стария човек, чието лице кървеше, към някаква висока и широка крипта.

Да.

Сигурно прикритие — за момента. Без съмнение от изгодната си позиция стрелецът можеше да ги вижда ясно. Но щеше да е принуден да се раздвижи, да промени ъгъла на стрелбата. Дунаев беше извадил пистолета и непохватно бе извил тяло в стремежа си да остане скрит зад белия мрамор и същевременно да има добра видимост, за да се прицели.

Ето го там — силует, приклекнал в позиция за стрелба. Сега нищо не му пречеше да улучи и двамата. Стоун се огледа — дали нямаше и други, освен този? Не, само отблясъците на слънцето върху паметниците, само сенките на старите гробища.

— Лягай! — заповяда Дунаев, освободи затвора на пистолета и се прицели.

После — нов изстрел. Стоун се просна върху стареца, опитвайки се да го отмести от траекторията, но този път се стреляше отляво. Имаше и друг. И той бе стрелял по първия.

За момент, който им се стори безкраен, Стоун и Дунаев останаха абсолютно неподвижни. Нито звук. Стрелбата беше спряла. Това, което беше започнало така неочаквано, бе приключило също така внезапно. Дунаев свали пистолета си, шокът от преживяното се четеше по лицето му.

Стоун вдигна поглед, омаломощен от напрежението. Дунаев също се огледа разтреперан.

— Какво стана? — попита шепнешком старият чекист.

— Нямам представа — призна си Стоун. — Живи сме. Това е всичко, което зная.

 

 

Двамата се приближиха до сгърченото тяло на убития. Все по-ясно се долавяше далечна суматоха, приближаващи се гласове на хора, несъмнено разтревожени от стрелбата.

— Но какво правите? — извика Стоун.

Дунаев се бе навел и със сръчността на дългогодишен шпионин бе пъхнал палец в окървавената и изкривена от предсмъртната агония уста на убития. С бързо движение той разтвори устата й надникна вътре.

— Истина е — изпъшка той. Прокара ръце по тялото на човека, като в умопомрачение задърпа дрехите му и най-сетне успя да види голата кожа под мишницата. Явно търсеше нещо, но не го намери.

— Да се махаме оттук — каза Стоун и отвърна поглед от кървавата каша, в която се бе превърнало лицето на човека, който бе искал да ги убие. Повдигаше му се: Веднага се бе събудил споменът за кошмара в Кеймбридж. — Кое е истина? Хайде да вървим, не можем да си позволим да ни намесят в това.

Дунаев се изправи и последва Стоун надолу по хълма, към алеята, която извеждаше от гробищата.

— Кой го застреля? — попита Стоун. — Къде се дяна другият?

Дунаев се беше запъхтял и, изглежда, не го чуваше. Накрая каза разсеяно:

— Пломбите са руски, навсякъде бих ги познал. Но не е от КГБ, нито пък от ГРУ.

— Как познахте, по дяволите?

— Има два начина. — Лицето на Дунаев се сгърчи в гримаса. — Първо, пломбите несравнимо превъзхождат всичко, работено от касапите в Лубянка, които се наричат зъболекари. Руски са, но са от извънредно скъпите. Винаги съм смятал, че са привилегия само за членовете на Политбюро.

— Това едва ли…

— Не, това не е кой знае какво доказателство. Но има и нещо много по-солидно. Всеки таен оперативен работник на КГБ и ГРУ има защити под горния пласт на кожата една-две миниатюрни металически ампули с отрова, обикновено цианид. Обичайна процедура в КГБ, за да са сигурни, че заловеният агент ще избегне разпитите — чрез собствената си смърт. Могат да бъдат разположени на три места по тялото, но по този нямаше нищо. Човекът, който се опита да ви убие, а аз мисля, че се целеха във вас, беше съветски гражданин, непринадлежащ към никоя от известните разузнавателни служби.

Стигнаха до изхода от гробищата и Стоун се обърна към стария шпионин. Гласът му беше като стомана.

— По дяволите, това не ме изненадва. Дори и не може да се сравнява със случилото се преди няколко минути. Искам да зная кой застреля този човек? И вие го видяхте, както и аз. Но не обелихте и дума за това. Някой спаси живота ми… Живота ни. Кой?

