Сюзън Елизабет Филипс
В името на любовта (8)

7

На сутринта Джорджи оправи грижливо леглото, в което бе спала сама, и слезе долу. В кухнята завари млада жена, застанала в ъгъла, с гръб към вратата. Пред нея имаше гевгир, пълен с ягоди. Боядисаната й черна коса от едната страна беше късо подстригана до брадичката, а от другата — на етажи. На тила й се виждаше татуировка от три малки японски йероглифа, която се губеше надолу в сивата тениска. Голямата дупка отстрани на джинсите бе забодена с безопасна игла. Непознатата приличаше на пънк рокаджийка от деветдесетте години на миналия век и Джорджи нямаше представа какво търси в кухнята на Брам.

— Ъ… добро утро. — Момичето не отвърна на поздрава й. Джорджи не беше свикнала на подобно грубо отношение, обикновено хората се разтапяха от любезности пред нея, и опита отново: — Аз съм Джорджи.

— Сякаш не го зная — промърмори троснато момичето, без да се обърне. — Правя специалната протеинова напитка на Брам. Ако искаш нещо, ще трябва сама да си го приготвиш. — Моторът на блендера забръмча.

Джорджи изчака, докато машинката спре.

— А ти си…

— Икономката на Брам. Чаз.

— Съкратено от…

— Чаз.

Джорджи разбра посланието. Чаз я мразеше и не желаеше да разговаря. Типично в стила на Брам да има икономка, която прилича на излязла от филм на Тим Бъртън. Джорджи започна да отваря вратичките на бюфета, търсейки чаша. Намери една и я отнесе до кафеварката.

Чаз се извърна към нея.

— Това е специалният сорт кафе на Брам. Само за него — уточни тя. Имаше гъсти черни вежди, една от които с пиърсинг, и дребни, остри черти на лицето, с враждебно изражение. — Обикновеният сорт кафе е в онзи шкаф.

— Сигурна съм, че той няма да има нищо против, ако изпия чаша от неговото специално кафе. — Джорджи измъкна каничката от кафеварката.

— Приготвила съм само за един човек.

— Може би занапред ще е по-добре да приготвяш кафе за двама. — И без да обръща внимание на отровните погледи на икономката, Джорджи взе една ябълка от мексиканската керамична купа и отнесе всичко на верандата.

Изпи половината чаша — кафето беше превъзходно — и чак тогава провери есемесите си. Ланс отново й бе писал, този път от Тайланд: „Джорджи, това е лудост. Обади ми се веднага“.

Тя изтри есемеса, след което се обади на пиара и адвоката си. Смътните й обяснения за случилото се през уикенда ги вбеси, ала тя нямаше намерение да казва на никого истината, дори на хората, на които се предполагаше, че трябва да се доверява. Използва същия сценарий, който бе сервирала вчера на секретаря си, за да го помоли да започне да опакова личните й вещи.

— Не мога да повярвам, че точно вие не сте се досетили, че двамата с Брам се срещаме. Разбира се, ние се постарахме да опазим връзката си в тайна, но вие обикновено винаги сте успявали да ме разгадаете.

Най-после събра смелост да се обади на Саша. Започна да я разпитва за пожара в офиса й, но приятелката й тутакси я прекъсна.

— Вече всичко е под контрол. А сега ми обясни какво става наистина и не ми пробутвай онези смехотворни небивалици, които си сервирала на Ейприл — че двамата с господин Секси сте изпаднали в умиление и носталгия, докато сте гледали повторението на някаква серия от „Скип и Скутър“.

— Това е моята версия и всички ще се придържаме към нея, става ли?

— Но…

— Моля те.

Саша най-после се предаде.

— Добре, засега млъквам, но когато дойда следващия път в Ел Ей, двете с теб ще си поговорим надълго и нашироко. За съжаление, се налага да остана още за известно време в Чикаго.

Джорджи винаги очакваше с нетърпение посещенията на Саша, но сега се зарадва, че инквизиторският разпит се отлага.

Не си даде труд да се обади на агентката си. Баща й щеше да се оправи с Лора. Опитите й да заслужи любовта му бяха все едно да пълни кофа без дъно. Колкото и да се стараеше, никога нямаше да постигне целта. Един ден трябваше да престане да се опитва. Колкото до това, да му каже истината… Не и сега. Никога.

