Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Moscow Club, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване, корекция и форматиране
VeGan (2020)

Издание:

Автор: Джоузеф Файндър

Заглавие: Московският клуб

Преводач: Боряна Василева; Йорданка Пенкова

Година на превод: 1994

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо (не е указано)

Издател: ИК Горекс Прес. Интерпринт

Град на издателя: София

Година на издаване: 1994

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска (не е указано)

Редактор: Иван Димитров; фирма "Качин"

Художник: Камен Стоянов

ISBN: 954-616-002-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/12086

История

  1. — Добавяне

15

Бостън

Болката експлодира в милиони дребни парченца, милиони иглички, милиони искри. Стоун прокара спиртния тампон по дълбокия срез на дясната си буза и изгаси лампата на аптечката. Ярката светлина дразнеше очите му. Беше ранен по-лошо, отколкото мислеше. Лицето и ръцете му бяха нарязани на десетки места, отзад на тила също имаше болезнена подутина.

И все пак щеше да се оправи. Дори вече болката започваше да утихва. Отправи се бавно към стаята, строполи се на леглото и заразглежда плика на писмото, което му бе изпратил Сол Ансбах.

Пликът. Беше пъхнат под вратата на дома му и го очакваше, когато се прибра. Глас от оня свят.

Преди няколко минути, все още кървящ и задъхан, той телефонира на нюйоркската полиция и съобщи за убийството на Сол. След това затвори веднага, още преди да успеят да засекат обаждането. Нямаше смисъл да се забърква на този етап.

Сол, старият му приятел. Убит. Стоун прехапа устни.

Човекът, който бе предпочел мрачния свят на разузнаването пред безопасния, изискан, спокоен и подреден свят на фирменото право.

Който и да беше убил Сол навярно… навярно не бе искал той да се рови… Какво му беше казал по телефона? „Това е страшно сериозно нещо, Чарли“. И още: „Не вярвам на телефоните“. От кого се страхуваше? Изглеждаше съвсем безсмислено ЦРУ да убива собствените си хора, особено толкова важни като него. Или?

„Още колко ли време ще мине, преди да бъда въвлечен? — зачуди се Стоун. — Докога ли ще е безопасно за мен тук?“

Пъхна пръста си под капачето на плика и го отвори. Оттам измъкна една лъскава черно-бяла снимка, 8х10.

Двама души, мъж и жена със сериозни лица, седяха и разговаряха на една пейка. Хората край тях бързаха, бутаха се. Руснаци, Стоун ги позна по шапките, по обувките, по дрехите. Жената също беше рускиня. Хубава жена с фини черти. Лъскавата й черна коса бе прибрана в хлабав кок. Разпозна веднага човека, увлечен в разговора с нея. Все едно че беше сниман той. Това бе Алфред Стоун на среща с тази рускиня.

Дали не беше Соня Кунецка?

Чарли обърна снимката и на гърба й видя печата:

Собственост на Федералното бюро за разследване
Централно досие 002–324

В плика имаше още нещо, някаква малка бележка, написана на бланка на „Шефилд енд Симпсън“. Забързаният, нечетлив почерк на Сол — явно е била драсната много набързо. Тук-таме думи и фрази бяха подчертани, някои дори по два пъти.

Чарли,

Тъй като още не си се появил, ти изпращам това по куриер. Надявам се, за бога, да го получиш.

Приложената снимка = СК. От ФБР.

Бил Армитидж от Държавния департамент и още неколцина приятели, на които имам доверие, казват, че операцията М-3 била опит на ЦРУ за дълбоко проникване в СССР през 53. Мислят, че е измяна.

М-3 още действува.

Секретарката на Ленин, Ана Зиновиева, живее в Ийст Нек, Ню Джърси.

Дълбоко прикритие = Айрин Потър. 784 Уейнрайт Роуд.

Пази снимката — информацията е сила. Може да ти послужи за разменна монета.

Внимавай, приятелю.

Сол

Стоун разбра посланието, въпреки тъпото пулсиращо главоболие. Снимката, която държеше в ръцете си, бе същата, която ФБР бе направило в Москва и бе използувало като доказателство срещу Алфред Стоун. Сол я бе получил от приятели във ФБР. Не от ЦРУ.