 

 

Не след дълго бяха в апартамента на Дунаев. Беше неприветлив и гол, оскъдно обзаведен с очукани мебели. Личеше си, че холът е подреждан от самотен мъж без особено уважение към дизайна. Стените бяха боядисани в мътножълто руски книги деляха място по полиците с най-различни предмети, събирани през цял един изпълнен с превратности живот.

Руснакът си бе налял чаша „Смирнов“, виждаше се, че все още е потресен. Продължи да приказва за случилото се дълго и несвързано — безсмислен брътвеж, който явно му бе необходим, за да се успокои.

После започна да говори по-спокойно:

— Подробностите не са ми известни. Зная, че съществува мрежа, която се ръководи от Москва. Говори се, че по някаква причина хората от тази мрежа охраняват определени емигранти. Може би нашият човек е бил един от тях.

Стоун замълча, за да размисли над казаното. Мрежа от бивши чекисти? Изведнъж почувствува безпокойство от сдружаването си с бившия чекист. Имаше една поговорка: ако спиш с кучета, ще хванеш бълхи. Надяваше се, че ще се очисти от бълхите. Този човек знаеше много и трябваше да го използува. Беше дал на Дунаев доста елементи от мозайката, сега се надяваше на паметта му.

Дунаев нервно се пресегна за кутията „Голоаз“ и запали цигара. Пое дълбоко дима и заговори, докато го изпускаше:

— Преди няколко дни един стар човек на име Аркадий Степанов е бил убит в Новосибирск, в Съветския съюз — бил е блъснат от кола. Той също е бивш служител на НКВД. Приятелите ми казват, че Степанов е отивал на разговор с кореспондент на манчестърския „Гардиан“ за една, както се оказва, доброжелателна статия на тема колко е променен животът в Русия.

Стоун кимна.

— Той също е бил един от доверените помощници на Берия, прав ли съм?

— Да — каза Дунаев. — Зная, че Степанов беше замесен в подготвяния от Берия преврат. Беше затънал до уши в тази мръсотия.

— По какъв начин?

— Беше едно от момчетата за всичко на Берия. Принудил личния му лекар да напише рапорт, че Берия е получил сърдечна криза. Предполагам, че Берия е имал намерение да отсъствува, за да може да командува силите си. Вероятно е искал причината за отсъствието му да бъде правдоподобна, така че колегите му да не стават по-подозрителни, отколкото вече са били.

— По дяволите, Степанов е вече мъртъв.

— Да де — разсмя се Дунаев и златните му зъби блеснаха. — Забравете и за добрия доктор. Екзекутираха го още щом разбраха, че е сътрудничил на Берия. Нещастник.

— Степанов сигурно е знаел нещо за самоличността на М-3 — рече Стоун. Присви очи, замислен за нещо. — Но защо е трябвало да го елиминират тъкмо сега заради този опит за преврат отпреди десетилетия? И тогава си спомни за доклада на Таралежа, от който започна всичко, доклада от източник на ЦРУ в Москва, в който се намекваше, че в Кремъл ще има размирици.

— Мислите ли — продължи Стоун, — че така нареченото Завещание на Ленин по някакъв начин разкрива самоличността на Къртицата?

— Да. Да. Винаги съм си го мислил. Да.

Стоун кимна.

— Моментът, който е избран… — почна той, — тези неща не може да са случайни.

— Моментът ли? — попита Дунаев.

„Ще се случи всеки момент“ — проблесна в съзнанието на Стоун.

Това бяха първите признаци на един огромен, ужасяващ катаклизъм. Миналото се повтаряше.

— Да. Някои хора поемат твърде голям риск да бъдат разобличени. Нещо ги кара да бързат. — Стоун обиколи с поглед стаята. — Започва маневрирането на М-3 към властта. Заплахата е непосредствена. — Внезапна вледеняваща догадка го прониза като мълния и той добави: — Има краен срок.

— Вие ще кажете, господин Стоун. Вие сте експерт по Съветския съюз. Аз бях само обикновен служител.

— Срещата на високо равнище — рече Стоун и остана на стола си, замръзнал от ужас като мушица в кехлибар.