Брам се появи на верандата, довършвайки остатъците от нещо розово, гъсто и пенесто. Докато оглеждаше как тениската прилепва към непознатите за нея мускулести гърди, Джорджи реши, че някогашният му хероинов шик й харесва повече. Или поне го разбираше. Наблюдаваше завистливо как последното късче ягода изчезва в устата му. И на нея й се искаше да се наслади на пенлив розов шейк на закуска. Но пък тя често искаше неща, които не можеше да има. Щастлив брак, деца, нормални отношения с баща си и кариера, която с годините ще става все по-успешна. Засега щеше да се задоволи с нещо по-скромно — добре обмислен план, който да накара публиката да повярва, че е влюбена.

— Почивката свърши, Скип — заяви Джорджи и се надигна от стола. — Както и уикендът. Репортерите искат отговори. Необходимо е да съставим план поне за следващите няколко дни. Първото нещо, което трябва да направим…

— Не разстройвай Чаз — прекъсна я рязко Брам, облизвайки розовото пенесто балонче от ъгъла на устата си.

— Аз ли я разстройвам? Това момиче е ходеща, говореща машина за грубости.

— Освен това е най-добрата икономка, която съм имал.

— Тя ми прилича на осемнайсетгодишна. Кой наема толкова младо момиче за икономка?

— Тя е на двайсет и аз я наемам. Не се занимавай с нея.

— Ще бъде малко трудно, ако живея тук.

— Хайде да се изясним. Ако се наложи да избирам между теб и Чаз, без да се замисля, ще избера нея. — Брам и празната чаша изчезнаха в къщата.

Очевидно двамата с икономката спяха заедно. Това би обяснило враждебността на Чаз. Тя не приличаше на обичайните му секси куклички, но какво ли знаеше Джорджи за сегашните му предпочитания? Не знаеше нищо и не желаеше да узнава.

 

 

Арън Уигинс, личният й секретар, пристигна след половин час. Джорджи задържа входната врата, за да може да се промуши с най-големия й куфар и няколко тоалета на закачалки.

— Отвън прилича на военна зона — обяви той с въодушевлението на двайсет и шест годишно момче, все още обсебено от видео игрите. — Папараци, телевизионни репортери от новинарски канали. Зърнах и онова пиленце от „И! Нюз“.

— Прекрасно — промърмори Джорджи мрачно.

Арън беше новият й личен секретар, след като предишният дезертира в лагера на Ланс и Джейд. Беше почти толкова широк, колкото и висок — навярно около сто и трийсет килограма и едва метър и седемдесет и пет висок. Твърдата му, остра кестенява коса стърчеше като четка около кръглото розовобузесто лице. Имаше малка пухкава уста, а върху дългия му нос бяха кацнали старомодни очила с рогови рамки.

— Утре ще опаковам и останалите ти дрехи — обеща той. — Къде да занеса тези?

— На горния етаж. Дрешникът на Брам е пълен, затова приспособявам стаята до спалнята за гардеробна.

Когато се качиха на горния етаж, Арън вече се задъхваше, а дръжката на голямата му кожена чанта се бе изхлузила до лакътя. Жалко, че той не полагаше достатъчно грижи за себе си и пренебрегваше деликатните й намеци за физическата му форма. Докато минаваха покрай спалнята на Брам, Арън надникна и се спря.

— Супер.

Имаше предвид акустичната стерео уредба, а не обзавеждането.

— Имаш ли нещо против, след като оставя багажа, да огледам по-отблизо? — помоли той.

Тъй като знаеше увлечението му по всички новости в техниката, Джорджи не можа да му откаже. Той отнесе дрехите и куфара в съседната стая и се върна, за да се полюбува на електрониката.

— Впечатляващо.

— Ще купонясваме ли, бейби? — разнесе се меден глас от прага.

Арън ахна смутено.

— Аз съм Арън. Личният секретар на Джорджи.