Възрастната жена, някогашната секретарка на Ленин, живееше под дълбоко прикритие — Айрин Потър, което й бе осигурено от правителството на САЩ. Това означаваше, че навремето са я използували за разузнавателни цели. В противен случай това прикритие нямаше да й е необходимо.

Но най-страшна беше информацията, която Сол бе получил от „приятелите си“: провалена операция през 1953, измяна, свързана с американски агент, при това неизвестен за отговорни служители от американското разузнаване. Агент, който все още действува в Москва и който, следователно, е прекалено много високопоставен.

Дали това не е заговорът, за който намеква Таралежа в своето сведение?

1953. Годината е изключително важна. Годината, в която умира Йосиф Сталин, време на неразбории в Кремъл.

Дали Алфред Стоун не е бил затворен, за да прикрие опита да се вгради американски агент дълбоко в съветското правителство?

И дали четири десетилетия по-късно Сол Ансбах не беше убит, за да се съхрани същата тайна?

Защо?

Убиват своите.

Аз също съм свой.

Мислите му се редяха една след друга, една от друга по-страшни. Кой още знае за това Лениново завещание, съвсем необяснимо как свързано с тази провалена операция?

„Аз“ — помисли си Стоун.

„Аз и баща ми.“

Беше просто невероятно.

„Тук вече не съм в безопасност. Трябва да видя дали нещо не застрашава баща ми.“

 

 

— Какво се е случило с теб, Чарли?

Алфред Стоун бе седнал в леглото и изглеждаше значително по-добре. Бяха изключили монитора за сърдечната дейност. Беше рано на следващата сутрин и Стоун, който не се бе обаждал в „Парнас“, се бе постарал сам да превърже раните по лицето и ръцете си.

— Нелепа случайност.

— Да не си ходил да се катериш вчера?

— Точно така.

— В Ню Хампшир ли?

— Да.

Едрата медицинска сестра, англичанката, влезе в стаята, без да обръща внимание на разговора им.

— Само да ви премеря пулса — каза тя. — Добро утро, мистър Стоун.

— Радвам се да ви видя — излъга Чарли.

След минута тя свърши и излезе, без да каже нито дума.

— Знаеш ли, че Рок Хъдзън бил хомосексуалист? — попита Стоун-старши. Тикът на лявото око отново се беше появил. Примигваше непрекъснато. Беше нервен.

— Да, разбира се. Откъде научи тази потресаваща стара новина?

За какво ли всъщност си мислеше? Дали знаеше какво се е случило? Дали бе разбрал какво се е случило със Сол Ансбах?

— От списание „Пийпъл“. Изобщо нямах представа. — И се усмихна уморено. Стоун вече бе напълно сигурен, че баща му е развълнуван. — Във всеки случай мисля, че утре ще ме пуснат да се прибера.

— Дали ще си укрепнал достатъчно?

— Май така мислят. Все още се чувствувам слаб, но съм по-добре. А ти при катеренето ли падна? Ама наистина?

— Наистина — отвърна Чарли, но беше сигурен, че не е успял да заблуди баща си:

— Имаш ли нещо против утре да прекараш нощта кри мен? В случай че имам нужда от нещо?

Каза го съвсем непринудено, прекалено непринудено. Какво ли всъщност знаеше?

— С удоволствие.

За миг Стоун се замисли. Спомни си заоблените ръбове на стария хладилник, който още си стоеше в кухнята на бащината му къща. Споменът бе съвсем далечен, неясен.

 

 

Аз съм малко момче. Май съм на четири годинки. Или на пет? Просто дете. Играя си в кухнята, катеря се навсякъде. Катеря се по едни прашни тръби в ъгъла на кухнята. Мама вече не чисти къщата както по-рано. Само седи пред пишещата машина и пише писма. По-късно, когато стана по-голям, тя ще ми обясни, че това са били писма до конгресмени, обществени организации, редактори на вестници, в които се защитавала бащината ми невинност.

Както си играя на тръбите, се хващам за една тръба за топла вода и я обгръщам с ръце. Толкова невероятно гореща е, че изплаквам. Изгарям си лошо ръката. Мама притичва уплашена, стресната, затъкнала е някакъв молив с гумичка зад ухото си. Взима ме, разплакана и ядосана едновременно. Изважда чантата аптечка и превързва изгорялото.