Брам повдигна удивено идеалните си вежди към Джорджи. Личните секретари обикновено бяха млади хубавици или елегантно изтупани гейове. Арън не се вместваше нито в една от двете категории. Джорджи не искаше да го назначава, въпреки настойчивите препоръки на баща й. Но по време на интервюто противопожарната аларма в къщата й се задейства и Арън толкова бързо и ловко се справи с проблема, че тя реши да му даде шанс. Той се оказа умен, приветлив, акуратен, надежден и без да капризничи, изпълняваше всичките й поръчения. Освен това беше непретенциозен, с ниско самочувствие и никога не я молеше за услуги от рода на пропуски за модни клубове или скъпи ресторанти, нещо, което предишният й секретар смяташе за даденост.

Мнозина млади мъже като Арън бяха дошли в Ел Ей от малките си родни градчета в Средния запад с надеждата да правят специалните ефекти в холивудските продукции, но много скоро разбираха, че тези длъжности са вече заети. Сега Арън работеше като личен секретар на Джорджи и поддържаше уебсайта й. В свободното си време играеше на видео игри и поглъщаше огромни количества вредни храни, като чипсове, снаксове, ядки и мазни сандвичи.

Арън се ръкува с Брам, след което посочи към акустичната уредба, която се намираше в дървен шкаф с привидно груби врати, като че ли задигнат от хасиенда на испански мисионери.

— Четох за този модел. Откога го имаш?

— Взех го миналата година. Искаш ли да ти го демонстрирам?

Докато Арън се възхищаваше на електрониката, Джорджи разучи празната стая зад ъгъла на коридора, където бе решила да устрои своя кабинет. Накрая Арън се присъедини към нея и двамата обсъдиха кои мебели да се докарат от склада. Освен това решиха да се откажат от скромния й дом под наем и нахвърлиха писмо до феновете й в уебсайта й. Джорджи помоли секретаря си да отмени всичките й срещи и интервюта, планирани, преди да си вземе шестмесечния отпуск.

Тя възнамеряваше да пътува из Европа — да избягва големите градове и да обикаля провинцията. Представяше си как ще се разхожда из малките градчета, ще броди по древните пътища и може би, само може би, ще преоткрие себе си. Ала това пътуване към себеоткриването беше свърнало по много по-опасна и коварна пътека.

— Най-после разбрах защо си взе шестмесечна почивка — призна Арън. — Планът ти е добър. Сега, след като нямаш снимки, ще можеш да се насладиш на продължителен меден месец.

Няма що, очертаваше се чудесен меден месец!

През първия й сватбен месец двамата с Ланс бяха отседнали в уединена вила в Тоскана, с прекрасен изглед към маслинова горичка. След няколко дни Ланс се отегчи, но Джорджи обикна мястото.

През цялата сутрин почти не бе мислила за бившия си мъж, което бе истински рекорд.

Арън се готвеше да си тръгва, когато Чаз се появи в коридора. Джорджи ги запозна.

— Това е Арън Уигинс, моят личен секретар. Арън, Чаз е икономката на Брам.

Чаз огледа Арън с плътно очертаните си с черен молив очи — от твърдата остра коса, щръкналия корем, опъващ копчетата на карираната риза, които сякаш всеки миг щяха да изхвръкнат, до черните маратонки с дебела гумена подметка — и изви презрително устни.

— Стой по-далеч от хладилника, става ли? За теб е забранена територия.

Арън се изчерви като домат, а Джорджи едва се сдържа да не зашлеви нахалницата.

Ако се наложи да избирам между теб и Чаз, без да се замисля, ще избера нея.

— Докато Арън работи за мен — заяви Джорджи твърдо, — цялата къща е свободна територия за него. Надявам се, че ще му помогнеш да се почувства удобно.

— Желая ти късмет в това начинание — процеди Чаз, врътна се с навирен нос и се отдалечи, размахвайки лейката.

— Какво й става? — изуми се Арън.

— Не може да свикне с факта, че Брам се е оженил. Не й обръщай внимание.

Добър съвет, но Джорджи не можеше да си представи как добродушният, добре възпитан Арън ще успее да се справи с двайсетгодишната икономка със змийски език.