Татко се прибира вкъщи, вижда превръзката и избухва като вулкан.

Аз хуквам да бягам изплашен, скривам се под стълбите и слушам тяхната разправия. Татко е извън себе си от гняв, притиснал е мама до хладилника и вика:

„Що за майка си ти? Ти си единствената майка, която има! Ти си единствената майка, която има!“

А мама, която по-добре от мене знае защо е побеснял от гняв, казва през сълзи:

„Аз не съм те карала да ходиш в затвора! Аз не съм виновна, че ще попаднеш в затвора. Сърди се на него, не на мен.“

Сърди се на него.

Той изобщо не се разсърди на Уинтроп Леман.

А защо?

Алфред Стоун си бършеше очилата с единия край на чаршафа. Очите му бяха бляскави и проницателни. Сякаш успяваше да проникне в главата на сина си и да разчете мислите му.

— Благодаря ти, Чарли — каза разсеяно той. — А, колко ли стана часът? Време е за моето шоу.

— Твоето шоу ли?

— По телевизията — обяви Алфред Стоун. Натисна едно копче на дистанционното до леглото си, като същевременно по лицето му се изписа удоволствие, че държи в ръце такава играчка.

— Започнах да гледам сапунени опери. Боже, опази!

 

 

Върху гранита на външната стена на Бостънската обществена библиотека откъм Конли скуеър е изсечен огромен надпис: „ОБЩНОСТТА ИЗИСКВА ОБРАЗОВАНИЕ НА ХОРАТА КАТО СТРАЖ НА РЕДА И СВОБОДАТА“.

„Сол Ансбах бе страхотно образован“ — помисли си Стоун на влизане в читалнята за периодични издания. Намери една купчина броеве „Бостън Глоуб“ от два месеца насам. Започна да ги преглежда един след друг, като обръщаше особено внимание на съобщенията за починалите.

В един фотьойл близо до него се разположи някакъв скитник и оттам се разнесе ужасна воня. Стоун започна още по-бързо да прелиства изпомачканите вестници.

В „Парнас“ сигурно вече се знае за смъртта на Сол. Кой знае какъв е хаос. А след като бяха видели Стоун, явно за него там не беше безопасно. Независимо кой стои зад убийството на Сол, той непременно ще наблюдава и него.

Това означаваше, че може да се стигне и дотам да не може да се движи свободно, със собствения си паспорт. Щеше да му трябва друг и му се струваше по-безопасно да си го набави извън Ню Йорк.

След половин час намери онова, което търсеше — съобщение за смъртта на тридесет и две годишен мъж от Мелроуз, градче северно от Бостън. Всяко подобно съобщение за човек между тридесет и четиридесет щеше да свърши работа. Тридесет и две беше просто идеално. Мъжът се казваше Робърт Гил, държавен чиновник, загинал преди шест дни при автомобилна катастрофа. Стоун с облекчение отбеляза, че не е шофирал пиян. Това щеше да усложни нещата.

Адресът и телефонния номер на Робърт Гил намери в изпокъсания телефонен указател за северните покрайнини, който откри в библиотеката. За щастие в Мелроуз имаше само един Робърт Гил.

Следващите няколко часа Стоун спираше от една служба в друга. Следваше процедурата, която веднъж му бе обяснил неговия приятел Питър Сойър — елегантен и скъпоплатен частен детектив.

С информацията, публикувана във вестника по повод смъртта на Гил — рождената му дата, имената на родителите му и така нататък — само за три долара Стоун успя да се сдобие с препис от акта за раждане от общинското статистическо бюро на щата Масачузетс. Страхотно лесно. После изчака една безкрайна опашка пред Бюрото за регистрация на МПС за копие от шофьорската книжка на Робърт Гил, като каза, че я е загубил и след час и половина се сдоби с шофьорска книжка със собствената си снимка.

Елементарно.

След което се отправи към кеймбриджката поща на Сентръл Скуеър и попълни две молби за отпускане на пощенски кутии — една на негово име и една на името на Робърт Гил.