След като Арън си тръгна, Джорджи излезе навън, за да потърси Брам. Трябваше да начертаят план, а той достатъчно дълго го бе отлагал. Чу бълбукането на вода и пое по посока на звука. Скоро се озова до малък басейн с неправилна форма, скътан зад висока зелена трева и разлистен вечнозелен дъб. Пенестите води на водопад, висок близо метър и половина, разбиващи се върху блестящи черни камъни в единия край на басейна, допълнително създаваха усещане за уединение.

Тя продължи по пътеката и го откри заключен в кабинета. Отново говореше по телефона и когато тя натисна неколкократно дръжката на вратата, той се обърна с гръб към нея. Джорджи се опита да подслушва през стъклото, но не можа да разбере нито дума. Той затвори телефона и защрака по клавиатурата. Младата жена не можеше да си представи какво можеше да пише Брам толкова трескаво на компютъра. И как изобщо е успял да се измъкне от леглото преди четири следобед?

— Пусни ме да вляза.

— Не мога! — извика той, продължавайки да пише. — Прекалено съм зает да измисля как по-добре да похарча парите ти.

Но тя не се хвана на въдицата. Вместо това затананика песента на Джон Мейър „Твоето тяло е като Страната на чудесата“ и забарабани по стъклените панели в такт с мелодията. Той не можа да издържи дълго и най-сетне неохотно отиде да отключи вратата.

— Казвай по-бързо какво те тормози и изчезвай. Проститутките, които съм поръчал, ще пристигнат всеки момент.

— Радвам се да го чуя. — Тя влезе вътре и кимна към компютъра. — Докато точиш лиги пред снимките на голи мажоретки, аз работя над нашето ефектно повторно явяване пред публиката. Може би не е зле да си водиш бележки. — Отпусна се на хлътналия кафяв диван под Марлон Брандо и кръстоса крака. — Нали имаш уебсайт? Написах писмо от името на двама ни, за да бъде постната до феновете ни. — За миг изгуби нишката на мисълта си, когато Брам опря лакти върху бюрото. Скип имаше бюро, а не Брам. Скип беше добре образован, целеустремен, с твърди морални принципи.

Джорджи тръсна глава и побърза да се окопити.

— Арън запази маса за двама ни за утре вечер в „Господин Чоу“. Ще бъде истински цирк, но това е най-бързият начин да…

— Писмо до феновете и вечеря в „Господин Чоу“? Колко оригинално. И какво още следва?

— Обяд в сряда в „Шато Мармон“, след това вечеря в „Ил Соле“. След две седмици ще има голям благотворителен концерт, чиито приходи ще бъдат за страдащите от алцхаймер, последван от благотворителен бал. Ще хапнем, ще се усмихваме, ще позираме.

— Никакви балове. За нищо на света.

— Съжалявам да го чуя. Вече говори ли с лекаря си?

Усмивката му се изви като змийска опашка над блестящите бели зъби.

— Възнамерявам да си прекарам страхотно с тези петдесет хиляди долара, които ми плащаш всеки месец, за да понасям компанията ти.

Наистина този човек нямаше срам, помисли си Джорджи, докато го наблюдаваше как вдигна и кръстоса крака върху ръба на бюрото.

— И това ли е всичко? — попита саркастично Брам. — Това ли е планът за ефектната ни поява пред публиката? Да се храним в скъпарски ресторанти?

— Предполагам, че можем да последваме примера ти и да се оставим да ни арестуват за шофиране в нетрезво състояние, но не смяташ ли, че ще привлече твърде много внимание?

— Много остроумно. — Той свали краката си на пода. — Ще устроим парти.

Джорджи почти се бе развеселила, но сега го изгледа подозрително.

— Какво парти?

— Голямо, пищно парти, за да отпразнуваме нашата сватба, а ти какво си помисли? След месец и половина, може би два. Достатъчен срок, за да изпратим поканите и да събудим любопитството на публиката, но не прекалено дълго, за да се изгуби интересът към великата ни любовна история. Защо ме гледаш така?

— Сам ли го измисли?

— Аз съм много творческа личност, особено когато си пийна.

— Ти ненавиждаш всякакви официални сбирки. Имаше навика да се появяваш бос на купоните след завършването на снимките на поредния сезон. — И беше толкова очарователно безпътен, че нямаше жена, която да не го пожелае.