— След шест до осем седмици — съобщи пощенският служител. Беше набит мъж с посребрена коса. Бе отместил поглед от формулярите и оглеждаше кутиите. После погледът му се спря на кламерите, защипани в горните краища на двата листа. Огледа се да види дали някой няма да забележи как прибира двете двадесет доларови банкноти, които Стоун бе закачил. Струва ми се, че наскоро освободиха три-четири кутии — покашля се той. — Чакайте да проверя.

След това Стоун отиде в едно фото в центъра на Бостън в Гавърнмънт Сентър и си направи две цветни паспортни снимки. Заедно с шофьорската книжка и акта за раждане, ги занесе в паспортния отдел на федералната служба „Джон Ф. Кенеди“, която се намираше на отсрещния тротоар. Там подаде молба за нов паспорт. „Стария го загубих, като се местехме наскоро. Нали знаете как стават тези работи. А възможно ли е да се ускорят нещата?“ — попита той и обясни, че възнамерява да пътува в чужбина след около седмица.

Отговориха му, че може. Паспортът му щял да бъде готов до седмица.

Стоун се надяваше, че няма да му се наложи да го използува.

Щом се настани в самолета от Бостън до международното летище в Нюарк, Стоун осъзна, че е предприел неща, които цялостно са променили живота му. Беше се заел с издирването на старата жена, която евентуално да разкрие пред него отдавнашната тайна, онази тайна, която бе предизвикала присъдата на Алфред Стоун, убийството на Сол Ансбах, а вероятно и още нещо. Разбра, че каквито и елементи от ЦРУ да стоят зад тази работа, те никога няма да го изпуснат от погледа си.

Информацията е сила, му беше казал Сол.

Да, но като служител на „Парнас“ той вече притежаваше някаква сила — запаметената информация за някои от най-строго секретните операции на ЦРУ в Съветския съюз. Дали тази власт беше достатъчна? Отговорът беше безмилостно, но твърдо „не“.

От всичките тайни, които знаеше, нямаше нито една, с която да може да заплаши ЦРУ. Не можеше да ги заплаши, че ще разкрие каквото и да било — там просто щяха да вдигнат рамене. Не знаеше нищо за източниците на тази информация — грижливо ги бяха крили дори от най-високопоставените служители в „Парнас“.

„Съвсем съм сам“ — помисли Стоун, закопча предпазния колан и се загледа в пистата.

 

 

Щом кацнаха в Ню Джърси, той веднага позвъни във фондация „Парнас“. Обади се Шери.

— Чарли! — изненада се тя, като чу гласа му. — Къде си?

Стоун не й отговори, а вместо това попита:

— Сол дойде ли вече, Шери?

Тя се поколеба за момент, после, потискайки хлипането си, му отговори:

— Чарли, Сол е мъртъв.

— Мъртъв?

— Снощи е загинал, Чарли — успя да каже тя, забравила английския си акцент. — Злополука. От Лангли изпращат заместник, но всички тук сме покрусени. Не мога… не мога… да повярвам.

— Сигурна ли си, че е било злополука, Шери?

— Как да разбирам думите ти? Така беше съобщено. Искам да кажа…

Така беше съобщено. Прикриването беше започнало. Стоун рязко затвори телефона, пусна още една монета и набра номера на Лени Уекслър. На Стоун му бе известно, че телефоните на Фондацията са чисти, но беше рисковано да се говори от обикновен телефон без преобразувател. И въпреки това в момента нямаше друг избор.

Слушалката вдигна Лени. Гласът му звучеше безкрайно далечен.

— Къде си, Чарли! — попита той. — Чу ли новината?

Видях, Лени. Сол беше застрелян.

— Не, не е бил — отвърна предпазливо Лени. — Загинал е при автомобилна катастрофа. Чарли, знам, че си развълнуван…

— По дяволите, Лени. Що за глупост е това? С кого си всъщност ти? Къде, по дяволите, отиде цялата ти лоялност?

Лени заговори бързо, тихо:

— Чарли, за бога, стой колкото се може по-далече оттук. Ти си следващият. Стой далече оттук, от мен, от…

И линията се разпадна. Прекъснаха.

В устата си Стоун усети металния вкус на страха.