— Обещавам, че ще бъда обут. Кажи на пиара си да намери добра агенция за организиране на светски събития. Темата е очевидна.

Джорджи настръхна.

— Как така е очевидна? За мен няма нищо очевидно.

— Защото не пиеш достатъчно, за да мислиш творчески.

— Осветли ме.

— „Скип и Скутър“, разбира се. Каква друга?

Младата жена стана от дивана.

— Темата ще бъде „Скип и Скутър“? Да не си откачил?

— Ще помолим всички да бъдат облечени като членове на семейство Скофийлд или слугите им. Висшата и нисшата прослойка.

— Шегуваш се.

— Ще поръчаме на сладкаря да украси сватбената торта с тъпите фигури на Скип и Скутър.

— Фигури?

— А цветарската фирма може да използва същите сини цветя, които се появяват върху началните кадри с имената на актьорския състав, продуцента и режисьора. Може да се раздадат и миниатюрни сладки и бонбони във формата на имението на Скофийлд. И всякакви подобни дивотии.

— Да не би съвсем да си превъртял?

— Дай на хората това, което искат, Джорджи. Това е първото правило в бизнеса. Изумен съм, че подобна важна и богата особа като теб не го знае.

Тя се втренчи смаяно в него. Той й отвърна с невинна усмивка, която никак не пасваше на лицето му на паднал ангел. И тогава всичко й се изясни.

— О, господи… Ти наистина си бил сериозен, когато говореше за продължението на „Скип и Скутър“.

Брам се ухили.

— Струва ми се, че няма да е зле да изобразим герба на фамилията Скофийлд върху менюто. Както и семейния девиз… Какъв, по дяволите, беше? „Алчност завинаги“?

— Ти наистина искаш продължение на сериала? — не се предаваше Джорджи. Отпусна се отново на дивана. — Не само парите са те накарали да се съгласиш на този брак.

— Не бих се обзаложил на това.

— Но искаш и продължението.

Креслото му зад бюрото изскърца, когато Брам се облегна назад.

— Нашето сватбено парти ще бъде много по-забавно от онзи превзет прием, който дадохте, когато се омъжи за Ланс. Не ми казвай, че наистина си излязла от църквата в карета, теглена от шест бели коня!

Каретата с конете беше идея на Ланс и в онзи момент Джорджи се чувстваше като принцеса. Ала сега нейният принц бе избягал със злата вещица, а Джорджи, по някакво нещастно стечение на обстоятелствата, се беше омъжила за големия лош вълк.

— Няма да участвам в никакво продължение на сериала — отсече тя. — Осем години се опитвам да изляза от сянката на Скутър и нямам никакво намерение да се връщам обратно.

— Ако действително си искала да излезеш от сянката на Скутър, не биваше да се снимаш във всички онези сълзливи романтични комедии.

— Няма нищо лошо в романтичните комедии.

— Но не и в глупавите и бездарни романтични комедии. Онези филми далеч не бяха „Хубава жена“ или „Джери Магуайър“, бейби.

— Ненавиждам „Хубава жена“.

— За разлика от публиката. От друга страна, публиката ненавижда „Красиви хора“ и „Лято в града“. И нищо добро не съм чул за последния ти филм, чиито снимки наскоро приключиха.

— Твоята кариера е пълен провал, не моята. — Чисто формално това беше вярно, тъй като „Лесни неща“ нямаше да излезе по екраните преди следващата зима. — Няма да ти позволя да ме повлечеш със себе си.

Телефонът върху бюрото му иззвъня. Преди да вдигне, Брам провери кой се обажда.

— Да?… Добре… — Той затвори и стана от стола, като взе чашата с питието си. — Беше Чаз. Оправи си грима. Време е да се поперчим пред пресата.

— И откога ти пука за пресата? Доколкото си спомням, някога се перчеше само пред евтини уличници.

— Откакто станах уважаван женен мъж. Ще се срещнем след петнайсет минути на входа. И не забравяй да си сложиш онова червило, което не се размазва.

— О, няма да забравя. — Джорджи стана от дивана и го подмина величествено. — Господи, и като си спомня всичките онези приказки, че държиш всички козове. Какъв удивителен пример за самозалъгване. — И като му махна безгрижно, тя се отправи към къщата.

 

 

Джорджи се преоблече в светлозелена памучна рокля с изрязана бродерия на „Марк Джейкъбс“. Освежи грима си и тъкмо прокарваше пръсти през правата си коса, когато долови апетитното ухание на прясно опечени курабийки, идващо от долния етаж. Червата й изкуркаха. Не помнеше кога за последен път бе изпитвала такъв глад. Брам я чакаше в коридора, до него стоеше Чаз, която го гледаше така, сякаш луната и звездите изгряваха по негова заповед.

Джорджи приближи до него и той я прегърна през раменете.

— Чаз, ще се погрижиш ли Джорджи да получи всичко, което й е нужно?

— Каквото пожелаеш, Джорджи. Само ми кажи — откликна Чаз с престорена дружелюбност, която можеше да заблуди Брам, но не и Джорджи.

— Благодаря. Всъщност през целия ден нищо не съм хапнала и не бих възразила, ако…

— По-късно, скъпа. Сега имаме работа за вършене. — Брам я целуна по челото и взе двата подноса с курабийки, поръсени с пудра захар. — Чаз ги изпече за нашите приятели от пресата. — Подаде единия поднос на Джорджи, а другия взе със себе си. — Ще ги раздадем и после ще им позволим да ни снимат заедно.

Репортерите обожаваха безплатните угощения. Идеята беше чудесна. Джорджи съжаляваше, че сама не се беше досетила. Той отвори вратата пред нея.

— Наех още охранители, докато поставят новите порти. Уверен съм, че нямаш нищо против да платиш своята част от сметката.

— И колко голяма е тази част?

— Цялата сметка. Напълно справедливо, след като аз осигурявам покрива над главата ти, нали?

— Ако под този покрив се предлагаше и храна…

— Не можеш ли да мислиш за нещо друго, освен за храна?

— Не и в момента. — Тя грабна една от курабийките от подноса в ръцете си и отхапа солидно парче. Беше още топло и… фантастично на вкус.

— Нямаме време за това. — Той грабна от ръката й остатъка от курабийката и го погълна. — Дяволски вкусно. С всеки изминал ден Чаз става все по-добра в готвенето.

Джорджи изгледа със съжаление как курабийката изчезна в устата му. Цяла година хората около нея се опитваха да я придумат да се храни по-добре, а сега, когато най-после имаше апетит, буквално й отнеха залъка от устата. От това още повече огладня.

— Сега няма как да оценя готварските й умения — промърмори Джорджи.

Отпред вече се виждаше краят на алеята и застаналите на стража дебеловрати охранители. Десетки папараци и неколцина представители на сериозната преса се бяха скупчили в шумна глутница насред улицата. Джорджи им се усмихна ослепително. Брам улови свободната й ръка, пръстите им се сплетоха и те понесоха напред подносите. Папараците незабавно започнаха да ги „разстрелват“ — особено отвратителен жаргон, който обаче много точно характеризираше агресивното поведение на светските репортери.

— Ако се държите прилично, момчета, ще се съгласим да ви позираме за няколко снимки — извика Брам. — Но ако някой се приближи прекалено близо до Джорджи, веднага ще се приберем вътре. Не се шегувам. Никой да не я приближава.

За миг тя се трогна от думите му, но много скоро се завърна в Страната на здравия разум, припомняйки се, че Брам само играе ролята на грижовен съпруг.

— Ние винаги се държим прилично, Брам! — извика силно една от репортерките в отчаян опит да надделее глъчката.

Брам още не бе връчил подносите на охранителите с молбата да раздадат курабийките, когато въпросите заваляха. Откога се срещат? Къде? Защо след толкова години са заедно? Каква е тази внезапна любов? Нали доскоро се ненавиждаха люто?

Въпросите летяха един след друг.

— Джорджи, да не си го връщаш на Ланс?

— Всички говорят, че си анорексичка. Вярно ли е?

Но и Джорджи, и Брам бяха обиграни професионалисти, особено когато ставаше дума за общуване с медиите. Затова отговаряха само на тези въпроси, на които искаха.

— Хората смятат, че всичко това е само рекламен трик! — провикна се Мел Дъфи.

— Заради реклама можеш да излизаш с някого — моментално го парира ловко Брам, — но не и да се ожениш. Но хората могат да си мислят каквото им е угодно.

— Джорджи, носят се слухове, че си бременна.

— Наистина ли? — Незарасналата рана я заболя с нова сила, но Джорджи си лепна клоунската усмивка и се потупа по корема. — Ало? Има ли някой там?

— Джорджи не е бременна — поясни Брам. — Когато това се случи, със сигурност ще ви уведомим.

— Ще ходите ли на сватбено пътешествие? — попита репортер с британски акцент.

Брам потри гърба на Джорджи.

— Всяко нещо с времето си.

— Решихте ли къде ще заминете?

— Мауи — рече той.

— Хаити — опроверга го Джорджи. Младоженците се спогледаха. Джорджи се повдигна на пръсти и го целуна по брадичката. — Двамата с Брам възнамеряваме да се възползваме от тази глупава суматоха, която се надигна около сватбата ни, за да привлечем вниманието към окаяната съдба на хората, живеещи в крайна бедност. — Тя не знаеше много за Хаити, освен че там болшинството живееха в пълна бедност и че Хаити е много по-близо от Тайланд и Филипините, където Ланс и Джейд се занимаваха с благотворителност.

— Както сами виждате, още не сме решили — обобщи Брам и най-неочаквано я привлече в обятията си, дарявайки я със страстната целувка, отдавна лелеяна от журналистите.

Джорджи се постара да откликне с нужните движения и ентусиазъм, но беше уморена, гладна и… в обятията на най-стария си враг.

Най-после се отдръпнаха един от друг.

— Можете да останете тук през цялата нощ — обърна се Брам към тълпата, без да откъсва от нея жаркия си любовен поглед, — но ви уверявам, че тази вечер никъде няма да излизаме.

Младата жена се опита безуспешно да се изчерви. Дали някога щеше да узнае какво се бе случило в онази хотелска стая в Лас Вегас? Не беше забелязала никакви признаци, че са правили секс, ако не се смяташе това, че и двамата бяха голи, което, за съжаление, беше един от най-красноречивите признаци.

Докато вървяха обратно към къщата, ръката му остана залепена за дупето й, за радост на зяпачите.

— Много мило — отбеляза той.

Тъгата и болката, които толкова дълго се опитваше да скрие, изведнъж изскочиха на повърхността.

— Никога не ти простих за онова, което се случи през онази нощ на яхтата. И никога няма да ти простя.

Той се отдръпна.

— Бях много пиян. Зная, че не се държах като бленувания любовник, но…

— Това, което ти направи, беше почти изнасилване.

Брам застина на място.

— Пълни глупости. Никога през живота си не съм изнасилвал жена и със сигурност не съм изнасилил и теб.

— Физически не, но…

— Ти беше влюбена в мен. Всички го знаеха. Още от самото начало ми се хвърляше на врата.

— Ти дори не легна с мен — продължи тя. — Само вдигна грубо полата ми и просто се обслужи.

— Можеше да кажеш „не“.

— А след това си тръгна. Веднага след като всичко свърши.

— Аз никога нямаше да се влюбя в теб, Джорджи. Направих всичко, за да го разбереш, но ти упорито отказваше и продължаваше да ме преследваш. Онази нощ поне сложи край на фантазиите ти.

— Да не си посмял да го представяш все едно си ми направил услуга! Ти просто искаше да се облекчиш и да получиш поредния оргазъм, а аз ти бях подръка. Възползва се от увлечението на едно глупаво момиченце, което те смяташе за романтичен и загадъчен принц, докато ти всъщност беше един егоистичен, самовлюбен задник. Ние сме врагове. Такива бяхме и такива ще останем.

— Както желаеш.

Брам се отдалечи с гневни крачки, а Джорджи се опита да се убеди, че най-после е казала всичко, което толкова отдавна й тежеше. Но нищо не можеше да промени миналото и тя изобщо не се почувства по-добре.